Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 340 от 10.03.2022 г. по в. гр. д. № 2755/2021 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решение № 262407 от 12.04.2021 г. по гр. д. № 2920/2020 г. на Софийски градски съд, с което е уважен предявеният от Л. И. И. срещу К. Н. И. положителен установителен иск за собственост на апартамент № 32 в [населено място],[жк], [жилищен адрес] на главното придобивно основание – покупко-продажба, извършена с нотариален акт № 159/2013 г., и е уважен обратният иск на К. Н. И. срещу третото лице-помагач “Кей Ти Д. Б. Г” ЕООД по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата от 38 500 евро, ведно със законната лихва от 04.12.2020 г., представляваща заплатено възнаграждение по предварителен договор 24.11.2010 г. за изграждане и закупуване на процесния апартамент.

Спорът е породен от обстоятелството, че и двете страни по делото притежават документи за собственост на процесния апартамент. Ищецът Л. И. се легитимира с нотариален акт за покупко-продажба, а ответницата К. И. – с влязло в сила решение, с което е бил уважен предявеният от нея иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.

Апартаментът е бил собственост на “Кей Ти Д. Б. Г” ЕООД по силата на реализирано право на строеж, което му е било учредено с договор от 21.12.2007 г. Срещу дружеството е бил предявен паричен иск от И. П. Т., обезпечен с възбрана на апартамента, вписана на 05.04.2011 г. След като се снабдила с изпълнителен лист въз основа на влязлото в сила решение по това дело, И. Т. е образувала изпълнително дело № 1403/2018 г. на ЧСИ И. Ч.. След проведена публична продан апартаментът е бил възложен на “Е.-А.” О. с постановление за възлагане от 07.11.2013 г., вписано на 04.12.2013 г. На 16.12.2013 г. е съставен протокол за принудително отнемане, по силата на който съдебният изпълнител е отнел възложения имот от длъжника “Кей Ти Д. Б. Г” ЕООД и го предал на купувача “Е. А.” О.. Впоследствие с нотариален акт №. ........./27.12.2013 г. “Е. А.” О. е продало имота на ищеца Л. И. И..

Междувременно на 24.11.2010 г. ответницата К. И. е сключила с “Кей Ти Д. Б. Г” ЕООД предварителен договор за закупуване на апартамента. На 14.03.2014 г. К. И. предявила срещу “Кей Ти Д. Б. Г” ЕООД иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, като исковата молба е вписана на 07.07.2014 г. Искът е бил уважен с решение № 776/18.04.2016 г. по в. гр. д. № 4255/2015 г. на САС, влязло в сила на 06.06.2016 г.

Изяснено е също, че с договор за цесия от 06.12.2012 г. „И. Груп“ ЕАД прехвърлило на „Е. А.“ О. вземането си от “Кей Ти Д. Б. Г” ЕООД в размер на 67827, 12 лв., ведно с обезпечението на това вземане – договорна ипотека, учредена върху процесния апартамент № 32. Прехвърлянето на обезпечението в полза на „Е. А.“ О. е вписано по партидата на апартамента на 25.01.2013 г.

При тези данни въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че ищецът е собственик на спорния апартамент. Възлагателното постановление е акт с вещнопрехвърлително действие и за да може обявеният за купувач да придобие имота, по отношение на който е насочено принудително изпълнение, е необходимо длъжникът по изпълнението да е бил негов собственик. “Кей Ти Д. Б. Г” ЕООД е било собственик на имота и следователно “Е.-А.” О. е придобило валидно правото на собственост върху ап. № 32 на публичната продан.

Приети са за неоснователни оплакванията на К. И. във въззивната жалба. Както в обявлението за насрочената публична продан, така и в наддавателните предложения, протокол за обявяване на продавач и възлагателното постановление, е описан именно процесният имот. Поради това е неоснователно оплакването, че принудителното изпълнение по това дело е касаело друг имот. На следващо място е прието, че не следва да се разглежда по същество оплакването на ответницата, че присъединеният взискател “Е. А.” О. е мним кредитор и не би следвало да участва в изпълнителното производство. Право да оспорва участието в разпределението на кредитор, който няма реално вземане, принадлежи само на останалите взискатели, които участват в изпълнението, тъй като е възможно да се осуети тяхното удовлетворяване. Ответницата не е участвала в изпълнителното производство като конкуриращ взискател и не би могла да прави такова възражение. Отделно от това защитното средство на конкуриращия кредитор е предявяване на отрицателен установителен иск срещу длъжника и привидния кредитор, а не чрез възражение. Имотът може да бъде възложен не само на взискателя, но и на всяко трето за изпълнението лице, което е направило валидно наддавателно предложение. Прието е, че не следва да бъдат коментирани и оплакванията за опорочена процедура по възлагането, тъй като защитата срещу тези нарушения на съдебния изпълнител е предоставена само на участниците в изпълнителния процес.

За неоснователни са счетени оплакванията на ответницата, че правото на собственост върху процесния имот е било придобито от нея преди издаване на възлагателното постановление в полза на “Е. А.” О.. И. на продажбено правоотношение в случая не е сключеният на 24.11.2010 г. предварителен договор за покупко-продажба, който има чисто облигаторно действие, а постановеното впоследствие решение по в. гр. д. № 4255/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което този договор е бил обявен за окончателен. Исковата молба по иска с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД е била вписана в книгите за вписванията на 07.07.2014 г., който момент определя изхода на конкуренцията между правата на страните по делото. Към този момент собствеността върху процесния имот не е принадлежала на продавача “Кей Ти Д. Б. Г”ЕООД, поради което постановеното по посоченото дело решение не е произвело конститутивното си действие и не е прехвърлило собствеността върху продавача К. И..

Прието е, че ищецът е установил активната си легитимация и предявеният от него иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК следва да се уважи на предявеното главно основание. Това прави безпредметно произнасянето на съда по оплакването на ответницата, че тя владее имота непрекъснато от момента, в който е сключила предварителен договор за покупко-продажба с “Кей Ти Д. Б. Г”ЕООД. Този факт би имал значение само в хипотезата, при която съдът преценява дали ищецът е придобил собствеността на евентуално наведеното придобивно основание /възражение на ответницата, че е придобила имота евентуално по давност, направено в срока за отговор не е било направено/.

Касационна жалба е подадена от ответницата К. Н. И..

В изложение към жалбата се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Допуснал ли е въззивният съд нарушение, като се е произнесъл по непредявен иск (свръхпетитум), след като ищецът не е поискал от съда “да признае по отношение на К. И., че е собственик на основание изтекло в негова полза давностно владение”;

2. Допуснал ли е въззивният съд нарушение, като е приел, че К. И. не може да оспорва постановлението за възлагане на мним кредитор, при положение, че не е участвала в изпълнителното производство (за което не е била уведомена) и въпреки висящия процес за обявяване на нейния предварителен договор за окончателен с вписана искова молба;

3. Допуснал ли е въззивният съд нарушение, като е приел, че К. И. не може да оспорва постановлението за възлагане на мнимия кредитор с възражение, а само чрез отрицателен установителен иск;

4. Допуснал ли е въззивният съд нарушение, като е приел, че К. И. не може да оспорва постановлението за възлагане на мнимия кредитор, защото не била участвала в изпълнителния процес, въпреки че изпълнението е било насочено към друг имот и едва в постановлението за възлагане от ЧСИ е посочен имотът, за който има сключен предварителен договор и за който се е водило дело за обявяване на предварителния договор за окончателен;

5. Може ли съдебният изпълнител да осъществи принудително изпълнение върху недвижим имот, който не е бил възбранен, не е бил ипотекиран, не е бил предмет на изпълнително дело, не е оценяван, не е платен от купувача, не е иззет от длъжника и не е предаден на купувача, и третото лице собственик на имота да не може да оспорва всички тези факти и обстоятелства, само защото е било лишено умишлено от участие в изпълнителното дело;

6. Допуснал ли е въззивният съд нарушение на материалния и процесуалния закон, като е приел: че е налична договорна ипотека (за каквато няма доказателства); че е налична цесия, с която е прехвърлено вземане, за което липсват доказателства, че съществува; че е била вписана възбрана върху процесния имот, въпреки доказателствата, че такава няма; че е осъществено принудително изпълнение върху процесния имот, въпреки доказателствата, че изпълнението е било насочено върху друг имот; че обявеният за купувач е платил, въпреки че липсват доказателства за това; че изпълнението е проведено въпреки наложените възбрани от ДСИ за неплатени държавни вземания; че постановлението на ЧСИ Ч. е произвело прехвърлително действие; че последващата сделка е прехвърлила собственост, която “Е. А.”О. не е придобило; че Л. И. бил доказал правото си на собственост, поради което възраженията на жалбоподателката не се обсъждат въобще, дори съдебното решение, с което е придобила имота и възражението за придобивна давност;

7. Допуснал ли е въззивният съд нарушение, като е тълкувал превратно доказателствата по делото, приемайки за доказано при пълно и главно доказване, че Л. И. е придобил имота по сделка за покупко-продажба, въпреки своевременно направените и доказани оспорвания на документите по нотариалното дело и по изпълнителното дело на ЧСИ Ч.;

8. Допуснал ли е въззивният съд нарушение, като е приел, че К. И. не може да оспорва документите, с които ищецът твърди, че е станал собственик; И това не е ли нарушение на процесуалните правила, предвидени в чл. 193 ГПК;

9. Допуснал ли е въззивният съд нарушение, като не се е произнесъл по оспорването на истинността на всеки от оспорените документи; Не се е произнесъл по оспорването на всеки един от тях и защо е приел, че са истински; Не се е произнесъл и по относимостта им и правното им значение за спора, въз основа на които е формирал вътрешното си убеждение;

10. Допуснал ли е въззивният съд нарушение, като въпреки направените оспорвания на договорите, с които ищецът се домогва да докаже собственост, като не е проверил тяхната действителност от гледна точка на формалните основания за нищожност – форма, предмет;

11. Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, включително и когато страната е оспорила истинността на писмените доказателства по тези сделки и са доказани от представените по делото доказателства срещу официалните документи и доказателства за действителността на оспорените частни документи не са ангажирани;

12. Допуснал ли е въззивният съд нарушение, като не е обсъдил правния интерес на К. И. да оспорва документите, на които се позовава ищецът; Съответно изключена ли е възможността за оспорване на документите по реда на чл. 193 ГПК относно оспорването на частни документи, ако страната, която има интерес да оспорва документите, представени от ищеца, не е участвала в изпълнителното дело;

13. Длъжен ли е съдът да открие производство по оспорване на официален документ, когато ответната страна оспори документа на основание чл. 193 ГПК и извършва ли съдът процесуално нарушение, ако не открие производство по оспорването;

14. Допустимо ли е съдът да се позове в решението си на официален документ, който е оспорен своевременно по реда на чл. 193 ГПК, ангажирани са доказателства по оспорване на истинността му, но съдът не е открил производство по оспорването;

15. Допуска ли съдът процесуално нарушение, ако истинността на официален документ е своевременно оспорена по реда на чл. 193 ГПК, съдът не открива производство по оспорването на документа, ангажирани са доказателства, които доказват неговата неистинност и съдът не се е произнесъл по въпроса за доказване или недоказване на оспорването и не се е произнесъл по изключване на оспорения документ от доказателствата по делото, ако оспорването е доказано, но се позове на този документ като релевантен за изхода на делото;

16. Допуснал ли е въззивният съд нарушение, като не е проверил неговата действителност от гледна точка на формалните основания за нищожност – форма, предмет, въпреки наличието на съответните възражения и оспорвания, както и дори да не бяха направени такива;

17. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доказателства и възражения на страните;

18. Предвид обстоятелството, че ищецът не е доказал право на собственост, въззивният съд длъжен ли е да се произнесе и по направеното възражение за изтекла придобивна давност в полза на К. И., като обсъди и събраните по делото доказателства.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с решение № 155 от 24.06.2016 г. по гр. д.№ 1007/2016 г. на ВКС, І г. о., Тълкувателно решение № 4 от 11.03.2019 г. по тълк. д. № 4/2017 г. на ВКС, ОСГТК, Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК, решение № 229 от 21.01.2013 г. по търг. д. № 1050/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по търг. д. № 115/2010г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 157 от 08.01.2011 г. по търг. д. № 823/2010г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 344 от 21.09.2012 г. по гр. д. № 862/2011 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 60151/12.04.2022 г. по гр. д. № 1403/2021 г.; решение № 384 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г. на ВКС, І г. о., Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 177 от 31.12.2020 г. по гр. д.№ 293/2020 г. на ВКС, ІV г. о.

Ответникът в производството Л. И. И. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество. Развива и доводи по съществото на правния спор.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд, което е в обхвата на касационния контрол съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

Не са налице обаче основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 1 е свързан с виждането на жалбоподателката, че ищецът не е въвеждал в процеса придобивната давност като основание, от което черпи права. Този въпрос не е обуславящ по смисъла на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, затова по него не може да се допусне касационно обжалване. Произнасяне свръхпетитум би имало ако съдът бе уважил предявения от Л. И. иск за собственост на непредявено основание. В случая искът е уважен на главното основание – покупко-продажба с нотариален акт № 159/2013 г. Дори да е вярно твърдението на жалбоподателката, че ищецът не е въвеждал като евентуално основание придобивната давност, това обстоятелство няма никакво отношение към решаващите мотиви на въззивния съд, които са свързани с главното основание, прието от съда за настъпило.

Въпроси № 2, 3 и 4 са свързани с извода на въззивния съд за недопустимите възражения по предявения иск. Общо по тези въпроси може да се посочи това, че конкуренцията на права, възникнали от придобивна сделка и решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, при наличие на един и същ начален праводател / “Кей Ти Д. Б. Г”ЕООД /, се разрешава от правилото на чл. 114, б.“б“, ал. 2 ЗС, което определя реда на вписванията като критерий за противопоставимост на права, придобити от един и същ собственик. Изводът на въззивния съд, че моментът на вписване на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД определя изхода на конкуренцията между правата на страните по делото, съответства на чл. 114, б.“б“, ал. 2 ЗС и практиката на ВКС по прилагането му – решение № 586 от 28.06.2002 г. на ВКС по д. № 154/2002 г., II г. о., решение № 1104 от 14.11.2006 г. на ВКС по гр. д. № 1072/2005 г., IV-Б г. о., решение № 220 от 30.03.2011 г. на ВКС по т. д. № 895/2009 г., II т. о., решение № 35 от 27.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3133/2019 г., I г. о. Защитата на ответницата може да се гради на правилото на чл. 114, б.“б“ ЗС, но не и на оспорване на изпълнителни действия по дело, по което тя не е била страна. Наличието на висящ процес по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за същия недвижим имот, който е предмет на публична продан по изпълнително дело, не дава основание на ищеца по чл. 19, ал. 3 ЗЗД да оспорва изпълнителните действия, след като не е страна в изпълнителния процес и не е сред кръга на третите лица, на които законът предоставя това право.

Конкретно по въпрос № 2 въззивното решение не влиза в противоречие с ТР № 4 от 11.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 4/2017 г., ОСГТК, в което е прието, че възлагането при публична продан на привиден кредитор не поражда вещнопрехвърлителен ефект. В самото тълкувателно решение е посочено кой може да се позовава на липсата на такъв ефект и какви са предпоставките за това. Оспорването може да прави само длъжникът-собственик, който може да оспорва законосъобразността на публичната продан, поддържайки че постановлението за възлагане, макар и необжалвано и влязло в сила, няма вещнопрехвърлителен ефект и купувачът от публичната продан не може да придобие правото на собственост, защото собственикът на имота е нямал качеството на длъжник по проведеното принудително изпълнение. В настоящия случай жалбоподателката К. И. не е имала качеството на длъжник-собственик в изпълнителния процес. Длъжник е било “Кей Ти Д. Б. Г” ЕООД и само то може да оспорва вещнопрехвърлителния ефект на постановлението за възлагане, но при условие, че взискателят / И. Т./ е привиден кредитор. Жалбоподателката в настоящия процес К. И. не разполага с подобно възражение по изложените съображения. Следователно тълкувателното решение не е относимо към спора по настоящото дело и не може да обуслови противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По въпрос № 3 жалбоподателката не е посочила практика на ВКС, на която въззивното решение да противоречи. Напротив, това решение е в пълно съответствие с разпоредбата на чл. 464 ГПК, според която когато един от взискателите оспорва съществуването на вземането на друг кредитор, той трябва да предяви иск срещу него и длъжника. Именно при съобразяване на тази разпоредба въззивният съд е приел, че защитното средство на конкуриращия кредитор е предявяване на отрицателен установителен иск срещу длъжника и привидния кредитор, а не чрез възражение. Това обаче не е решаващо съображение на съда, от значение за изхода на спора, затова и по него не може да се допусне касационно обжалване.

Въпроси № 4 и № 5 са поставени при предпоставка, която не се установява от данните по делото – че съдебният изпълнител е осъществил принудително изпълнение върху недвижим имот, който не е бил възбранен, не е бил ипотекиран, не е бил предмет на изпълнително дело, не е оценяван, не е платен от купувача, не е иззет от длъжника и не е предаден на купувача. Въпросите са поставени поради неоснователното виждане на жалбоподателката, че предмет на изпълнителния процес е бил друг имот, различен от процесния, и едва в постановлението за възлагане е описан процесният имот. Действително, в обезпечителната заповед, издадена във връзка с предявения от И. Т. иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, както и в призовката до длъжника и съобщението до ипотекарния кредитор за принудително изпълнение, в протокола за опис от 19.06.2013 г. и в протокола от 08.08.2013 г. за обявяване на публичната продан е сгрешен номерът на жилищната сграда, в която се намира апартаментът – вместо бл. 648 погрешно е вписан бл. 643. Това обаче е фактическа грешка, тъй като всички останали индивидуализиращи белези на апартамента, включително и съседите, са вярно посочени. Грешката е отстранена с изпратените на 09.08.2013 г. съобщения до длъжника и ипотекарния кредитор за насрочване на публичната продан, както и в последващите актове – новият протокол от 15.08.2013 г. за обявяване на публичната продан, самото обявление за насрочване на публичната продан; наддавателното предложение на ипотекарния кредитор „Е. А.“ О., протокола от 23.09.2013 г. за обявяване на постъпилите наддавателни предложения; протокола от 30.09.3013 г. за определяне размера на отделните взискатели и за извършеното от ЧСИ разпределение, както и във възлагателното постановление. Тази техническа грешка не може да обуслови извод, че въпроси № 4 и 5 отговарят на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК, т. е. те не са обуславящи за изхода на делото и по тях не може да се допусне касационно обжалване.

Въпрос № 6 е фактически, тъй като изисква проверка на доказателствата по делото, което не може да стане в предварителната фаза по допускане на касационно обжалване. Въпросът не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Независимо от това следва да се посочи, че мотивите на въззивния съд за наличие на договорна ипотека, прехвърлена чрез цесия в полза на “Е.-А.” О. като обезпечение на дълг, не са решаващи за изхода на делото, съответно не възниква правен проблем, който би могъл да доведе до допускане на касационно обжалване. Конкуренцията на правата на ищеца и ответницата се решава от факта, че исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е вписана след нотариалния акт ищеца № 159/27.12.2013 г., съответно – след постановлението за възлагане от 07.11.2013 г., при което е без значение дали преди възлагането е имало вписана и договорна ипотека върху имота. Независимо от това доказателствата за цесията и договорната ипотека се намират в кориците на приложеното изпълнително дело. В същото дело на стр. 5, стр. 65 и стр. 67 са доказателствата за вписаната възбрана. В делото се съдържат и данни за заплащане на припадащата се на другите кредитори част от задължението на купувача на публичната продан и извършеното от ЧСИ разпределение на суми, макар че тези въпроси са извън обхвата на проверка по настоящото дело, тъй като не са свързани с допустими възражения по предявения иск за собственост. Що се отнася до вещнопрехвърлителния ефект на постановлението за възлагане този въпрос бе обсъден по-горе в настоящото определение.

Въпроси № 7, 8, 9, 12, 13, 14 и 15 са свързани с обстоятелството, че едно от защитните възражения на ответницата е било оспорване по реда на чл. 193 ГПК на постановлението за възлагане, протокола от 16.12.2013 г. за принудително предаване на имота, нотариалния акт №. ........./2013 г.; списъка на собствениците на учредително събрание на етажната собственост и протокола за дължими суми към ЕС. Същевременно направените в процеса от пълномощника на ответницата уточнения сочат, че по отношение на постановлението за възлагане и нотариалния акт не се касае за същинско оспорване на истинността по смисъла на чл. 193 ГПК, а за възражения от правно естество: че постановлението за възлагане не е произвело вещноправно действие; че изпълнителният процес е проведен при допуснати от ЧСИ закононарушения; че сделката по нотариалния акт също няма прехвърлително действие, тъй като никой не може да прехвърли права, каквито не притежава. По отношение на тези документи съдът не е имал задължение да образува производство по чл. 193 ГПК за проверка на тяхната истинност. Поради специфичния характер на тези документи би могла да бъде оспорена само тяхната автентичност, но такова оспорване в случая няма. Както се приема в практиката на ВКС, постановлението за възлагане е официален диспозитивен документ и не може да е неистински; той може да е неавтентичен, но при оспорване в тежест на оспорващия е да докаже, че документът не е подписан от издателя му; че като официален документ, той има обвързваща съда доказателствена сила до опровергаването от оспорващата страна - чл. 179, ал. 1 ГПК. По отношение на нотариалния акт за сделка в ТР № 11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК, се приема, че /както и констативният нотариален акт/ той притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота; че правният извод на нотариуса за съществуването на това право се счита за верен до доказване на противното с влязло в сила решение; че оспорването на собствеността не се развива по правилата на чл. 193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа нотариален акт, а съществуването на удостовереното с него право.

Ето защо липсата на открито производство по чл. 193 ГПК по отношение на постановлението за възлагане и нотариалния акт, при липса на оспорване на тяхната автентичност, не нарушава практиката на ВКС по чл. 193 ГПК и съответно – липсва основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Що се отнася до останалите оспорени документи, тяхното значение е свързано с евентуалното основание, което ищецът е предявил – придобивна давност. Това основание не е разгледано от съда поради уважаване на иска на главното основание /сделка/ и затова оспорването на тези документи и резултатът от това оспорване са без значение за изхода на делото. Ето защо по всички изброени въпроси, свързани с оспорване на документи по чл. 193 ГПК, не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Неотносимо към тези въпроси се явява и ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК, т. 12, на което се е позовала жалбоподателката.

Въпроси № 10, № 11 и № 16 са свързани с възражения за недействителност на договора за прехвърляне на собственост, оформен с нотариален акт №. ........../2013 г., каквито ответницата не е правила. Нейното възражение срещу този договор е за липса на вещен прехвърлителен ефект, а не за нищожност. Д. в изложението към касационната жалба, че „съдът е длъжен да знае правилата на морала и да преценява служебно съответствието на сделката с тях“, не намира опора в закона и в практиката на ВКС. Решение № 229 от 21.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 1050/2011 г., II т. о. и решение № 247 от 11.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 115/2010 г., II т. о., касаят една тясна хипотеза, която не възниква по настоящото дело – че съдът има служебно задължение да следи за съответствието на уговорената неустойка с добрите нрави. Това разрешение не може да се пренесе механично и за прехвърлителни сделки с недвижими имоти. Ето защо тази практика на ВКС не сочи на противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване. Решение № 384 от 2.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о., е постановено преди ТР № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, и следва да се прилага с уточненията, внесени в тълкувателното решение. В тълкувателното решение е прието, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В настоящия случай тази хипотеза не е налице, тъй като нито пряко от сделката, от която черпи права ищецът, нито от събраните по делото доказателства, може да се направи извод, че тя е нищожна на някакво основание, включително и поради противоречие с добрите нрави. Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1, няма пряко отношение към настоящия случай, при наличието на ТР № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, което дава отговор на въпроса в кои случаи и при какви условия съдът е длъжен да приложи служебно института на нищожността на правните сделки.

По въпроси № 17 и 18 въззивното решение не влиза в противоречие с посочената от жалбоподателите практика на ВКС, свързана със задълженията на въззивния съд при мотивиране на решението по делото - решение № 157 от 08.01.2011 г. по търг. д. № 823/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 344 от 21.09.2012 г. по гр. д. № 862/2011 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 60151/12.04.2022 г. по гр. д. № 1403/2021 г. Обжалваното въззивно решение изцяло съответства на тази практика, като съдът е обсъдил всички допустими и относими доказателства и е изложил собствени мотиви, които обхващат възраженията и доводите на страните. Съдът е приел, че ответницата не е направила възражение за придобивна давност на имота, а само е провеждала насрещно доказване по придобивната давност, въведена от ищеца като евентуално основание на иска. Затова не е излагал мотиви по придобивната давност на ответницата. Но дори да се приеме, че тя е въвела такова възражение в процеса, следва да се има предвид това, че дори владението е установено на 24.11.2010 г. - датата на сключване на предварителния договор, от който черпи права, то до предявяване на иска за собственост на 09.03.2020 г., когато е прекъсната придобивната давност, не са изтекли изискуемите 10 г. по чл. 79, ал. 1 ЗС.

И на последно място – въпреки че е посочила основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, жалбоподателката не ги е обосновала, а и реално те не са налице.

При този изход на делото на ответника в производството Л. И. И. следва да се присъдят сторените разноски в размер на 1920 лв. по договор за правна защита и съдействие от 27.07.2022 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 340 от 10.03.2022 г. по в. гр. д. № 2755/2021 г. на Софийския апелативен съд.

ОСЪЖДА К. Н. И. със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 6, офис 613, адв.Р. Д. да заплати на Л. И. И. със съдебен адрес [населено място], [улица], ап. 7, адв.П. П., сумата от 1920 лв. разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: