Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 997 от 06.02.2020 г. по в. гр. д. № 8224/2019 г. на Софийски градски съд е обезсилено решение № 42670 от 18.02.2019 г. по гр. д. № 40563/2016 г. на Софийски районен съд, след което е прекратено производството по иска по чл. 108 ЗС на В. И. П. срещу „Център за преводи Резон” ЕООД за установяване на собствеността и предаване владението на стая с площ от 17, 23 кв. м., находяща се на първия етаж на сграда с идентификатор. ........... по КККР на сгр.София, означена с жълт цвят на скицата на вещото лице и е прекратено производството по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК на В. И. П. срещу „Център за преводи Резон” ЕООД за установяване на собствеността на сградата с идентификатор. ..............., без описаната стая, като в тази част делото е изпратено на районния съд за постановяване на решение по предявения иск.

Въззивният съд е приел, че предмет на делото са два иска – по чл. 124, ал. 1 ГПК – установителен иск за собстевност на цялата вътрешна къща, намираща се в [населено място], [улица], съставлява ПИ с идентификатор. ............, без стаята от 17, 23 кв. м. на първия етаж, и иск по чл. 108 ЗС само за стаята. Тъй като цената на първия иск се формира от данъчната оценка на къщата /без стаята/, която е 60 665, 81 лв., искът е родово подсъден като първа инстанция на Софийски градски съд. Затова в тази част първоинстанционното решение, постановено от Софийски районен съд, следва да се обезсили и делото да се изпрати за постановяване на решение на СГС като първа инстанция.

По отношение на иска по чл. 108 ЗС първоинстанционното решение е процесуално недопустимо, тъй като има формирана сила на пресъдено нещо с решение от 23.06.2004 г. по гр. д. № 1901/2004 г. на Софийски районен съд, с което искът по чл. 108 ЗС за същата стая, страни по който са били парводателите на страните по настоящото дело, е бил отхвърлен. Не са налице нови факти, които да обусловят допустимост на новия иск, а настъпилите частни правоприемства не са такива нови факти.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата В. И. П..

Жалбоподателката поддържа, че е предявила иск за установяване правото на собственост върху цялата къща, съставляваща ПИ с идентификатор. ........., включително и стаята на първия етаж, като искането за предаване на владението се отнася само за тази стая, тъй като само тя се владее от ответника. Спорната стая не представлява самостоятелен обект на правото на собственост и не може да бъде предмет на отделен иск. Искането за предаване владението върху стаята преминава през уважаване на установителен иск за собственост на цялата сграда. Този спор следвало да бъде разгледан от съда в неговата цялост, при преценка кой съд е родово компетентен да се произнесе по него. По този въпрос съдът следвало да съобрази, че спорът се концентрира само за стаята от 17, 23 кв. м., чиято данъчна оценка е под 50 000 лв., затова районният съд допустимо се е произнесъл по предмета на делото в неговата цялост.

На следващо място жалбоподателката счита, че липсва формирана сила на пресъдено нещо, която да е пречка за новия процес по чл. 108 ЗС. Не е налице хипотезата на чл. 226 ГПК, тъй като правоприемството между „БКС Средец“ АД и жалбоподателката не е настъпило в хода на висящия процес по предходното дело, а на по-късен етап. Не били налице и условията на чл. 298, ал. 2 ГПК, тъй като жалбоподателката не била наследник или правоприемник на „БКС Средец“ АД. Съдът следвало да съобрази и разпоредбата на чл. 298, ал. 4 ГПК, като вземе предвид обстоятелството, че в предходния процес нямало произнасяне какво е действителното правно положение относно вещното право на собственост /искът по чл. 108 ЗС бил отхвърлен не защото е доказано, че ответникът е собственик/ и кой държи имота понастоящем и съществува ли правно основание за това фактическо състояние.

Отделно от това в изложението към жалбата се поддържа, че въззивното решение е недопустимо по две причини. На първо място - при обезсилване на първоинстанционното решение за стаята съдът постановил и осъдителен диспозитив да се предаде владението на тази стая, без да е бил сезиран с такова искане във въззивната жалба. На второ място - при обезсилване на решението за къщата поради липса на родова компетентност на районния съд, въззивният съд изпратил делото на СГС за разглеждане на установителния иск за собственост на къщата, но без спорната стая. Такова искане също не е било правено, като в този случай въззивният съд също се е произнесъл свръх петитум.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. В коя част влиза в сила и се формира сила на пресъдено нещо в едно решение по чл. 108 ЗС, постановено преди приемането на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС – т. 2А, при положение че в мотивите на решението е признато, че ищецът е собственик, но с диспозитива искът е отхвърлен, тъй като имотът не се владее от ответника; 2. Допустимо ли е повторно разглеждане на ревандикационен иск, ако при първото му разглеждане съдът в диспозитива на решението си не се е произнесъл по въпросите кой е собственик на имота и дали ответникът има правно основание да го владее;

3. До къде се простират правомощията на въззивния съд; 4. За задължението на въззивния съд, когато установи нередовност на исковата молба, да даде указание на страната за отстраняване на тази нередовност или евентуално неяснота в претенцията, което в случая въззивният съд не е извършил, а направо е променил петитума на исковата молба.

5. Може ли въззивният съд да се произнесе на непредявено основание и може ли да излезе извън пределите на търсената защита;

По първия и втория въпрос въззивното решение влизало в противоречие с т. 2а на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС и практиката на ВКС по чл. 298, ал. 2 ГПК; по третия – с т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; по четвъртия – с т. 4 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, по петия – в противоречие с практика на ВКС по чл. 290 ГПК – решение № 306/20.06.2011 г. по гр. д. № 961/2010 г. на I-во г. о.; решение № 125 от 15.07.2015 г. по гр. д. № 14/2013 г. на ВКС, II-ро г. о. и решение № 127/10.01.2018 г. по гр. д. № 679/2017 г. на I-во г. о., решение № 364/11.02.2013 г. по гр. д. № 155/2012 г.; решение № 153/24.06.2016 г. по гр. д. № 719/2016 г. на I-во г. о. и решение № 155 от 24.06.2016 г. по гр. д. № 1007/2016 г. на I-во г. о., доколкото въззивният съд, постановявайки решение за обезсилване на първоинстанционното решение, постановил и осъдителен диспозитив за предаване владението на процесната стая, без такова искане от ответника, както и в противоречие с № 283/14.01.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на IV-то г. о., решение № 277/13.11.2018 г. по гр. д. № 4702/2017 г. на IV-то г. о и решение № 42 от 10.06.2015 г. по гр. д. № 4492/2014 г. на III-то г. о., доколкото съдът разделил производството по единния иск за собственост, без такова искане от ищеца.

Ответникът „Център за преводи Резон” ЕООД оспорва жалбата. Счита, че поставените въпроси не кореспондират с данните по делото и приетото от съда, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение е допустимо и правилно.

Третото лице-помагач „Софийски имоти” ООД оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество. Позовава се на практика на ВКС, според която само диспозитивът на съдебния акт се ползва със сила на пресъдено нещо, но не и мотивите. Дори да е налице процесуално нарушение по предходното дело, изразяващо се в липса на два диспозитива по чл. 108 ЗС, този порок не е бил отстранен по съответния ред чрез обжалване на решението. Жалбоподателката не може да черпи благоприятни последици от факта, че нейният праводател е бездействал. Има формирана сила на пресъдено нещо по спора и тя трябва да бъде съобразена от съда. Освен това при отхвърляне на предходния иск по чл. 108 ЗС съдът е изложил и мотив, че не е доказано процесната стая да е собственост на ищеца. На следващо място – съдът правилно е определил предмета на двата иска – установителния, за собственост на цялата къща, но без спорната стая, и ревандикационен – само за спорната стая. Правилна е преценката на съда, че тези искове следва да бъдат разгледани поотделно.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол без оглед цената на иска – чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Не е налице обаче поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос не е свързан с данните по делото, поради което не е обуславящ по смисъла на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Решението от 23.06.2004 г. по гр. д. № 1901/2004 г. на Софийски районен съд съдържа диспозитив, с който е отхвърлен предявеният от „БКС Средец“ АД срещу Н. Р. Н., действащ като ЕТ „Н. Р. Н. – Резон“, иск по чл. 108 ЗС „за установяване правото на собственост и предаване владението върху следния недвижим имот: стая с площ от 17, 23 кв. м., част от къща, находяща се в [населено място], [улица] площ от 94 кв. м. …“. Макар и постановено преди Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 4/2014 г., ОСГК, посоченото решение на СРС е в съответствие с т. 2А от тълкувателното решение, тъй като съдържа пълен диспозитив по иска с правно основание чл. 108 ЗС – отхвърлена е претенцията за установяване на собствността и за предаване на владението върху процесната стая. Действително, в мотивите на решението на СРС е прието, че ищецът „БКС Средец“ АД е собственик на къщата от 94 кв. м., която впоследствие е закупила ищцата по настоящото дело В. П.. Същевременно съдът е приел, че не е доказано спорната по делото стая от 17, 23 кв. м. да е част от тази къща /т. е. да е собственост на ищеца/ и този извод, заедно с извода за недоказано владение на ответника, е обусловил отхвърлителния диспозитив в двете му части. Формирана е сила на пресъдено нещо по целия спор, като е отречено не само владението на ответника върху процесната стая към момента на приключване на делото, но и собствеността на ищеца върху стаята, като част от неговата къща. Поради това нов иск по чл. 108 ЗС за същата стая между правоприемниците на страните по предходното дело не може да се основава само на новия факт – установено впоследствие владение на правоприемника на ответника върху същата стая. Със сила на пресъдено нещо е отречена и собствеността на ищеца „БКС Средец“ АД върху стаята. Решението не е било обжалвано и неговата правилност не е била проверена по реда на инстанционния контрол.

По същите съображения не може да се допусне касационно обжалване и по втория въпрос. Във влязлото в сила решение по предходното дело със сила на пресъдено нещо е отречена собствеността на ищеца върху процесната стая, поради което нов иск за собственост на тази стая е недопустим, както е приел и въззивният съд. Жалбоподателката се е позовала по този въпрос на противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по чл. 298, ал. 2 ГПК, като в касационната жалба /а не в изложението/, е посочила решение № 55 от 22.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 812/2011 г., II г. о. Като се има предвид, че страните по настоящото дело са частни правоприемници на страните по предходния спор за собственост, въззивното решение не противоречи, а е в пълно съответствие с посоченото решение на ВКС.

По третия въпрос не е налице противоречие между въззивното решение и т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът е свързан с виждането на жалбоподателката, че съдът недопустимо разделил на две части иска за собственост, с който е сезиран, без да има съответно искане за това. В действителност – след като ищецът иска от съда да признае правото му на собственост върху цялата вещ, но ответникът да бъде осъден да предаде владението само на реална част от нея, исковете са два, както е приел и въззивният съд. Не е необходимо съгласие на ищеца за разделяне на тези искове с оглед родовата компетентност на съда като първа инстанция, тъй като има процесуални норми, които определят тази компетентност и тя не зависи от волята на ищеца. Въззивният съд не е превишил своите правомощия, т. е. не е действал в противоречие с т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, още повече, че и по предмет тази точка от тълкувателното решение е неотносима към поставения въпрос и към спора по настоящото дело. Следва да се добави и това, че иск за собственост на реална част от един имот е допустим, независимо от това, че реалната част не представлява самостоятелен обект на правото на собственост.

Неотносим към спора по настоящото дело е и четвърти въпрос, тъй като в случая исковата молба не е била нередовна и съдът не е бил длъжен да дава указания за отстраняване на недостатъците.

Няма вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо, ето защо не е налице основание за допускане на касационно обжалване по петия въпрос и в двете му части. От една страна въззивният съд, обезсилвайки първоинстанционното решение и прекратявайки производството по иска по чл. 108 ЗС за процесната стая, не е постановявал едновременно с това осъдителен диспозитив за предаване на владението в полза на насрещната страна, т. е. не се е произнасял по непредявено искане. Той само е пояснил в коя част прекратява производството – по иска по чл. 108 ЗС за признаване на собствеността и предаване владението на стаята. От друга страна, след като искът по чл. 108 ЗС е само за една стая от цялата къща, той съдържа и искането за установяване на собствеността на тази стая. Затова искът по чл. 124, ал. 1 ГПК е за установяване на собствеността върху къщата, но без тази стая, иначе би имало покриване предмета на двете дела по отношение на стаята. Не е налице произнасяне извън предмета на спора. Свързаната с въпрос № 5 практика на ВКС не е относима към спора по настоящото дело и не може да обуслови допускане на касационно обжалване.

При този изход на делото на третото лице помагач „Софийски имоти“ ООД следва да се присъдят сторените разноски – 1542 лв., съгласно представеното копие на фактура от 13.08.2020 г.

Ответникът „Център за преводи Резон” ЕООД също претендира разноски, но не е представил доказателства, че ги е извършил, поради което разноски не следва да бъдат присъждани.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 997 от 06.02.2020 г. по в. гр. д. № 8224/2019 г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА В. И. П. от [населено място], р-н „К. п.“,[жк], [жилищен адрес] да заплати на „Софийски имоти” ООД със седалище [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], сумата от 1542 лв. разноски по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: