Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Булинвест” ЕООД, гр. Казанлък срещу въззивно решение № 260047 от 12.01.2021г., постановено по в. гр. д. № 2475/2020г. на Пловдивския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 260147 от 25.08.2020г. по гр. д.№ 632/2019г. на Пловдивския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от „Булинвест” ЕООД против „Български пощи” ЕАД иск с правна квалификация чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да демонтира и изнесе транспортните ленти от самостоятелните обекти в сграда с идентификатори 56784.521.1285.1.37 и 56784.521.1285.1.4, намиращи се на ниво 1 в сграда с 56784.521.1285.1 по КККР на гр. Пловдив, както и да възстанови частично разрушените стени на посочените два самостоятелни обекта, собственост на ищеца.

По делото е установено, че ищецът в първоинстанционното производство е собственик на посочените два самостоятелни обекта, съответно с площ от 1512, 83 кв. м и 69, 90 кв. м, с предназначение – инфраструктурен обект в сграда, построена в поземлен имот, находящ се в гр. Пловдив, пл.„Централен” № 1, през които преминават две метални транспортни ленти, ползвани от ответника от 1992г. до сега. Последният притежава 31/100 ид. части от поземления имот и отделни помещения от построената в него през 1975 г. масивната четириетажна сграда – Централна поща. С писмо от 31.08.2018г. ответникът е уведомил ищеца, че демонтирането на транспортните ленти, пренасящи пратки, е невъзможно, тъй като са свързани с експлоатационната дейност на дружеството и няма друг алтернативен начин за това.

При тези фактически данни въззивният съд е приел, че процесните транспортни ленти от ответника ограничават упражняването на правото на собственост на ищеца върху собствените му обекти в пълен обем, но че от 2003г., до предявяването на негаторния иск по чл. 109 ЗС в началото на 2019г., ответникът е експлоатирал и поддържал транспортните ленти, считайки че притежава право за това, поради което е придобил ограниченото вещно право на преминаване по давност. Този извод е мотивиран с разпоредбата на чл. 192, ал. 1 ЗУТ (ред. от 2003г.), с която е предвидено право на преминаване през чужд поземлен имот да се учредява с писмен договор с нотариална заверка на подписите, като е прието че по този начин това ограничено вещно право се включва в категорията на доброволните положителни сервитути, за които по силата на чл. 55 ЗС е допустимо да се придобиват по давност. Позовавайки се на практиката на ВКС съдът е приел, че това е възможно както по отношение на неурегулирани поземлени имоти, така и по отношение на имоти, намиращи се в сгради.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1.Предвижда ли чл. 192, ал. 1 ЗУТ ограничено вещно право през чужд самостоятелен обект в сграда и 2. Може ли да се придобива по давност или по друг способ ограничено вещно право, което не е предвидено в закона.

Ответникът по жалбата „Български пощи” ЕАД е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като поставените от касатора въпроси са решени в съответствие с практиката на ВКС. Съгласно определение № 267 от 08.10.2015г. по ч. гр. д.№ 4088/2015г. на ВКС, ІІ г. о., с което въззивното решение е съобразено, в действащото законодателство липсва обща уредба на сервитутите, каквато е имало в отменения Закон за имуществата, собствеността и сервитутите, а различните видове сервитутни права се уреждат в отделни закони, едно от които е правото на преминаване по чл. 192 ЗУТ. Изхождайки от същността на сервитута, а именно тежест, наложена върху един недвижим имот за служенето в полза на друг недвижим имот, съставът на ВКС е приел, че употребеното в закона понятие поземлен имот не следва да се тълкува буквално, единствено в смисъла на § 5, т. 2 ДРЗУТ като част от територията, определена с граници според правото на собственост, тъй като необходимостта от преминаване през чужд имот за осигуряване на достъп до свой имот може да възникне както по отношение на поземлен имот, разбиран като част от земната повърхност, така и по отношение на всеки друг имот, включително самостоятелен обект, изграден в поземлен имот. ВКС е счел, че се касае до несъвършена редакция на закона и че правото на преминаване може да се учреди и върху недвижими имоти, построени в поземлен имот. Посочената от касатора практика на ВКС - решение от 26.04.2013 г. по гр. д.№ 357/2012г., ІV г. о.; решение № 349 от 21.05.2012г. по гр. д.№ 453/2010г., І г. о., и др., с която е прието, че е допустимо ограниченото вещно право на преминаване през чужд имот да се придобие чрез правна сделка или по давност само за неурегулирани поземлени имоти, а не и за урегулирани такива, не е относима към разглеждания случай и противоречие с нея не съществува. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касотра.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. за настоящата инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260047 от 12.01.2021г., постановено по в. гр. д. № 2475/2020г. на Пловдивския окръжен съд.

О с ъ ж д а „Булинвест” ЕООД да заплати на „Български пощи” ЕАД сумата 100/сто лева/ разноски.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: