Производството е по чл. 274 ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на Т. Т. В. против определение №1762/ 21.11.2011г. по ч. гр. д. №15150/2011г. на Софийски градски съд.

Ответникът по частната жалба не е заявил становище.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като обсъди данните по делото намира следното:

Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С изложението на основанията по чл. 280 ГПК, касаторът В. е посочила, че e е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Като „ поставен въпрос” е формулирала – „ дали разпореждането на съда, с което се уважава молба за незабавно изпълнение по чл. 418 ГПК може да се поправя и допълва неограничено във времето…”Развити са оплаквания за неправилност на определението на съда и приложимост на разпоредбите на чл. 247, 250 и чл. 251 ГПК. Посочено е още, че според страната, в закона била налице неяснота, тъй като чл. 419 ГПК, предвиждал, че разпореждането подлежи на обжалване, а от друга страна нямало изрично препращане към нормата на чл. 496, ал. 4 ГПК. Касаторът е сочила и общ довод за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК, като лаконично е поддържала, че отговора на „съществения” процесуалния въпрос- „ дължи ли въззивния съд обсъждане в мотивите на постановения акт на направените пред него основни доводи и възражения на страните” била в противоречие с практиката на ВКС без да са сочени конкретни актове. Други доводи не са развити.

Касаторът не обосновава довод за приложно поле на нормата на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Формулираните от него въпроси, дори и да се приемат за релевантни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, макар и втория въпрос да е поставен хипотетично и да не е мотивирана връзката му с решаващите изводи на въззивния съд, съставляват очертаване само на общото основание за допускане на касационно обжалване, което е част от фактическия му състав, тъй като релевантния въпрос следва да бъде разрешен в една от изчерпателно изброените хипотези на чл. 280, ал. 1 т. 1-3 ГПК.Касаторът лаконично е поддържала като основание - чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие с практика на ВКС, която нито е сочена, нито е приложена, поради което и не е установила твърдението си за наличие на основанието.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, посочено във връзка с първия поставен въпрос, предполага обосноваване от нейна страна, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК на ВКС на РБ № 1/2009г. С оглед тези предпоставки, страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е посочване текста на основанието, нито поставянето на въпрос, нито нейното разбиране за разрешаването му подкрепено с фактически доводи.Не се обосновава валиден довод в тази насока и с краткото твърдение за непълнота на закона, тъй като именно въпроса за приложимостта на общите правила на ГПК в заповедното производство е бил разрешен със задължителна практика – определение по ч. т.д. №279/09г. на ВКС, І, о., с което изрично е прието при аналогична фактическа обстановка, че функцията на изрично въведеното специфично съдържание на заявлението – образец по чл. 410 ГПК е да обективира пълно и точно претенцията на заявителя, като в негова тежест, поради качеството му на кредитор по претендираното вземане е задължението да изложи всички фактически обстоятелства, визирани от утвърдения с Наредба № 6/20. 02.2008г. на МП образец заявление за издаване заповед за изпълнение - арг. чл. 425 ГПК, а след като ги е изложил, сезираният със заявлението съд, дължи произнасяне по тях. Формалният характер на производството обуславя извод за това задължение на съда, към който то също се отнася. И въпреки че, наличието на специална уредба - чл. 410 и сл. ГПК, дерогира общите правила, в случая не следва да се прави аналогия с допълване на съдебно решение, нито субсидиарно да бъдат приложени общите правила, а обсъжданото изискване е свързано със задължение на решаващия съд, произтичащо от конкретно очертаните, заложени в заявлението – образец данни. След като въззивният съд е съобразил тази задължителна практика и е постановил своят акт в съответствие с нея, то и не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА

касационно обжалване на

определение №1762/ 21.11.2011г. по ч. гр. д. №15150/2011г. на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:`