Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ АД срещу решение №1358 от 26.06.2020 г. по в. гр. д.№329/2020 г. на САС. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №5800 от 30.07.2019 г. по гр. д.№646/2018 г. на СГС в частта, с която ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ АД е осъдено на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ да заплати на Х. А. М.: сумата от 42 000 лв., част от претенция от 120 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени при ПТП от 16.05.2017 г., ведно със законната лихва от 07.11.2017 г. до окончателното изплащане и сумата от 6 951.70 лв., обезщетение за имуществени вреди, претърпени при същото ПТП, ведно със законната лихва от 14.06.2017 г. до окончателното изплащане.

В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасянето на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК: 1. Следва ли при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от телесни увреждания, съдът да отчита като критерии за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на работоспособност на дадена личност като размера на неговите доходи, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос за определен период от време в резултат на причинените му телесни увреждания при ПТП. 2. Следва ли с оглед обществения интерес и общата генерална превенция, да се отчита значително съпричиняване на вредите от стана на пострадалия при определяне на справедливия размер на обезщетение, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба и са събрани доказателства пред първата инстанция, в резултат на което е безспорно доказано грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на пострадалата, които нарушения също пряко и непосредствено са довели до настъпването на ПТП и телесните увреждания. 3. От кой момент застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ отговаря за лихва за забава пред увредените лица при предявен пряк иск за обезщетение за имуществени вреди – разходи за лечение. 4. Оборена ли е презумпцията за вина на делинквента водач, когато липсва влязла в сила осъдителна присъда, решение по чл. 78а от НК или споразумение по наказателно дело, воденото досъдебно производство е прекратено по желание на пострадалата, не е повдигнато обвинение срещу конкретно лице, на водача не е наложена административна санкция с влязло в сила наказателно постановление и е доказано по безспорен начин липсата на виновно и противоправно поведение на водача по гражданското дело. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно.

Ответникът по касация Х. А. М. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответното дружество и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалата. След подробен анализ на приетите по делото писмени доказателства, заключенията на назначените по делото експертизи и показанията на разпитаните по делото свидетели, е установил, че причините за настъпилото ПТП са субективните действия на водача на лекия автомобил, който не е задействал спирачната система на колата своевременно, а със закъснение, от което е последвал удар с пешеходеца, като е нарушил разпоредбите на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 и чл. 116 от ЗДвП. Отчитайки: датата на процесното застрахователно събитие – 16.05.2017 г.; действащите към този момент лимити на отговорност на застрахователите; възрастта на ищцата към датата на събитието; икономическата обстановка и конюнктура в страната през 2017 г.; броя, степента и характера на увредите /закрито счупване на дясната раменна кост, закрито счупване на таза в областта на двете рамена на срамната кост, двустранно, счупване на кръсцовата кост /сакрум/ в дясно, разкъсно - контузна рана на лявото ухо, мозъчно сътресение, психологически дискомфорт /; осъществените две кръвни операции за кратък период; отразяването на уврежданията върху бита на пострадалата, включително и в дългосрочен аспект; общия лечебен и възстановителен период след инцидента /7-8 месеца/, въззивният съд е достигнал до извод, че справедливото обезщетение за неимуществените вреди следва да е в размер на 60 000 лв. Установил е, че ищцата е пресичала на място, където не е имало пешеходна пътека, нито светофар и с поведението си е нарушила чл. 108 от ЗДвП и чл. 113 ал. 1 ЗДвП, като позовавайки се на САТЕ, която изяснява механизма на настъпване на ПТП и отчитайки приноса на всеки един от участниците в него за настъпването му, както и категоричния извод, че съприкосновението е било предотвратимо при адекватни действия на водача, който е следвало да задейства своевременно спирачната система, въззивният съд е намерил, че процентът на съпричиняване е 30% от страна на ищцата за настъпване на вредоносния за нея резултат.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато.

По отношение поставените от касатора първи и втори въпрос /свеждащи се до критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД и до предпоставките за приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и определянето на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице/, макар и обусловили решаващата воля на въззивния съд, не се установява наличие на поддържаното в изложението по чл. 284, ал. 3 от ГПК селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, посоченото основание е налице, когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. В случая не е осъществена нито една от визираните хипотези - по посочените въпроси е налице дългогодишна, константна, вкл. задължителна практика на ВКС, съобразно която, в частност т.II от Постановление №4/1968 г. на Пленума на ВС, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. При определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, а така също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е и е съобразил посочените критерии, поради което не е налице отклонение от практиката на ВКС. От друга страна съобразно константната практика на ВКС и разясненията, дадени в ТР №1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. В този случай трябва да бъде направено разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото пътно - транспортно произшествие, като правно значим факт, който обуславя прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение, тъй като е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е негово следствие, доколкото приложението на правилото на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането. Приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос - определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес. Възприетият от въззивният съд извод за извършените от пострадалата нарушения, които са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, е направен след подробен и детайлен анализ на установените по делото действия на всеки от участниците в ПТП, като степента на обективния принос на пострадалата е определена след отчитането на поведението й като предпоставка за настъпването на вредоносния резултат.

Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по останалите въпроси, предвид липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. По третия от въпросите в решението липсва произнасяне, респективно този въпрос не е обусловил решаващите мотиви на съда, а с четвърти въпрос, израз на поддържаната от касатора, но невъзприета от въззивния съд теза /за липса на виновно и противоправно поведение от страна на водача на МПС/, се предпоставя становище, каквото не е изразявано в съдебното решение.

В този смисъл и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.

С оглед изхода на делото касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 2800 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1358 от 26.06.2020 г. по в. гр. д.№329/2020 г. на САС в частта, с която е потвърдено решение №5800 от 30.07.2019 г. по гр. д.№646/2018 г. на СГС в частта, с която ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ АД е осъдено на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ да заплати на Х. А. М.: сумата от 42 000 лв., част от претенция от 120 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени при ПТП от 16.05.2017 г., ведно със законната лихва от 07.11.2017 г. до окончателното изплащане и сумата от 6 951.70 лв., обезщетение за имуществени вреди, претърпени при същото ПТП, ведно със законната лихва от 14.06.2017 г. до окончателното изплащане.

ОСЪЖДА ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ АД ЕИК[ЕИК] да заплати на Х. А. М. ЕГН [ЕГН] сумата от 2800 лв. разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.