Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от В. О. П., подадена чрез адв. В. Щ., против въззивно решение № 261181/12.11.2020 г., постановено по в. гр. д. № 11511/2019 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 63127/12.03.2019 г. по гр. д. № 11590/2018г. на Софийски районен съд в обжалваната част, с която са отхвърлени предявените от В. О. П. против „Е. А. Т” АД искове по чл. 215 КТ и чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 78 194, 24 лв. /левова равностойност на 39 980, 08 евро/, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба 19.02.2018 г. до изплащането й, представляващи неплатени дневни командировъчни пари за периода от 09.02.2015 г. до 31.12.2015 г. и сумата от 10 390, 77 лв., представляващи обезщетение за забава на плащането на главницата от 78 194, 24 лв. за периода от 09.02.2015 г. до 31.12.2017 г. и са присъдени съдебни разноски.

В касационната жалба се релевират оплаквания за недопустимост, неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и уважаване на предявените искове.

В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Дали задължително трябва да са налице дадени кумулативните предпоставки за осъществяване на командироване на работник или служител на дружеството на място на работа, което се намира извън седалището на дружеството за повече от 30 дни, а именно – наличие на взаимно съгласие между страните по трудовия договор и характера на работата за осъществяване на трудовата дейност по трудовия договор?” и 2. „Дали задължително трябва да са налице дадени кумулативните предпоставки за изплащането на дневните командировъчни пари – работникът или служителят да изпълнява трудови задачи извън мястото на работа по седалище на дружеството – работодател и то да се намира извън неговото постоянно местоживеене?”, за които твърди, че са значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа и, че решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно – основания по чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба „Е. А. Т” ЕАД /предишно АД/, в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна.Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.

По делото е установено, че за процесния период от 09.02.2015 г. до 31.12.2015 г. страните са били обвързани от валидно правоотношение по трудов договор, съгласно който ищецът е работил при ответника на длъжността „геолог” с посочено в трудовия договор място на работа: „Р. С”, [населено място] хан, обект: изграждане на магистрала Е 75, отсечка Грделица-Царичина долина, Лот 3 тунел „Предеяне” и отсечка Царичина долина-В. хан, Лот 4, тунел „Манайле” с основно трудово възнаграждение от 1000 лв. и допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит от 0, 6 % за всяка година трудов стаж, платимо до края на месеца следващ този, за който се дължи, при 8-часов работен ден. С допълнително споразумение между страните, считано от 01.04.2015 г. е определено мястото на работа на ищеца - „Е. А. Т” АД – клон Белград, [населено място] хан, обект: изграждане на магистрала Е 75, отсечка Грделица-Царичина долина, Лот 3 тунел „Предеяне” и отсечка Царичина долина-В. хан, Лот 4, тунел „Манайле”. Ответникът е издал Заповед № 21/03.02.2015г., с която ищецът е командирован да изпълнява длъжността си за периода от 09.02.2015 г. до 08.02.2017 г. в Р. С, [населено място] хан, обект: изграждане на магистрала Е 75”, отсечка Грделица-Царичина долина, Лот 3 тунел „Предеяне” и отсечка Царичина долина-В. хан, Лот 4, тунел „Манайле”, като пътните, дневните и квартирните пари са за сметка на работодателя и ищецът се е съгласил с тази заповед, като през процесния период ищецът е работил по график по 10 календарни дни, а след това е почивал по 5 календарни дни. По спорния по делото въпрос дали за процесния период ищецът е бил командирован от ответника и дали му се дължи заплащане на дневни командировъчни по чл. 215 КТ въззивният съд е посочил, че мястото на работа е териториално определеното пространство, където работникът предоставя работната си сила на работодателя. Мястото на работа обхваща работното място, но между двете няма пълно съвпадение, тъй като мястото на работа е по-широко понятие. Мястото на работа се определя от страните по взаимно съгласие, докато работното място се определя едностранно от работодателя. Страните могат да договорят мястото на работа и работното място да са извън седалището на работодателя. Посочил е, че в процесния период са действали разпоредбите на чл. 121 КТ в редакция преди ДВ, 30.12.2016 г., а след това – на чл. 121 и на чл. 121а КТ в редакциите им към ДВ, 30.12.2016 г., като разпоредбите на чл. 121, ал. 3-5 КТ отм. и разпоредбата на чл. 121а КТ са идентични в изискването си за приложението им – че следва да има престиране на труд в държава - член по Споразумението за ЕИП, К. Ш. държава-член на ЕС, както и по отношение на изискването за командироването да е постигнато съгласие между страните по него, осигуряване на минимални условия на работа, установени за работници в приемащата държава. Р. С не попада в териториалния обхват на тези разпоредби, а по делото се установява, че през процесния период ищецът е полагал труд за ответника на територията на Р.С.В съд е приел, че разпоредбите на чл. 121, ал. 3-5 от КТ отм. и на чл. 121а от КТ не намират приложение в случая, а командироване на ищеца от ответника за работа в Р. С през процесния период е било възможно само в хипотезата на чл. 121, ал. 1-2 КТ. Въззивният съд е приел, че с трудовия договор и допълнителното споразумение от март 2015 г. страните изрично са посочили място на работа в Р. С, [населено място] хан, обект: изграждане на магистрала Е 75, отсечка Грделица-Царичина долина, Лот 3 тунел „Предеяне” и отсечка Царичина долина-В. хан, Лот 4, тунел „Манайле”. Няма пречка за да се постигне такова съглашение между страните и не е установено по искане на работодателя ищецът да е престирал работна сила на място на работа, което е различно от посоченото в трудовия договор, тоест че е бил командирован. Изпълнението на трудовите функции е било на място, което е било отнапред известно и за което е постигнато съглашение да е място на работа още при сключването на трудовия договор и на допълнителното споразумение. Издаването на заповед за командироване не може да обоснове обратен извод, защото същата би имала правни последици само ако са налице основанията за командироване. Съвпадението между мястото на работа по трудовия договор и на това по командировъчната заповед обосновават извод, че заповедта за командироване е без правно значение и не поражда последици. Установеното по делото плащане на суми през 2017 г. от ответника на ищеца като командировъчни също не установява валидно командироване. Това плащане е било само за част от периода и само за част от сумите, които ищецът твърди, че му се дължат. Плащането не може да се цени като признание на иска. В случая през целия процес ответникът е оспорвал дължимостта на сумите с твърдения, че няма командироване. Начисляване и плащане на суми като командировъчни през 2017 г. не е признание на иска, нито на факт. Плащането на определени суми без същото да е съпроводено с изявление, че това е частично плащане на вземане, което е в друг конкретен размер, не може да се цени като признание на иска. Плащането на суми като командировъчни като период съвпада с периода на действие, посочен в приетия по делото проект на допълнителното споразумение от 13.02.2017 г. Същото сочи ново място на работа на ищеца – в Р. Б, а не се спори, че и след този момент ищецът е полагал труд в Р. С.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

В случая не е налице основание за допускане на касационното обжалване.

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо.

Жалбоподателят твърди, че въззивният съд се е произнесъл по незаявени от страните доводи, като с тези си действия се е произнесъл свръхпетитум, което е недопустимо. За да е налице подобно произнасяне съдът следва да се е произнесъл по непредявен иск или да е присъдил в повече от поисканото, което в случая не е налице. По същество доводите на жалбоподателя за вероятна недопустимост представляват оплаквания за неправилност –превишаване правомощията на въззивния съд по чл. 269 ГПК, които се разглеждат едва след като се допусне касационно обжалване на решението, а не във фазата по селекцията на касационните жалби.

Не е налице претендираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Жалбоподателят отъждествява очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда prima facie - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото решението очевидно съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен contra legem до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен extra legem, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по формулираните въпроси. Въпросите не отговарят на общото основание за допускане по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са били разгледани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му мотиви за отхвърляне на предявените искове. За да постанови този резултат въззивният съд се е мотивирал, че съгласно представените трудов договор и допълнително споразумение работодателят и ищеца са уговорили, че мястото на работа е Р. С, [населено място] хан, обект: изграждане на магистрала Е 75, отсечка Грделица-Царичина долина, Лот 3 тунел „Предеяне” и отсечка Царичина долина-В. хан, Лот 4, тунел „Манайле” и следователно въпреки издадената от работодателя заповед за командироване, такова не е налице.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че по въпросите не се разкрива и бланкетно посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателят не е обосновал какво е значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, както и при необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, каквато не се сочи, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.

Жалбоподателят не е формулирал правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон съдържание във връзка с поддържаното от него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изложени са общи и неконкретизирани съображения, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС по аналогични казуси. Липсата на поставен въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване съгласно дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. При изпълнение на своите правомощия по селекция на касационните жалби, ВКС може единствено да уточни поставения въпрос, но не и да извлича такъв от изложеното от жалбоподателя, тъй като по този начин би бил нарушен принципа на състезателното начало, а и волята на жалбоподателя относно съдържанието на въпроса може да е друга. В допълнение, само за яснота, следва изрично да се посочи, че обосноваването на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпросът да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, изисква от жалбоподателя да посочи решение по 290 ГПК, в което поставеният въпрос да е разрешен по друг начин. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението.

При този изход на спора в тежест на жалбоподателя следва да бъдат възложени направените и доказани от ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3804 /три хиляди осемстотин и четири/ лева.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 261181/12.11.2020 г., постановено по в. гр. д. № 11511/2019 г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА В. О. П., ЕГН [ЕГН] да заплати на „Е. А. Т” ЕАД, ЕИК831478586 разноски за настоящата инстанция в размер на 3804 /три хиляди осемстотин и четири/ лева.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: