Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. И. С., лично и като родител и законен представител на Я. М. С. и Л. М. С., и Т. М. С., действаща със съгласието на майка си М. И. С., срещу решение № 85 от 09.03.2020г. по т. д. № 761/2019г. на Пловдивски апелативен съд, II състав, в следните части: 1/ с която, след отмяна на решение № 73 от 03.06.2019г. по т. д. № 263/2018г. на Пазарджишки ОС, са отхвърлени предявените от касаторките против ЗК „ЛЕВ ИНС” АД искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ отм. съответно за разликата над 80 000 лева до 100 000 лева /за първата ищца/ и за разликата над 80 000 лева до 150 000 лева /за останалите ищци/, и 2/ с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. И. С. против ЗК „ЛЕВ ИНС” АД иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ отм. за разликата над 100 000 лева до 150 000 лева.

Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон – неправилно приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Поддържат, че критериите, въз основа на които въззивният съд е определил размерите на обезщетенията им, са напълно погрешни и житейски нелогични, тъй като според съда поради фактът, че техният наследодател е бил на легло около три години, то неговите близки били очаквали кончината му, което обуславяло определяне на по-нисък размер на застрахователното обезщетение. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правят искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК, като сочат следните материалноправни въпроси:

1. Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/1986г. и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост? Касаторите считат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. II на ППВС № 4/1986г. и решение № 158 от 28.12.2011г. по т. д. № 157/2011г. на ВКС, ТК, I т. о.

2. Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди да вземе предвид наред с указаните в ППВС № 4/1986г. и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната? Поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 99 от 08.10.2013г. по т. д. № 44/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66 от 03.07.2012г. по т. д. № 619/211г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 83 от 06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о.

Касаторите излагат и твърдение за очевидна неправилност на въззивното решение.

О. Зелна компания „Л. И” АД оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като поставените въпроси са решени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, като е взел предвид приложеното НОХД № 493 /2016 г. на Пз РС, е приел за установено виновното противоправно поведение на Ф. С. Г., довело до настъпване на 13.10.2015г. на ПТП, при което е била причинена тежка телесна повреда на М. А. С..

Във връзка с въпроса, дали смъртта на пострадалото лице е пряка и непосредствена последица от настъпилото ПТП, въззивният съд е взел предвид, че безспорно пряка и непосредствена последица от деянието е причиняването на М. С. на две тежки телесни повреди – едната, свързана с отстраняване на слезката, а другата - с настъпване на параплегия /невъзможност за движение на долните крайници/ поради увреждане на 5 и 6 гръбначни прешлени и притискане на гръбначния мозък. Обсъдил е заключенията на назначените по делото единична и тройна медицински експертизи и въз основа на тях е достигнал до категоричен извод, че настъпилата параплегия е в пряка причинна връзка с развилите се впоследствие здравословни усложнения в организма на починалия. Приел е, че според заключенията на медицинските експертизи поради парализата и залежаването пострадалият е получил гнойни декубитални рани и обща гнойновъзпалителна реакция на белите дробове и бъбреците, причиняваща полиорганна недостатъчност. Парализата също така е довела до невъзможност за микция и дефекация и е причина тазовите резервоари да не могат да работят. Това от своя страна пък според експертите на 99 % завършва с уросепсис и смърт.

Въззивният съд е кредитирал заключенията и е приел, че парализата е причина болният да се залежи, да е налице невъзможност за работа на тазовите резервоари, да се появят гнойни процеси в бъбреците, белите дробове и да настъпи впоследствие полиорганна недостатъчност, с оглед на което е без значение, че формалната причина за смъртта е т. н. уросепсис, при условие, че до него не би се достигнало, ако не бе катастрофата, увреждането на гръбнака, парализата и настъпилите вследствие на същата здравословни усложнения. Намерил е, че изводът за наличие на причинно-следствена връзка се подкрепя и от факта, че според експертите здравето на починалия е било такова, че до споменатите здравословни усложнения не би се достигнало, ако не бе парализата на долните крайници, причинена от процесното ПТП.

Въззивният съд е изложил съображения, че съгласно чл. 52 от ЗЗД и ППВС № 4 от 1968 г. размерът на обезщетението по справедливост зависи от вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган, което следва да е изградено на база събрания по делото доказателствен материал, установяващ характера на увреждането, начина, по който то се е отразило на духовното и психично състояние на увреденото лице и икономическата обстановка в страната. Приел е, че при преценка на начина на отразяване върху духовното и психично състояние на увредения в случаите на смърт на негов близък следва да се вземе предвид възрастта на починалия и действителните отношения между починалия и родственика, претендиращ увреждане. Посочил е, че в процесния случай се претендира заплащане на обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на съпруг и баща. Намерил е, че прекъсването на изградените между съпрузите и между родител и деца отношения на любов, обич, уважение, близост, подкрепа и взаимопомощ /морални и икономически/ е логично да създаде рязък дискомфорт във всяко едно семейство, а още по-силно е стресовото състояние от преустановяване на тази близост в случаите, при които прекъсването е вследствие внезапната смърт на един от членовете му. В този случай според въззивния съд нарушаване на нормалната психика идва не само от загубата на близък човек и състоянието на празнота и безпомощност, но и от факта, че в бъдеще той няма да е до теб, няма да го виждаш, докосваш, да споделяш с него и да получаваш бащина или съпружеска подкрепа. Взел е предвид, че от показанията на разпитаните свидетели се установява именно наличието на изградени отношение на близост в семейството, т. е на такава между ищците и починалия, тъй като свиделката И. говори за сплотеност на семейството, неразделност на същото, изградени силна връзка между всеки един от членовете му, а свидетелят С. основно разкрива отношенията в семейството след произшествието и начина на полагане на грижи, които са още едно доказателство за изградена силна връзка при условие, че след тежкия инцидент и парализата починалият е бил постоянно обгрижван и не е бил изоставен на произвола на съдбата. Приел е, че от показанията на свидетелите не се установява между членовете на семейството на починалия да е имало изградени връзки с различна степен на близост, което да налага извод, че всеки един от тях е претъпял болки и страдания, подлежащи на обезщетяване в различни размери, поради което е заключил, че следва да се присъди обезщетение в един и същ размер на всеки от тримата ищци.

Въззивният съд е приел, че размерът на обезщетението е обусловен освен от изградената степен на близост и икономическите условия в страната, в която живеят увредените лица, а и от начина на настъпване на самата смърт. Изложил е съображения, че последното обстоятелство е от значение, тъй като човешките изживявания са едни, при внезапност на загубата, и други, в случаите, при които кончината на даден човек е била очаквана, т. е. живите роднини са били подготвени психически за настъпването й. Посочил е, че в случая според експертните заключения починалият е бил на легло около три години и първоначалната травма и последвалите усложнения на здравето вследствие на същата от медицинска гледна точка са били очаквани и неизбежни.

Поради това въззивният съд е достигнал до извод, че нормалният размер на обезщетението, дължимо на ищците от извършителя на деликта, би следвало да бъде по 80 000 лв., като тази сума с оглед разпоредбите на чл. 223 и чл. 226 от КЗ отм. всеки от тях може да търси и от неговия застраховател, т. е. от ответника по настоящия правен спор.

Въззивният съд е намерил, че не е налице съпричиняване от страна на пострадалия, тъй като той като колоездач се е движел близо до дясната граница на пътното платно, т. е. от негова страна правилата за движение не са нарушени, а евентуалната липса на светлоотразителна жилетка е без значение за настъпване на самото ПТП при условие, че в приетата по делото експертиза не се говори за липса на видимост и за това, че същата е станала причина за произшествието.

Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд.

Формулираните от касаторите въпроси относно приложението на установения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на делинквента е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика - ППВС № 4/23.12.1968 год., както и постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС – решение № 202 от 16.01.2013г. по т. д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т. д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ІІ т. о., решение № 66/03.07.2012г. по т. д. № 611/2011г. на ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ІІ т. о., решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ІІ т. о., решение № 95/24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на І т. о. и др. Съгласно тази съдебна практика, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл. 226 КЗ вр. §27 ПЗР КЗ. Настоящият състав, като взе предвид мотивите на въззивния съд, намира, че следва на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение за проверка на съответствието му с формираната постоянна практика на ВКС по материалноправния въпрос относно приложението на установения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на делинквента.

Ищците са освободени от заплащане на държавна такса, поради което не следва да заплащат държавна такса за разглеждане на касационната жалба.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 85 от 09.03.2020г. по т. д. № 761/2019г. на Пловдивски апелативен съд, II състав, в следните части: 1/ с която, след отмяна на решение № 73 от 03.06.2019г. по т. д. № 263/2018г. на Пазарджишки ОС, са отхвърлени предявените от М. И. С., лично и като родител и законен представител на Я. М. С. и Л. М. С., и Т. М. С., действаща със съгласието на майка си М. И. С. против ЗК „ЛЕВ ИНС” АД искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ отм. съответно за разликата над 80 000 лева до 100 000 лева /за първата ищца/ и за разликата над 80 000 лева до 150 000 лева /за останалите ищци/; 2/ с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. И. С. против ЗК „ЛЕВ ИНС” АД иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ отм. за разликата над 100 000 лева до 150 000 лева.

Делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: