Производството е по чл. 274 ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на Ц. А. З., представлявана от адв.Л. от САК, срещу определение на Софийски окръжен съд № 31/ 05.02.2014г. по в. ч.гр. д.№ 65/ 2014г., с което е оставена без уважение частната й жалба против определение № 3170/ 03.10.2013г. на РС [населено място], с което е отхвърлено заявлението й с №7643/03.10.2013г. за възстановяване на гр. д.№ 517/1991г. по описа на същия съд.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение, оплакване за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон при постановяването му и се иска неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че обжалваното определение е постановено при наличие на основанието по т. 3 на ал. 1 на чл. 280 ГПК. Поддържа се, че съдът се е произнесъл по въпроса: “Издаване на изпълнителен лист въз основа на влязло в сила решение по гр. д.№ 517/1991г. като е потвърдил отказа на РС Ботевград да бъде издаден изпълнителен лист по влязлото в сила решение по гр. д.№517/1991г. по описа на РС Ботевград”. Счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона. Обосновава наличието на основанието с оплакването си за неправилност на определението, тъй като въззивният съд неправилно е приложил нормите на чл. 405, чл. 5 и чл. 7 от ГПК, тъй като с оглед на представените със заявлението доказателства са налице предпоставките за издаване на изпълнителен лист по влязлото в сила решение.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Жалбоподателят е подал пред РС [населено място] заявление №7643/03.10.2013г. за възстановяване по реда на чл. 18 ПАРОАВАС на гр. д.№ 517/1991г. по описа на същия съд. Обосновал е правния си интерес от искането с “оглед снабдяването с изпълнителен лист по влязлото в сила решение по това дело” и с това, че “ веднъж решен с влязло в законна сила решение спор, не може да бъде пререшаван”. С Определение № 3170/03.10.2013г. РС [населено място] е приел, че заявлението е недопустимо, тъй като подлежи на възстановяване дело, което е изгубено или унищожено преди да изтече срока за съхранение, а в процесния случай, делото, чието възстановяване се иска, е унищожено след изтичане на този срок. Предвид този извод е оставил заявлението без разглеждане като недопустимо, въпреки, че в диспозитива си некоректно е използвал термина “ отхвърля” заявлението като недопустимо. Това определение е потвърдено от въззивния съд с определение № 31/ 05.02.2014г. по в. ч.гр. д.№ 65/ 2014г. За да постанови този резултат Софийски окръжен съд също е обосновал извод, че е недопустимо възстановяване на дело, което е унищожено по надлежния ред след изтичане на срока за пазенето му. Във връзка с оплакването на жалбоподателя във въззивната жалба, че първостепенният съд не се е произнесъл по искането й за издаване на изпълнителен лист, въззивният съд е приел, че в случая със заявлението не е заявено искане за издаване на изпълнителен лист на база представените със същото доказателства, а е заявено само искане за възстановяване на делото и издаване на изпълнителен лист по възстановеното дело. Посочил е също, че при наличие на нотариално заверен препис от влязлото в сила решение жалбоподателката може да иска издаване на дубликат на изпълнителен лист по реда на чл. 409 ал. 5 ГПК.

При тези мотиви на въззивната инстанция съдът приема следното:

Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.

В случая частният жалбоподател не е формулирал въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, поради което не е налице общата предпоставка на този законов текст за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, а отсъствието на последната - води до необсъждане на въпроса за наличие на специфичните предпоставки по точки 1 - 3 от чл. 280 ал. 1 ГПК. Следва да се има предвид, че е недопустимо съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало, прокламиран с чл. 6 ГПК,

По - конкретно в изложението си за допустимост на касационното обжалване касаторът сочи, че съдът се е произнесъл по въпроса: “Издаване на изпълнителен лист въз основа на влязло в сила решение по гр. д.№ 517/1991г. като е потвърдил отказа на РС Ботевград да бъде издаден изпълнителен лист по влязлото в сила решение по гр. д.№517/1991г. по описа на РС Ботевград”. Така поставен въпросът не е правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а по съществото си е оплакване по чл. 281 ГПК за неправилност на обжалвания акт, което оплакване подлежи на преценка в случай, че жалбата бъде допусната до касационно обжалване. На следващо място такъв въпрос за издаване на изпълнителен лист въз основа на влязло в сила решение не е правно разрешаван от въззивния съд, поради което и липсва правно разрешение, което да стои в основата на решаващите изводи на съда. Решаващият извод на съда е, че е недопустимо възстановяване на дело, което е унищожено след изтичане на срока за съхранението му. Изложеното е достатъчно да се обоснове извод за липса на предпоставки за допускане на жалбата до касационно обжалване.

За пълнота на изложението следва да се посочи и това, че в случай, че страната счита, че съдът не се е произнесъл по цялото й искане, следва да инициира процедура по чл. 250 ГПК, тъй като евентуалната непълнота на съдебен акт, изразяваща се в непроизнасяне на заявено искане, не може да бъде запълнена по реда на въззивния контрол.

В обобщение, липсва основание за допускане на касационно обжалване на определението на въззивната инстанция по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на IІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на

въззивно определение на Софийски окръжен съд № 31/05.02.2014г. по в. ч.гр. д.№ 65/2014г.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: