Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. В. С., подадена чрез адв. Вл. Ч., против въззивно решение № 2558/20.11.2019 г., постановено по гр. д. № 1082/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 11.12.2018 г. по гр. д. № 21/2014 г. на Окръжен съд - Монтана, с което на основание чл. 45 ЗЗД Л. В. С. и „НИКИ НАЙС-5” ЕООД са осъдени да заплатят солидарно на Н. Б. Н. обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на И. Н. Б., починал на 26.12.2008 г., в размер на 50 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.12.2008 г. до окончателното й изплащане, както и обезщетение за имуществени вреди – разходи за погребение на И. Н. Б. в размер на 1538 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.12.2019 г., и на В. А. Н. обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на И. Н. Б., починал на 26.12.2008 г., в размер на 50 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.12.2008 г. до окончателното й изплащане и са присъдени съдебни разноски.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението и се иска отмяната му. Твърди се, че съдът неправилно се е позовал на обвързващата сила на присъдата по чл. 300 ГПК, тъй като ответникът Л. В. С. е бил освободен от наказателна отговорност по чл. 78а НК.

В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението – основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирал е следния въпрос: „Относно обвързващото действие на влязлата в сила осъдителна присъда за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието – чл. 300 от ГПК?”, за който твърди, че е решен противоречие с приетото в решение № 175/22.10.2009 г. по т. д. № 312/2009 г. на ВКС, II т. о. и решение № 1086/04.01.2006 г. по н. д. № 581/2005 г. на ВКС, III н. о.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответниците по касационната жалба – Н. Б. Н., В. А. Н. и „НИКИ НАЙС-5” ЕООД.

Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.

С обжалваното решение е потвърдено решение от 11.12.2018 г. по гр. д. № 21/2014 г. на Окръжен съд - Монтана, с което на основание чл. 45 ЗЗД Л. В. С. и „НИКИ НАЙС-5” ЕООД са осъдени да заплатят солидарно на Н. Б. Н. обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на И. Н. Б., починал на 26.12.2008 г., в размер на 50 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.12.2008 г. до окончателното й изплащане, както и обезщетение за имуществени вреди – разходи за погребение на И. Н. Б. в размер на 1538 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.12.2019 г., и на В. А. Н. обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на И. Н. Б., починал на 26.12.2008 г., в размер на 50 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.12.2008 г. до окончателното й изплащане. Ответното дружество „НИКИ НАЙС-5” ЕООД, не е обжалвало първоинстанционното решение и по отношение на него, същото е влязло в сила.

За да постанови този резултат въззивният съд е приел, за неоснователни оплакванията на Л. В. С. за недопустимост на решението поради нередовност на исковата молба, тъй като в исковата молба в достатъчна степен и яснота се съдържат фактическите твърдения по всички елементи на иска по чл. 45 ЗЗД. Посочил е, че твърденията в исковата молба са, че причина за претърпения инцидент е неспазването на минималните изисквания за труд, нарушени още при разпореждането от страна на ответника Л. В. С. на работниците, сред които и починалият, да издигат метални греди /столици/ чрез ръчно повдигане от ръка на ръка и с помощта на въжета. Ищците се позовават на влязлата в сила присъда № 4/06.02.2017 г. по н. о.х. д. № 426/2016 г. на Окръжен съд - Плевен, с която ответникът Л. В. С. е признат за виновен в това, че на 24.12.2008 г. в гp. Враца, като изпълняващ длъжността „общ работник” в ЕТ „П. С.”, [населено място] – възложител на обект „Магазин за мебели”, е извършил действия /разпоредил на Д. Б. И., И. Б. И., П. А. Г. и И. Н. Б./, осъществяващи работа чрез личен труд на строителния обект, да извършат съвместно с И. В. Б., Н. Л. С. и С. М. К. - работници на „НИКИ НАЙС-5” ЕООД, гр. Пловдив дейности по СМР за монтиране на метална покривна конструкция - изтегляне и повдигане на ръка на метални греди /столици/, чрез използване на метално скеле тип „подвижна кула”, спадащи към правно-регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност – технически ръководител на СМР, уредена с Наредба № 2/22.03.2004г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на СМР и които той не е имал право да упражнява, и в нарушение на чл. 63, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 2 е разпоредил издигането на метални греди /столици/ чрез ръчно повдигане от ръка на ръка и с помощта на въжета, вследствие на което причинил по непредпазливост смъртта на И. Н. Б. /починал на 26.12.2008 г./, като след деянието направил всичко зависещо от него за спасяване на пострадалия, поради което на основание чл. 123, ал. 4, вр. ал. 2, вр. ал. 1, пр. 2 и чл. 81, ал. 3, вр. чл. 80, ал. 1, т. 4 НК, вр. чл. 305, ал. 5, вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 HПK. Въззияният съд е приел, че решението на първоинстанционния съд е правилно и ответникът Л. В. С. следва да отговаря по реда на чл. 45 ЗЗД като пряк извършител на вредата - обстоятелство, което се потвърждава от влязлата в сила присъда по н. о.х. д. № 426/2016 г. на Окръжен съд - Плевен. Посочил е, че по делото не е било спорно, че пострадалият И. Н. Б. е имал сключен граждански договор от 17.11.2008 г. с ЕТ „П. С.” за извършване на общи строителни работи в срок до 31.03.2009 г. с личен труд срещу договорено възнаграждение; че фактически дейността на ЕТ на обекта се изпълнявала от ответника Л. В. С., който поставял задачите на работниците, организирал работата им и им заплащал за труда; че на 24.12.2008 г. работници на „НИКИ НАЙС-5” ЕООД трябвало да вдигат метални греди /столици/ на покрива и да ги монтират, а ответникът Л. В. С. наредил на пострадалия И. Н. Б. и П. А. Г. да помогнат на работниците на „НИКИ НАЙС-5” ЕООД, работещи по покрива. Не е било спорно и, че ищците са родители на починалия вследствие на инцидента мъж, от смъртта на който търпят болки и страдания. При тези данни въззивният съд е приел, че единствената причина за настъпилата смърт на И. Н. Б., от която ищците търпят неимуществени вреди, е установеното по надлежен начин противоправно и виновно поведение на ответниците. По въпроса за размера на присъденото обезщетение въззивният съд е посочил, че определените от състава на Окръжен съд - Монтана размери от по 50 000 лв. на всеки от ищците са съобразени с практиката на съда за сходни случаи към процесния период, а именно – м. декември 2008 г. От показанията на разпитания свидетел П. Б. К., близък на семейството на починалия, се установяват нестихващите болка и страдание по загубения, много обичан син. Като съобрази възрастта на сина им – на 28 години, и тази на ищците – на 55, съответно на 54 години; обстоятелствата, при които е починал – на работното место, при тежък инцидент; огромните болки и страдания, които са непрежалими по загубата на дете, на което са можели да разчитат на старини, и като е изходил и от обективните предпоставки, а именно – социално-икономическите условия и стандарт на живот в страната ни към момента на инцидента е приел, че сумата от по 50 000 лв. на всеки от ищците е справедливото в случая обезщетение за доказаните неимуществени вреди. Приел е за основателен и иска за обезщетяване на имуществените вреди, представляващи разходи за погребението на пострадалия И. Н. Б. в размер на 1538 лева, които са извършени в претендирания размер от ищеца Н. Б. Н. и е препратил по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на решението на първостепенния съд. Приел е възражението за съпричиняване от страна на И. Н. Б. за недоказано и е посочил, че от изследваната по наказателното дело фактическа обстановка не се откриват данни, които да навеждат на съмнения за съпричиняване на вредата, поради което всички възражения в тази насока във въззивната жалба са неоснователни.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

В настоящия случай липсва основание за допускане на касационно обжалване.

Въззивното решение е валидно и допустимо, същото не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.Оидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда prima facie - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението очевидно съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен contra legem до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен extra legem, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Не е налице и соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставения въпрос относно обвързващото действие на влязлата в сила осъдителна присъда за гражданския съд. Същият е обусловил решаващите изводи на съда постановени в основата на обжалвания съдебен акт, но не е разрешен в противоречие с константната практика на ВКС, която се споделя и от настоящия състав. Действително в решение № 1086/04.01.2006 г. по н. д. № 581/2005 г. на ВКС, III н. о., е застъпено становище, че решението по чл. 78а НК не обвързва гражданския съд по смисъла на чл. 222 ГПК отм. (съответстващ на чл. 300 от действащия ГПК). След постановяване на това решение обаче е постановено Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 г. на ОСГТК на ВКС, в мотивите на което е изложено противоположно схващане. Ако подсъдимият бъде признат за виновен с присъда, споразумение или с налагане на административно наказание, актовете на Наказателен съд съгласно чл. 413 НПК - ДВ, бр. 86/2005 г. и чл. 222 ГПК са задължителни за гражданския съд, разглеждащ иска за обезщетение за вреди от деликта. Това тълкуване е възприето и след приемане на ГПК отм. г. – в т. 15 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че решението по чл. 78а от НК, с което Наказателент съд освобождава подсъдимия от наказателна отговорност и му налага административно наказание, е приравнено по значение на влязла в сила присъда. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение е прието, че с решението по чл. 78а от НК Наказателент съд се произнася по същия кръг въпроси, по които и с присъдата - за дееца, деянието, противоправността му и за вината; че разликата се състои само във вида на отговорността - освобождаването от наказателна отговорност и налагане или неналагане на административно наказание с оглед виновността на дееца; че деянието и в този случай си остава престъпление, а не административно нарушение, и решението по чл. 78а от НК, с което е наложено административно наказание, е приравнено на влязла в сила присъда. Аналогично е и разрешението на въпроса, възприето в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 14/04.05.2011 г. по гр. д. № 1493/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 75/12.05.2014 г. по гр. д. № 733/2012 г. на ВКС, ІV г. о. и др. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на обжалваното решение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2558/20.11.2019 г., постановено по в. гр. д. № 1082/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: