Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Г. К-2014“ ЕООД срещу решение №260011 от 31.08.2020г., постановено по в. гр. д.№247/2020г. на Силистренски окръжен съд, с което е потвърдено решение №135/11.05.2020г. по гр. д. №188/2019г. на Тутракански районен съд.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, приемайки че според клаузата на чл. 3, ал. 3 от процесния договор за изпълнение на обществена поръчка от 27.07.2007г., вземането става изискуемо след покана от кредитора. Излагат се доводи, че по силата на договора изискуемостта на задължението за заплащане на дължимото възнаграждение, е обусловена от конкретни модалитети, след настъпването на които започва да тече погасителната давност на основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД.Сременно се оспорва извода на съда, с който е обосновано отхвърлянето на евентуално съединения иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, че обогатяването в случая не е за ответната страна, а за изпълнителя по договора за обществена услуга - „Г. К-Варна“ ЕООД, който не е страна в настоящото производство. Сочи се, че въззивният състав не е обсъдил факта, че ответникът не е извършил плащане към изпълнителя, посочен в договора, поради което единственият, който се е обогатил от неплащането за извършената услуга е ответната община Главиница. Претендира се отмяна на въззивното решение, уважаване на предявената претенция за сумата 24 027.78лв. и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като са формулирани следните два правни въпроса, които според касатора са обусловили решаващата воля на съда:

1.„ „Когато според уговорките в договора изискуемостта на вземането настъпва в съответствие с конкретни модалитети, от кой момент започва да тече давността по чл. 114 от ЗЗД?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №123/06.11.2019г. по т. д.№2682/2018г. на І т. о.; решение №103/08.10.2009г. по т. д.№68/2009г. на І т. о.; решение №116/03.10.2011г. по т. д.№868/2010г. на І т. о. и решение №211/15.01.2015г. по т. д.№3568/2013г. на І т. о.

2. „Може ли ищецът да защити правата си с иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в случая, че разполага с възможност за защити правата си с друг, предвиден по закон точно определен иск срещу друго лице, което не е страна в исковото производство за неоснователно обогатяване?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с постановките в т. 11 от ППВС №1/28.05.1079г. и със създадената по въпроса практика на ВКС с решение №90/15.09.2020г. по гр. д.№3937/2019г. на ІV г. о. и решение №272/17.10.2012г. по гр. д.№49/2012г. на ІІІ г. о.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответника О. Г, област Силистра, в който се твърди„ че не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените въпроси не са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и със задължителната практика на ВС.Сременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Силистренски окръжен съд е потвърдил изцяло решение №135/11.05.2020г., постановено по гр. д. №188/2019г. на Тутракански районен съд, с което: 1.) е отхвърлен като погасен по давност искът на „Г. К-2014“ ЕООД за осъждането на община Главиница да му заплати възнаграждение за извършена услуга– сметосъбиране, сметоизвозване, третиране в депа на битови отпадъци и поддържане на териториите за обществено ползване в населените места от община Главиница, дължимо по договор за изпълнение на обществена поръчка от 27.07.2007г., сключен между ответната община и „Г. К - Варна” ЕООД, за януари и февруари 2016г., което вземане е цедирано на ищеца и възлиза общо в размер на 24 027.78лв. и 2.) е отхвърлен евентуалният иск за същата сума, с която ответната община неоснователно се е обогатила, в резултат на извършено от ищеца сметосъбиране, сметоизвозване, третиране в депа на битови отпадъци и поддържане на териториите за обществено ползване в населените места от община Главиница, през януари и февруари 2016г.

Въззивният състав е приел за безспорно установени по делото следните релевантни за спора обстоятелства:

- на 27.07.2007г. е бил сключен договор за обществена поръчка, съгласно който община Главиница възлага на „Гранд комерс – Варна“ ЕООД да извършва сметосъбиране, извозване, третиране в депа за битови отпадъци и поддържане на териториите за обществено ползване на населените места в община Главиница като не се спори, че за януари и февруари 2016г. размерът на дължимото възнаграждение от общината е по 12 013.8лв. на месец, или общо 24 027.78лв.. В чл. 3, ал. 3 от договора е посочено, че заплащането се извършва въз основа на представяне на фактура от страна на изпълнителя и двустранно подписан протокол за приемане на извършената работа;

- изпълнителят по договора „Гранд комерс – Варна“ ЕООД не е издало фактури за месеците януари и февруари 2016г., въпреки че извършената работа е била приета с протоколите, с които кметовете на населените места в общината са удостоверявали изпълнението на работата съгласно договора. Описите на приетите количества отпадъци и приемните бележки сочат като „доставчик“ дружеството - ищец „Гранд комерс 2014“ ЕООД;

-на 18.02.2019г. е бил сключен договор за цесия, съгласно който „Гранд комерс - Варна“ ЕООД прехвърля на „Гранд комерс - 2014“ ЕООД вземанията си по договора от 27.07.2007г. за възнаграждение за сметосъбиране и извозване на твърди битови отпадъци за месец януари и февруари 2016г. общо в размер на 24 027.78лв. Цесията е съобщена на [община] на 01.03.2019г.;

- по гр. д.118/2018г. на РС Тутракан е постановено решение № 56/03.09.2018г., с което едно трето дружество – „Гранд комерс 01“ ЕООД е осъдено да плати на [община] сумата, която е получило без основание, в размер на 24 027.78лв. като в мотивите на решението е отразено, че кредитор по вземането е „Гранд комерс – Варна“ ЕООД.

Посочвайки, че по силата на договора за цесия от 18.02.2019г.,“Гранд комерс – Варна” ЕООД валидно е прехвърлило на ищеца „Гранд комерс - 2014“ ЕООД вземането в размер в размер на 24 027.78лв., произтичащо от договора за изпълнение на обществена поръчка от 27.07.2007г., въззивният съд е приел за основателно възражението на ответната община за изтекла тригодишна погасителна давност (исковата молба е депозирана от цесионера по пощата на 08.04.2019г). Съдът е посочил, че с оглед обстоятелството, че не са били издавани фактури за възнаграждението по договора, касаещи месеците януари и февруари 2016г. и съобразно уговорката в чл. 3, ал. 3 от договора, вземането е станало изискуемо на основание чл. 303а, ал. 3 ТЗ на 16.03.2019г. – 14 дни след получаване на уведомлението за цесията на 01.03.2019г., която има характер на покана за плащане. Въпреки този извод въззивният състав е приел, че за спора няма значение кога е настъпила изискуемостта, защото в случая, приложение намира чл. 114, ал. 2 ЗЗД, който гласи, че ако е уговорено вземането да стане изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало.

Въззивният съд е акцентирал върху факта, че с договора не е определен денят за настъпване на изискуемостта или този ден да е определяем въз основа на факти, чието настъпване не зависи от субективната воля на кредитора, за да е приложима нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, а вместо това е предвидено, че плащането се извършва въз основа на представена фактура и двустранно подписан протокол за приемане на работата, т. е. изисква се кумулативното представяне на двата документа. В решението е направен извод, че тъй като протоколите за приемането на работата са своевременно изготвени, единствено от волята на изпълнителя по договора е било да реши кога да издаде фактурите и да ги връчи на възложителя, от който момент на основание чл. 303а, ал. 3 Т се определя падежа на задължението за възнаграждение. Според съда клаузата на чл. 3, ал. 3 от договора има характера на уговорка по смисъла на чл. 114, ал. 2 от ЗЗД, че вземането става изискуемо след покана, поради което давността започва да тече от деня на възникването на задължението, а не от деня на неговата изискуемост. Въззивният състав се е позовал и на разпоредбата на чл. 96, ал. 1 ЗЗД, предвиждаща, че рискът при забава на кредитор, включително за погасяване на вземането по давност, преминава върху самия него. По този начин съдът е направил заключението, че независимо че не са издавани и връчвани фактури за процесните месеци, давността за вземането за възнаграждение за месец януари 2016г. е започнала да тече от 01.02.2016г.(вкл.) и е изтекла на 01.02.2019г., а за вземането за възнаграждение за февруари 2016г. е започнала да тече от 01.03.2016г. (вкл.) и е изтекла на 01.03.2019г.

За да потвърди първоинстанционното решение и в частта му, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният като евентуален иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, въззивният състав е приел, че [община] не е материалноправно легитимирана да отговаря по този иск, тъй като дори да се приеме, че изпълнението на договора за обществена услуга в процесния период е било извършено със средствата и участието на „Гранд комерс - 2014“ ЕООД, това изпълнение попада в хипотезата на чл. 73 ЗЗД. Според съда за възложителя е без значение кой е извършил работата с оглед възможността по чл. 73 ЗЗД задължението да бъде изпълнено от трето лице, както и какви са вътрешните отношения между дружествата като в случая меродавно е, че в резултат на изпълнението в патримониума на „Гранд комерс – Варна” ЕООД е възникнало процесното вземане за възнаграждение за извършената услуга. Въззивният съд е посочил, че при изпълнение на работата от трето лице, обогатяването е за лицето, което е следвало да извърши работата (в случая „Гранд комерс–Варна“ ЕООД), а не за възложителя - О. Г. В допълнение към горното въззивният състав е посочил, че фактът, че в приемните бележки „Гранд комерс 2014“ ЕООД е посочено като доставчик на услугата доказва, че се касае за изпълнение на договорно задължение, изключващо субсидиарното приложение на чл. 59 ЗЗД спрямо О. Г, като отразяването, че ищецът е действал като доставчик по договора, само потвърждава извода, че се касае за изпълнение в хипотезата на чл. 73 ЗЗД.

Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение поставеният от касатора въпрос №1: „Когато според уговорките в договора изискуемостта на вземането настъпва в съответствие с конкретни модалитети, от кой момент започва да тече давността по чл. 114 от ЗЗД?“. На първо място въпросът е формулиран като общотеоретичен, без в него да са отчетени решаващите аргументи на въззивния съд, обусловили извода му, че в случая давността започна да тече от деня на възникване на вземането, а не от деня на неговата изискуемост. На второ място въпросът не е коректно формулиран, тъй като съдът е характеризирал изискването по чл. 3, ал. 3 от договора за представяне на фактура, издадена от кредитора, като покана за изпълнение по смисъла на чл. 114, ал. 2 ЗЗД (доколкото работата вече е била приета от възложителя с двустранно подписаните протоколи), а не като конкретен модалитет, от сбъдването на който вземането става изискуемо по смисъла на чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Съдът е обосновал хипотезата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД с обстоятелството, че издаването на фактура като условие за плащане, изцяло зависи от волята на кредитора, поради което и с оглед преминаването на риска по чл. 96, ал. 1 ЗЗД, кредиторът не може да отдалечава по своя воля началната дата, от която започна да тече давността. В тази връзка спрямо поставения въпрос не е налице и допълнителната предпоставка за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото цитираната от касатора практика на ВКС е относима изцяло към приложението на разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, свързваща началото на давността с изискуемостта на вземането, но не и към хипотезата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД (какъвто е настоящия случай), определящ за начална дата на давността – датата на възникване на вземането.

Не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поставеният от касатора въпрос №2: „Може ли ищецът да защити правата си с иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в случая, че разполага с възможност за защити правата си с друг, предвиден по закон точно определен иск срещу друго лице, което не е страна в исковото производство за неоснователно обогатяване?“. Въпросът не кореспондира с решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на предявения като евентуален иск с правно основание чл. 59 ЗЗД. Съдът не е обсъждал въпроса за допустимостта на конкретния иск по чл. 59 ЗЗД, а е приел, с оглед твърдението на ищеца „Гранд комерс - 2014“ ЕООД, че е извършил уговорените дейности в договора от 27.07.2007г. вместо изпълнителя „Гранд комерс – Варна” ЕООД (в резултат на вътрешни отношения между двете свързани дружество), че в случая не е налице пасивно материалноправна легитимация на ответната община да отговаря по иск за неоснователно обогатяване в случая, при който уговорената в договора работа, за която се дължи възнаграждение на изпълнителя, е извършена от трето лице в хипотезата на чл. 73 ЗЗД. Искът е отхвърлен като неоснователен (а не като недопустим) с оглед липсата на неоснователно обогатяване на възложителя, който е останал задължен към изпълнителя (като без значение за този извод, е обстоятелството, че изпълнителят – кредитор на вземането за възнаграждение, е допуснал искът му да бъде погасен по давност). Следва да се има предвид, че посочената от касатора задължителна практика на ВС и практика на ВКС не е относима към хипотезата, при която претенцията по чл. 59 ЗЗД е предявена срещу длъжник от лице, изпълнило договорно задължение по смисъла на чл. 73 ЗЗД.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 1 015лв. – заплатено адвокатско възнаграждение по договор правна защита и съдействие от 13.10.2020г. за процесуалното представителство пред ВКС.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №260011 от 31.08.2020г., постановено по в. гр. д.№247/2020г. на Силистренски окръжен съд.

ОСЪЖДА „Гранд комерс - 2014“ ЕООД – ЕИК[ЕИК] от [населено място],, р-н „Приморски“ [улица], ет. 1 да заплати на О. Г – ЕИК[ЕИК] от [населено място], област Силистра, [улица] сумата 1 015лв. (хиляда и петнадесет лева) – разноски за касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: