Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 31143/10.03.2020 г., подадена от В. С. С., чрез адвокат Н. А., срещу решение № 634 от 23.01.2020 г. по гр. д. № 7423/2018 г. на Софийски градски съд в частта, с която въззивният съд е отменил решение № 207348 от 4.09.2017 г. по гр. д. № 34218/2015 г. на Софийски районен съд в частта, с която е признато за установено по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС, предявен от В. С. С. срещу Столична община - район „Панчарево“, че В. С. С. е собственик на основание изтекла придобивна давност за периода 5.02.2002 г. - 17.06.2015 г. на недвижим имот - поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], район „П.“,[жк], представляващ дворно място с площ от 1 321 кв. м, при съседи: [улица], ул. „8-ма“, ул. „7-ма“ и Г. И. Г., и вместо него е отхвърлил предявения от В. С. С. срещу Столична община (за район „Панчарево“) иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че В. С. С. е собственик на основание изтекла придобивна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС на недвижим имот - поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], район „П.“,[жк], представляващ дворно място с площ от 1 321 кв. м, при съседи: [улица], ул. „8-ма“, ул. „7-ма“ и Г. И. Г..

Въззивният съд е посочил, че предмет на обжалване пред него е само произнасянето на първоинстанционния съд по иска на В. С. срещу четиримата ответници – физически лица за поземления имот (без павилиона в него), и по иска на В. С. срещу Столична община за същия поземлен имот (без павилиона в него). В останалата част, в която искът на В. С. срещу ПК „Напред“, с. Казичене за собственост на павилиона е бил уважен при признание на иска, решението е влязло в сила.

Съдът е приел, че по делото са предявени искове по чл. 124, ал. 1 ГПК. Като се е позовал на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС относно служебната преценка на съда за наличието на правен интерес от иска, който правен интерес обуславя допустимостта му, Софийски градски съд е заключил, че исковете срещу ответниците – физически лица са недопустими, тъй като няма твърдения и доказателства последните по някакъв начин да са нарушавали/оспорвали правото на ищеца върху имота след датата на сключения по отношение на същия предварителен договор. По тези съображения е обезсилил решението на СРС в тази му част и е прекратил производството по исковете срещу тези ответници. В тази част въззивното решение е влязло в сила, като необжалвано пред ВКС.

По отношение останалата част на първоинстанционното решение, въззивният съд е приел същото за допустимо, но неправилно.

Изложил е, че ищецът твърди, че по силата на предварителен договор с нотариална заверка на подписите от 5.02.2002 г., сключен с Т. Н. и Р. Д., е получил владението на дворно място от 1 330 кв. м в [населено място], С., м. „В.“, представляващо понастоящем ПИ с идентификатор ***, част от нива от 2 500 кв. м, девета категория, находяща се в строителните граници на [населено място], м. „В.“, която нива била призната за собственост на наследниците на Г. Н. Д. (наследодател на Т. Н. и Р. Д.), с решение на ПК-Казичене. Ищецът се е позовал на придобивна давност за имота, предвид упражнявано необезпокоявано владение в продължение на 10 години, считано от 5.02.2002 г. През 2013 г. установил, че СО е вписана като собственик на същия имот в издадена скица от АГКК, поради което иска да се признае за установено спрямо СО, че той е собственик на описания имот.

Ответникът СО е оспорил иска с възраженията, че не била приключила реституционната процедура по ЗСПЗЗ по възстановяване собствеността на наследниците на Г. Н. Д. върху нивата от 2 500 кв. м в м. „В.“, [населено място], поради което ищецът не може да претендира да е придобил част от нея по давност; не се установява процесният имот да е идентичен с нивата от 2 500 кв. м, възстановена на наследниците на Г. Д.; имотът не е актуван с акт за общинска собственост; общината не го стопанисва. В. съд е визирал, че пред него СО е направила за пръв път възражение за последващо актуване на имота като общинска частна собственост, но е счел тези твърдения за преклудирани, като на това основание е отказал и да събере като доказателство съставения акт.

Софийски градски съд е приел за установено от фактическа страна следното:

С предварителен договор от 5.02.2002 г. В. С. е закупил от Р. Д. - лично и като пълномощник на сестра му Т. Г. Н., дворно място от 1 330 кв. м в [населено място]-С., м. „В.“, при съседи: Г. И. Г., ул. „1-ва”, ул. „8-ма” и ул. „7-ма”, като от тази дата е получил владението на имота, ползва го за свои нужди, оградил го е. Видно от приетите заключения на съдебно-техническа експертиза, процесният имот с идентификатор *** съвпада с имота по предварителния договор.

По заявление от Г. Н. Д. до ОПК-Казичене от 6.02.1992 г. за възстановяване на земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ в землището на [населено място], вкл. и на 2.5 дка в м. „В.“, е била образувана преписка № 258, приета в копие по делото, като от съдържанието й не се установява да е приключила процедурата по възстановяване правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ по отношение на нивата от 2.5 дка в м. „В.“, за която, след решение от 4.07.1996 г. на ВС по адм. д. № 188/1996 г., са постановени две решения на ПК: първо по протокол от 24.07.1996 г. за възстановяване с план за земеразделяне, и второ - от 15.02.1999 г., в стари граници, като няма данни молбата на Р. Д. за издаване на скица за имота от 2.5 дка в м. „В.“ да е била уважена. В. С. също не твърди по делото реституционната процедура по ЗСПЗЗ за нивата от 2.5 дка в м. „В.“ да е приключила.

Въз основа на така изложеното, въззивният съд е направил извод, че за процесния имот, като част от горепосочената нива от 2.5 дка, заявена за реституция по ЗСПЗЗ от наследодателя на праводателите на ищеца, не може да тече придобивна давност. Изложил е, че качеството на добросъвестен владелец има лице, което владее спорния имот на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик - чл. 70, ал. 1 ЗС, като добросъвестността се предполага до доказване на противното - чл. 70, ал. 2 ЗС. Възможността добросъвестното владение да бъде установено посредством административен акт с вещноправни последици е приета в практиката на ВС (напр. решение № 532/17.06.1994 г. по гр. д. № 382/1994 г. на ВС, I г. о.). Началният момент на придобивната давност, предвид разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и практиката на ВКС по прилагането на този текст, е от момента на влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, а ако възстановяването на собствеността по ЗСПЗЗ е в по-късен момент - от момента на възстановяването. Съдът е визирал, че докато трае процедурата по възстановяването на земеделския имот, той не може да бъде предмет на придобивна давност, защото не се знае отнапред дали собствеността върху него ще бъде възстановена или ще последва отказ; в случай че имотът бъде върнат, няма пречка да бъде придобит по давност след постановяване на решение по чл. 18ж, ал. 1 или чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ и ако периодът на владение е след влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, т. е. след 21.11.1997 г. Изложил е становище, че макар след 21.11.1997 г. да е възможно да се придобиват по давност имоти, обект на реституционните закони, ако не е приключила реституционната процедура към 21.11.1997 г., давността започва да тече от датата на приключване на реституционната процедура, в частност при реституция по ЗСПЗЗ - от влизане в сила на съответното решение на ПК, което я приключва. Приел е, че в случая събраните по делото доказателства не установяват тази процедура по ЗСПЗЗ да е приключила. Намерил е за допустимо възражението на СО по делото за пречка за придобиване по давност на имота от ищеца, независимо че СО не е предявила самостоятелни права върху имота отпреди колективизацията или такива преди влизане в сила на ЗСПЗЗ. Направил е извод, че В. С. не може да се позовава на придобиване на процесния имот по силата на чл. 69 ЗС след 21.11.1997 г., тъй като не е приключила земеделската реституция на имота нито към 5.02.2002 г., нито към дата, предхождаща с 10 години подаването на исковата молба, поради което искът му срещу СО се явява неоснователен.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за недопустимо и неправилно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК В. С. сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, включени в предмета на спора и обусловили изхода на делото в противоречие с практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК.

На първо място, формулира въпроса: допустимо ли е съдебно решение, постановено по въззивна жалба на лице, което не е било страна в първоинстанционното производство, не е валидно осъществена процедурата по чл. 42, ал. 2 ЗЗД за потвърждаване на действието въззивно обжалване и обжалващият предявява чужди права пред съд, без да е процесуален субституент.

Въпросът е поставен във връзка със соченото от С. обстоятелство, че въззивният съд е приел за разглеждане въззивна жалба и е постановил решението си по нея, без да прецени, че е подадена от лице, което не е било страна в първоинстанционното производство и упражнява чужди права пред съд, без да са налице законовите основания за това. Твърди се, че въпросната жалба е била подадена от Д. С., в качеството му на кмет на район „Панчарево“, а не от името на Столична община. Излага се, че Д. С., в качеството му на кмет на район „Панчарево“, не е страна по делото. Вместо да констатира, че въззивната жалба изхожда от лице, което няма право да обжалва първоинстанционното решение, и да прекрати производството по делото в тази част, въззивният съд е дал указания на кмета на общината да потвърди въззивната жалба. В указания от СГС срок по делото е постъпило „потвърждение“ от СО, изхождащо от името на кмета на СО, но подписано от юрисконсулт Л. Д., с приложено пълномощно от 24.01.2019 г. Видно от съдържанието на пълномощното, юрисконсултът не е упълномощен от кмета на Столична община да извършва действия по чл. 42, ал. 2 ЗЗД; въпросното „потвърждаване“ изхожда от юрисконсулт без представителна власт да извършва това. Вместо да констатира това и да прекрати производството по тази въззивна жалба, въззивният съд отново е дал възможност на жалбоподателя да се потвърди жалбата му от кмета на Столична община Й.Ф.П е писмо вх. № 45638/4.04.2019 г., изходящо и подписано от юрисконсулт Л. Д., която на основание същото пълномощно, без представителна власт, е заявила, че потвърждава въззивната жалба. Вместо да приеме, че въззивната жалба не е потвърдена по реда на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, Софийски градски съд я е приел за допустима и я е разгледал и уважил.

Жалбоподателят твърди, че по горния въпрос въззивният съд е процедирал в противоречие с: решение № 1328/26.11.2008 г. по гр. д. № 5758/2007 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 1316/26.11.2008 г. по гр. д. № 6079/2007 г. на ВКС, V г. о., решение № 64/3.07.2012 г. по т. д. № 39/2011 г. на ВКС, І т. о.

На второ място, в изложението е формулиран въпросът: допустимо ли е съдебно решение, постановено при уважаване на недопустимо възражение на въззивния жалбоподател в нарушение на чл. 26, ал. 2 ГПК.

В. С. сочи, че за да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли иска му, Софийски градски съд е уважил възражението на кмета на община „Панчарево“ във въззивната жалба, че относно процесния имот не е приключила процедурата по възстановяване на собствеността върху земята и поради това С. не може да претендира придобиване по давност - аргумент от чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Счита, че общината няма право да прави възражения за наличие на пречки за придобиване по давност на процесния имот, поради забраната на чл. 26, ал. 2 ГПК, а такова право имат единствено лицата, които са заявили претенциите си за възстановяване на собствеността - физическите лица Г. Р. Д., В. Р. Д., В. Й. Д. и Т. Г. Г.. Счита, че по втория въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 64/3.07.2012 г. по т. д. № 39/2011 г., І т. о. и определение № 69/11.02.2020г. по ч. гр. д. № 131/2020 г., ІV г. о.

На трето място, жалбоподателят счита, че въззивното решение влиза в противоречие с практиката на ВКС по въпроса: съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ придобивната давност върху процесния имот в полза на несобственика тече ли занапред - от влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ (обн. ДВ, бр. 107/18.11.1997 г.).

Сочи, че неправилно СГС е приел, че по отношение на процесния имот не тече придобивна давност, поради неприключване на процедурата по възстановяване на собствеността върху имота – липса на скица на имота, като това становище на съда влиза в противоречие с ТР № 10/5.12.2012 г. по тълк. д. № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 12/11.03.2010 г. по гр. д. № 311/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 5/26.02.2014 г. по гр. д. № 4544/2013 г. на ВКС, І г. о., съгласно които срокът на придобивна давност по чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ тече от влизане в сила на тази разпоредба, а не от друг момент.

На четвърто място, в изложението е формулиран въпросът: ако имотът попада в хипотезата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, следва ли решението на ПК за възстановяване на собствеността му да бъде придружено със скица, за да се приеме, че е приключила процедурата по реституция.

Твърди се противоречие на въззивното решение по този въпрос с възприетото в решение № 29/9.05.2014 г. по гр. д. № 1479/2013 г. на ВКС, І г. о.

Петият формулиран въпрос е: длъжен ли е съдът в решението си обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност.

Жалбоподателят излага, че Софийски градски съд не е обсъдил в решението си решение на ПК по протокол от 15.02.1999 г. за възстановяване на собствеността в стари реални граници, където изрично е заявено, че се възстановява право на собственост на нива от 2.5 дка, находяща се в строителните граници на [населено място]; не е обсъдил и заключенията на вещото лице и приложените към тях скици, от които е очевидно, че процесният имот е загубил земеделския си характер, попадал е в кадастралния план на [населено място] отпреди 1956 г., имал е имотен номер № * и е записан на ТКЗС, в последващите кадастрални планове на селото имотът също е бил включен.

По този въпрос се визира противоречие с решение № 77/25.06.2019 г. по гр. д. № 2332/2018 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 45/5.03.2019 г. по гр. д. № 1365/2018 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 28/6.03.2019 г. по т. д. № 205/2018 г. на ВКС, ІІ т. о. От Столична община е постъпил отговор на касационната жалба, в която са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия въпрос от изложението.

Действително, срещу първоинстанционното решение е била депозирана въззивна жалба от кмета на район „Панчарево“, с която същият го е атакувал от името на ответника Столична община – район „Панчарево“. С разпореждане от 22.02.2019 г. Софийски градски съд е оставил жалбата без движение, с указание за потвърждаване действията по подаването й от кмета на СО, предвид липсата на представителна власт на кмета на район „Панчарево“ по отношение на СО. В указания срок е извършено потвърждаване от кмета на СО чрез пълномощник – юрисконсулт Л. Д., с представено пълномощно, даващо права на пълномощника да представлява СО и кмета на СО Й. Ф. пред съдилищата. От така изложеното е видно, че въззивната жалба е била подадена първоначално от лице от администрацията на СО (доколкото районните администрации не представляват юридически лица), като е обжалвано постановеното срещу СО – район „Панчарево“ решение на Софийски районен съд. Това лице – кметът на район „Панчарево“, не е имало валидна представителна власт по отношение на СО, но същото не представлява трето за спора лице, упражняващо чужди права пред съд. В съответствие със закона е извършено потвърждаване на извършените действия по подаване на тази жалба от кмета на СО, като е допустимо това да стане чрез пълномощник (в случая юрисконсулт) с общо пълномощно, по аргумент от чл. 34 ГПК.

Същевременно, визираната от В. С. съдебна практика е постановена по казуси, различни от настоящия и в този смисъл се явява неотносима към въпроса.

По втория въпрос съдебната практика, за която се твърди, че въззивното решение й противоречи, също е ирелевантна за настоящия спор. В решение № 54/3.07.2012 г. по т. д. № 39/2011 г. на ВКС, І т. о. е разгледан въпросът за подадена въззивна жалба от неучаствало в първоинстанционното производство самостоятелно юридическо лице - едноличен собственик на капитала на дружеството-ищец, а в определение № 69/11.02.2020 г. по ч. гр. д. № 131/2020 г. става дума за частна жалба срещу определение за оставяне без разглеждане на молба за отмяна, подадена от лице, което не е подало молбата за отмяна.

По третия въпрос не е налице соченото противоречие със задължителната съдебна практика и с практиката на ВКС. Съгласно ТР № 10/5.12.2012 г. по тълк. д. № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС изтеклата придобивна давност до влизане в сила на нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ – 22.11.1997 г. не се зачита и от влизане в сила на тази разпоредба започва да тече нова давност. Съдебната практика е непротиворечива (така: решение № 112/5.03.2010 г. по гр. д. № 981/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 547/12.01.2011 г. по гр. д. № 660/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 73/11.04.2011 г. по гр. д. № 1181/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 11/15.03.2016 г. по гр. д. № 3119/2015 г. на ВКС, ІІ г. о.), че придобивна давност не тече и след 22.11.1997 г., когато до тази дата не е приключила административната процедура по възстановяването на собствеността на имота.

Не е налице соченото противоречие на обжалваното решение и по четвъртия въпрос от изложението.

Цитираното във връзка с този въпрос съдебно решение е по казус, при който е налице постановено решение на поземлената комисия за възстановяване на земеделски имот при действието на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ в редакцията на закона съгласно ДВ, бр. 45/1995 г. В настоящия случай такова позитивно решение за възстановяване на имота в съществуващи (възстановими) стари реални граници не е налице.

Съгласно съдебната практика (напр. решение № 414/6.02.2012 г. по гр. д. № 1117/2010 г. на ВКС, І г. о.), в случаите по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ - когато се иска възстановяване на имоти в границите на урбанизираните територии – към заявлението за възстановяване правото на собственост се прилага удостоверение и скица по чл. 13, ал. 5 и ал. 6 ППЗСПЗЗ.Стелно, в случаите по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ индивидуализацията на имота, която в останалите случаи се съдържа в решение и скица към него на органа по поземлена собственост, е извършена още при осъществяване на административната процедура чрез издадените удостоверение и скица по чл. 13, ал. 5 и ал. 6 ППЗСПЗЗ, поради което реституционната процедура приключва с постановяване на решението за възстановяване правото на собственост в стари реални граници, без да е необходимо издаване на последваща скица. Както бе посочено по-горе, по настоящото дело въобще не е представено решение на поземлената комисия за възстановяване на имота в съществуващи (възстановими) стари реални граници.

И по последния въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Това е така, защото изложеният от въззивния съд извод, че процесният имот не е реституиран по реда на ЗСПЗЗ и Правилник за приложението му, тъй като процедурата по възстановяване правото на собственост не е приключила, е направен въз основа на всички събрани по делото доказателства, включително на решението на поземлената комисия от 15.02.1999 г., с което е признато правото на собственост на Г. Н. Д. в съществуващи (възстановими) стари реални граници на нива от 2.5 дка в строителните граници на [населено място], м. „В.“, но е отказано възстановяването й поради липса на удостоверение и скица по чл. 13, ал. 4 ППЗСПЗЗ.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. СО има право на юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС в размер на 100 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 634 от 23.01.2020 г. по гр. д. № 7423/2018 г. на Софийски градски съд в частта, с която въззивният съд е отменил решение № 207348 от 4.09.2017 г. по гр. д. № 34218/2015 г. на Софийски районен съд в частта, с която е признато за установено по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС, предявен от В. С. С. срещу Столична община - район „Панчарево“, че В. С. С. е собственик на основание изтекла придобивна давност за периода 5.02.2002 г. - 17.06.2015 г. на недвижим имот - поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], район „П.“,[жк], представляващ дворно място с площ от 1 321 кв. м, при съседи: [улица], ул. „8-ма“, ул. „7-ма“ и Г. И. Г., и вместо него е отхвърлил предявения от В. С. С. срещу Столична община (за район „Панчалево) иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че В. С. С. е собственик на основание изтекла придобивна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС на недвижим имот - поземлен имот с идентификатор *** находящ се в [населено място], район „П.“,[жк], представляващ дворно място с площ от 1 321 кв. м, при съседи: [улица], ул. „8-ма“, ул. „7-ма“ и Г. И. Г..

ОСЪЖДА В. С. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], Столична община, [улица], със съдебен адрес: [населено място], [улица] – адвокат Н. А., да заплати на Столична община, гр. София, ул.Московска № 33, юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. (сто лева).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.