№ 285

София 12.04.2021г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б, Трето гражданско отделение закрито заседание на шестнадесети март през две хиляди и двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. П. Ч: И. П. М РУСЕВА

като изслуша докладваното от съдия Папазова гр. д.№ 31 по описа за 2021г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе пред вид следното:

Производството е с правно основание чл. 288 от ГПК.

Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от К. А. И., чрез процесуалния представител адвокат Д. против въззивно решение № 260007 от 11.09.2020г. по в. гр. д. № 356/2020г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 16 от 27.01.2020г., поправено с решение № 167 от 19.06.2020г. по гр. д.№ 687/2019г. на ОС Пазарджик като е отхвърлен предявения иск срещу Прокуратурата на РБ, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, изр. последно ЗОДОВ, вр. чл. 5, §1 б.“с“ КЗПЧ за осъждане на ответника да му заплати сумата от 26 000лв., ведно със законната лихва считано от 22.05.2015г.,заради задържането му под стража по ДП № 53/2015г. на МВР Хасково за периода 22.06.2015г.-22.12.2015г., след изтичане на максимално определения в чл. 63, ал. 4 НПК осем месечен срок, съобразно тежестта на повдигнатото му обвинение, в нарушение на чл. 5, §1 КЗПЧ, тъй като от наложеното му наказание лишаване от свобода е приспаднато задържането му под стража в досъдебното производство, вкл. и за процесния период.

В изложението към касационната жалба, касаторът се позовава на всички специални основания за допустимост: Първо счита въззивния акт за недопустим поради произнасяне по непредявен иск, защото първата инстанция е квалифицирала иска по чл. 2, ал. 1, т. 1, изр. последно ЗОДОВ, вр. чл. 5, §1 б.“с“ КЗПЧ, а въззивният съд – по чл. 2, ал. 1, т. 1, изр. 2 ЗОДОВ. Второ, твърди очевидна неправилност, която обосновава с противоречие на мотивите на съдебния акт с правилата на формалната логика и целта на закона поради това, че съдът е приел, че допустимият осем месечен срок за мярката на отклонение „задържане под стража“ не е изтекъл при положение, че наблюдаващият прокурор е изменил таза мярка в по-лека именно защото е изтекъл. Трето, позовава се на основанието за допустимост по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по следните два въпроса: 1. В хипотеза, в която наложената мярка „задържане под стража“ е изтърпяна в срок, по-дълъг от максимално допустимият по чл. 63, ал. 4 НПК, но при постановяване на осъдителната присъда, нейният срок е приспаднат, налице ли е незаконно задържане? Твърди противоречие с приетото в решение по гр. д.№ 812/2015г., съгласно което независимо дали ищецът е оправдан с влязла в сила присъда или производството е било прекратено поради недоказаност, наложената мярка за неотклонение “задържане под стража“ е търпяна незаконно. 2. Длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички наведени от страната доводи и да обсъди всички доказателства по делото? Позовава се на противоречие с конкретни актове на ВКС, които посочва. Счита, че актът противоречи и на основни принципи, залегнали в ТР № 1/2002г. по т. н.д.№ 1/2002.на ОСНК на ВКС. Четвърто, според касатора е налице и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие с актове на КС или на СЕС, в частност ХОПЕС и ДЕС, включително и на решението на ЕСПЧ по дело „Е.Х. срещу България“ /§36-39/. Пето, позовава се на основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните два въпроса: 1. Попада ли в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 1, изр. последно ЗОДОВ, вр. чл. 5, § 1 б.“с“ЕКПЧ случай, в който наложената мярка „задържане под стража“ е изтърпяна в срок, повече от максимално допустимия по чл. 63, ал. 4 НПК, но при постановяване на осъдителната присъда, нейният срок е приспаднат?, 2. При положителен отговор на предния въпрос, дължи ли се обезщетение за претърпените неимуществени вреди по реда на ЗОДОВ за срока над максимално допустимия по закон?

Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:

Въззивният съд, е преценил предявения иск за неоснователен със следните мотиви: Незаконно е всяка задържане, което освен в противоречие с националното законодателство е и в противоречие с изискванията на чл. 5 ЕКЗПЧ. В конкретния случай, ищецът е бил обвинен /а после и осъден/ за извършено деяние по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, предл. 2 НК, във връзка с което обвинение по правилата на чл. 62, ал. 4 НПК задържането му под стража в досъдебното производство не може да е повече от осем месеца. Въззивният съд е приел, че така определения срок е бил спазен, защото К. И. е бил задържан от 22.10.2014г./когато първоначално е бил задържан под стража за 24ч./ до първото внасяне на обвинителния акт в съда на 12.06.2015г., когато е образувано н. о.х. д.№ 384/2015г. на ОС Хасково /т. е.7м. 20дни/. След това съдът е посочил, че брои срока от 4.09.2015г., когато делото е върнато на ОП Хасково до 14.09.2015г., когато делото отново е внесено с обвинителен акт в съда и е образувано н. о.х. д.№ 607/2015г. на ОС Хасково /т. е.още 10дни, или общо осем месеца/. След това срок по чл. 62, ал. 4 НПК не е текъл, защото след новото връщане на ОП Хасково веднага, на 18.11.2015г., мярката за неотклонение е изменена в по-лека. Съдът е извел правните си изводи на базата на т. 3.2 от Тълкувателно решение № 1 от 25.05.2002г. по н. д.№ 1/2002г. на ОСНК на ВКС, съгласно което сроковете по чл. 152, ал. 4 НПК /идентичен на сега действащата норма на чл. 62, ал. 4 НПК/ се отнасят само за досъдебната фаза на наказателното производство. Когато съдът върне делото на разследващите органи, не тече нов срок, а времето, което е било в съдебната фаза не се зачита по чл. 152, ал. 4 НПК. Решаващият извод за неоснователност на иска, въззивният съд е направил въз основа на безспорния факт, че при изпълнение на наложеното му наказание „лишаване от свобода“ е било изцяло приспаднато задържането му под стража в досъдебното производство.

При тези мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси, не следва да се допуска касационно обжалване, поради липса на което и да е от посочените специални основания за допустимост по чл. 280 ГПК. Съображенията:

Въззивният акт не е недопустим. Съгласно установената съдебна практика /напр. решения по гр. д.№ 1540/2010г. на ІV г. о., по гр. д.№ 2081/2018г. наІ г. о., по гр. д.№ 3692/2018г. на ІІІ г. о., гр. д.№ 1885/2019г. на ІІ г. о./ решението е недопустимо когато е разгледан спор, който не е подведомствен на съдилищата, или не е подсъден на съответния съд, когато се е произнесъл по непредявен иск или не е разгледал предявения, или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск, при липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването му или надлежното му упражняване, при оттегляне или отказ от иска и др. В случая не е налице нито една от тези хипотеза, а твърдението за произнасяне по непредявен иск не може да бъде споделено. Въззивният съд се е произнесъл съобразно заявеното в обстоятелствената част на исковата молба и съгласно направеното искане, за присъждане на обезщетение за допуснато нарушение, изразяващо в допуснато лишаване от свобода в нарушение на установените изисквания. Погрешната правна квалификация е свързана с допустимостта на решението само когато е нарушен принципът на диспозитивното начало, когато съдът е извел квалификацията въз основа на невъведени от ищеца обстоятелства, променяйки предмета на спора и обхвата на търсената защита. В случая това не е така, защото произнасянето на въззивния съд е съобразно заявеното твърдение за осъществено прекомерно задържане под стража в нарушение на правилата на чл. 5, §1, б.“с“ЕКЗПЧ.

Постановеният въззивен акт не е очевидно неправилен. Посоченото основание е налице само когато акта страда от порок, установим пряко и единствено от съдържанието, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване с действителното съдържание на защита им, събраните доказателства и тяхното съдържание, когато е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна уредба, при отказ да се приложи правна норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат, какъвто настоящият случай не е.

Основанието за допустимост по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК също не е налице, защото на поставените от касатора въпроси във въззавния акт не са дадени разрешения, които да противоречат на дадените отговори на поставените въпроси, в представените съдебни актове /в какъвто смисъл са дадените разяснения в т. 2 от ТР № 1/19.02.2010г. по т. д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Първият поставен от касатора въпрос въобще не е предмет на разглеждане в посоченото от него решение по гр. д.№ 812/2015г. на ІІІ г. о./То е постановено по въпрос за задължителнат преценка на всички относими обстоятелства при определяне на обезщетението съобразно критерия по чл. 52 ЗЗД/. Вторият поставен въпрос същи не е разрешенв противоречие с установената практика, защото видно от мотивите на въззивния акт, съдът е изпълнил задължението си да изложи мотиви по всички наведени от страната доводи и е обсъдил всички доказателства по делото.

Четвъртото посочено от касатора специалното основание за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, също не е установено от касатора, защото той не е представил конкретни актове на Конституционния съд и на СЕС, за които да е възможно да се прецени дали въззивния акт противоречи, а относно посоченото решението на ЕСПЧ по дело „Е.Х. срещу България“, следва да се посочи, че противоречието с решения на ЕСПЧ не е определено от законодателя като основание за допустимост на касационна жалба.

Независимо от изложеното, следва да се отговори положително на поставеният от касатора въпрос, във връзка с последно посоченото от него специално основание за допустимост поради следните съображения: Чл. 5 ЕКПЧОСзащитава основно човешко право, гарантирайки защита на индивида срещу произволна намеса от страна на държавата в правото му на свобода. Букви от „а“ до „е“ съдържат изчерпателен списък на допустимите основания, на които лицата могат да бъдат лишавани от свобода. Лишаването от свобода не би било съвместимо с чл. 5, ако не попада в нито едно от тези основания /вж. §38 Б. срещу България, Dustin and Others v. the United Kingdom/. В конкретния случай, въззивният съд е приел, че задържането на ищеца е законно съгласно националното право. Същото е по обосновано подозрение за извършено престъпление, за което впоследствие лицето е признато за виновно./За това е неоснователно позоваването на касатора на цитираната практика, която се отнася за различни случаи на задържане, при които след това лицето е било оправдано с влязла в сила присъда или производството е било прекратено поради недоказаност/. Съдът е приел /а неговите изводи не могат да се проверяват за правилност в настоящето производство/, че срокът на задържане попада в законоустановения, съобразно тълкуването на закона, дадено по надлежния ред с цитираното Тълкувателно решение № 1 по н. д.№ 1/2002г. на ОСНК на ВКС. Отделно е счел и че задържането не противоречи на критериите на чл. 5 ЕКПЧОС В случая определящо значение има обстоятелството, че целият период на задържане /не само изчисленият на осем месеца, касаещ досъдебното производство, но и периодът на задържане, в хода на съдебното производство/ е бил приспаднат при изпълнение на наложеното му наказание „лишаване от свобода“. Европейският съд по правата на човека – в своята практика - многократно е приемал по отношение на дължимото обезщетение, че то не следва бъде анализирано изолирано, а в рамките на всички мерки, които са били предприети от националните власти. Приема се, че когато при определяне на наказанието е отчетена прекомерната продължителност на дадено действие, това само по себе си е ефективно вътрешноправно средство за защита /вж. Jansen v. Germany, D. and H. v. Bulgaria и позоваванията в тях/. Имайки пред вид тази принципна постановка, която счита, че може да бъде приложена по аналогия, настоящият съдебен състав приема, че дори и да се приеме, че мярка „задържане под стража“ е била изтърпяна в срок, повече от максимално допустимия по чл. 63, ал. 4 НПК, след като нейният срок е приспаднат при постановяване на осъдителната присъда, обезщетение по чл. 2, ал. 1 т. 1 ЗОДОВ не се дължи. /Възприемането на обратната теза би довело да това, че за едно и също нарушение лицето би било обезщетено два пъти – и чрез редуциране на наказанието, и парично, което би било в противоречие с принципа за недопускане на неоснователно обогатяване/.

Мотивиран от изложеното, като счита, че не е налице посоченото от касатора основание за допустимост по чл. 280 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260007 от 11.09.2020г. по в. гр. д. № 356/2020г. на Пловдивски апелативен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.