Публикувано: Сборник постановления и тълкувателни решения на ВС на РБ по наказателни дела 1953-1990, стр. 446, пор. № 155

ОТНОСНО ИЗПЪЛНЕНИЕТО ОТ СЪДИЛИЩАТА НА ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 1/1953 Г. НА ПЛЕНУМА НА ВЪРХОВНИЯ СЪД НА НРБ

От проверката, която Върховният съд извършва, как съдилищата спазват дадените указания с Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС се вижда, че съдилищата са се ръководили от тези указания и спазват изискванията за съдържанието и формата на съдебните актове. В отделни случаи съдилищата са допускали и отклонения от дадените указания при разглеждането на делата и изготвянето на съдебните актове. Освен това след издаването на п. № 1/1953 г. бяха изменени НПК и ГКП относно правомощията на второинстанционния съд, когато отмени обжалваните съдебни актове.

Във връзка с това Пленумът на ВС счита за необходимо да обърне внимание на съдилищата за отклоненията на дадените указания с п. 1/1953 г., както и да даде нови указания за формата и съдържанието на съдебните актове.

I. За присъдите и решенията на първоинстанционните съдилища

1. С п. № 1/1953 г. се даде указание, че за правораздаването особено важно е съдът да установи и прецени правилно фактите и обстоятелствата по делото.

Все още има присъди и решения, в които не е посочено точно и ясно каква фактическа обстановка съдът е приел за установена и въз основа на какви доказателствени материали е установил приетата фактическа обстановка.

Не винаги в съобразителната част на решенията на първоинстанционните съдилища по гражданските дела е изложено ясно кои обстоятелства са безспорни и кои са спорни, поради което излишно се обсъждат доказателства и материали за безспорни факти и обстоятелства. В някои случаи това е последица на обстоятелството, че съдилищата не изпълняват разпоредбата на чл. 209 ГПК и своевременно не са отделили спорното от безспорното, поради което са събирали ненужни доказателства.

В някои присъди и решения на първоинстанционните съдилища не се обсъждат събраните доказателствени материали. Така също не винаги се обсъждат и направените от страните доводи и възражения по делото, които имат съществено значение за правилното решаване на делото.

Има случаи в мотивите на присъдите да не се обсъждат констатираните противоречия в обясненията на подсъдимите и в показанията на свидетелите, дадени при разглеждане на делото, и тези на предварителното производство или дадени по-рано в съдебно заседание. В някои случаи това се дължи и на обстоятелството, че не се констатират съществуващите противоречия.

Особено важно е съдът да изложи съображения защо приема за достоверни едни доказателствени материали, а отхвърля други. За обосноваността и убедителността на съдебните актове не е достатъчно да се каже, че съдът дава право на определени доказателствени материали, а други отхвърля. Необходимо е за това да се изложат убедителни съображения при оценката на събрания по делото доказателствен материал.

В някои случаи ненужно в съобразителната част на присъдите се излагат обясненията на подсъдимите, вместо те да се дадат в сбита форма, а при преценката на доказателствения материал да се обсъди становището на подсъдимия по едни или други факти и обстоятелства и тяхното значение за доказването или отхвърлянето на обвинението. Също така ненужно понякога в съобразителната част на решенията и присъдите първоинстанционните съдилища възпроизвеждат показанията на свидетелите, вместо да изложат оценката на достоверността на направените твърдения от свидетелите и посочат изводите от тази оценка.

В някои случаи в решенията по гражданските дела съдилищата не излагат съображения по въпросите, които са длъжни служебно да разрешат. Примерно не винаги се занимават с въпроса за приложението на чл. 34 ЗЗД при установяването на нищожността на договорите, с въпроса за семейното жилище по бракоразводни спорове, по които страните имат непълнолетни деца, и пр. По тази причина разрешението на тези въпроси не намира отражение и в диспозитивите на съдебните актове. С това съдебният акт остава непълен, защото не урежда всички последици на разглежданото правоотношение.

Има случаи в мотивите на съдебните актове да не се сочи правната квалификация с оглед на приетата фактическа обстановка.

2. В съобразителната част на някои присъди не се сочи какво наказание следва да се наложи на подсъдимия. В тия случаи съдилищата се задоволяват да посочат в мотивите на присъдите, че на подсъдимия се налага наказанието, посочено в диспозитива на присъдата. Това е неправилно. В мотивите трябва изрично да се посочат видът и размерът на наказанието, като пълно се изложат всички обстоятелства, които съдът е имал пред вид, за да определи наказанието.

Има случаи съдилищата да не спазват дадените указания с п. 1/1964 г. на Пленума на ВС да се излагат съображения защо се налага едното или другото от алтернативно предвидените наказания.

3. Не винаги съдилищата изпълняват указанието да се обсъжда въпросът дали следва да се отложи изпълнението на наказанието, когато няма законна пречка за отлагане изпълнението му, като се мотивира защо е наложително изтърпяването на наказанието или защо то трябва да се отложи.

4. В някои случаи съдилищата допускат пропуски в съобразителната част на присъдите, когато излагат съображенията за уважаването или отхвърлянето на предявените граждански искове по наказателните дела. Това е така както за исковете за имуществените, така и за неимуществените вреди. Пропуските се отнасят преди всичко до неизлагане съображения за размера на вредите и в редки случаи относно основанието на иска.

Не винаги е достатъчна мотивировката за отговорността на предприятията на основание чл. 49 или 50 ЗЗД. Не се изследва дали вредите са причинени от работниците или служителите във връзка или по повод на възложената им работа, или са произлезли от вещта.

5. В мотивите към решенията по бракоразводните дела не всякога се излагат достатъчни и убедителни съображения за предоставяне ползуването на семейното жилище. Не се обсъждат доводите на страните, основани на указанията, съдържащи се в т. 4 на постановление № 20 от 16.12.1963 г. на Пленума на ВС.

Не винаги в мотивите по същите дела се излагат достатъчно убедителни съображения за предоставянето упражняването на родителските права над малолетните и непълнолетните деца на единия от родителите.

6. Въпреки дадените указания в п. 6/1961 и 7/1964 г. на Пленума на ВС съдилищата продължават да не обсъждат възможността да приложат разпоредбите на чл. 40 НК, когато подсъдимите са извършили няколко престъпления в реална съвкупност и наложените наказания са еднородни. Тази практика на съдилищата не улеснява в достатъчна степен борбата против рецидивизма.

II. За второинстанционните решения

1. От извършената проверка на работата на второинстанционните съдилища се констатира, че в немалко случаи мотивите на решенията на тези съдилища са изготвени шаблонно; не се взема становище по изтъкнатите основания за отменяване на обжалваните присъди и решения, както и не се извършва служебна проверка на правилността на същите.

В някои случаи съдилищата, когато действуват като втора инстанция, не разглеждат направените възражения против правилността на разглеждания съдебен акт или ако ги разглеждат, това се прави шаблонно, без да се изтъкнат конкретни съображения защо не са налице основанията съответно по чл. 207 и 232 НПК за отменяването на обжалваните съдебни актове.

2. Второинстанционните съдилища в много случаи на основание чл. 232, б. "д" НПК намаляват определените от първоинстанционните съдилища наказания или отлагат изпълнението на същите, без да излагат достатъчни и убедителни съображения, за да се разбере, че определените наказания са в явно несъответствие с обществената опасност на деянието и дееца. С п. № 7/1964 г., на Пленума на ВС са дадени указания как следва да се прилага разпоредбата на чл. 232, б. "д" НПК, които указания не винаги се спазват от съдилищата. Вместо да обсъждат всичките обстоятелства, които имат значение за това, и да излагат убедителни съображения за наличие на основание по чл. 232, б. "д" НПК за изменяването на присъдите, второинстанционните съдилища се задоволяват да изтъкнат само, "че наложеното наказание е тежко и следва да се измени". Очевидно е, че такива съображения не са достатъчни и не са убедителни, за да се изменят присъдите на основание чл. 232, б. "д" НПК.

3. Твърде често в решенията на второинстанционните съдилища не се посочват текстовете на закона, които са нарушени с обжалвания съдебен акт. Необходимо е както да се посочи законът, който е нарушен, така и да се даде точното тълкуване на този закон и това тълкуване да бъде достатъчно мотивирано, за да няма никакво съмнение за точния разум на закона. С п. 1/1953 г., т. 9 от съобразителната му част на Пленума на ВС са дадени неправилни указания, като е указано второинстанционният съд "да даде такова разяснение и тълкуване на закона, което да е най-близко до точния разум на тълкувания закон". Това указание е неправилно и следва да се отмени. Законът има само едно съдържание и не могат да се дават разяснения и тълкувания на същия, които са по-близко или най-близко до точния му разум. С разяснението и тълкуването трябва да се изяснят истинското съдържание и точният разум на закона. Разяснението и тълкуването, макар и най-близки до точния разум на закона, не са и изясняване и тълкуване, които изясняват истинското съдържание и смисъла на тълкувания закон.

4. Констатират се случаи по наказателни дела второинстанционните съдилища да не разграничават и уточняват и да не излагат подробни съображения за наличието на основанията за отменяването на обжалваните съдебни актове по смисъла на чл. 232 НПК и по-конкретно да не излагат подробни и точни съображения за наличието на предпоставките на чл. 234 НПК, които дават възможност второинстанционният съд, като отмени обжалваната присъда, сам да реши делото, без да го връща на първоинстанционния съд за ново разглеждане.

Така констатират се случаи на неубедителни мотиви на второинстанционните съдилища, когато на основание чл. 234, ал. 3 НПК сами решават делата. Грешки се допускат в това отношение, защото съдилищата приемат друга фактическа обстановка, без да са налице предпоставките на закона.

5. Недостатъчно прецизно по гражданските дела се мотивират основанията за отменяването на обжалваните решения по смисъла на чл. 207 ГПК въпреки дадените подробни указания с п. № 7 от 27.12.1965 г. на Пленума на ВС. Правилното разграничаване основанията за отменяването по смисъла на чл. 207 ГПК има съществено значение и за правилното приложение на чл. 208 ГПК, а именно кога второинстанционният съд може сам да реши делото, без да го връща на първоинстанционния съд, след като отмени обжалваното решение на едно от основанията по чл. 207 ГПК.

6. С т. 4, ал. 5 от диспозитива на п. № 1/1953 г. на Пленума на ВС се дадоха указания, че мотивите и диспозитивът на решението на второинстанционния съд в случаите на чл. 208, ал. 2 и 3 и 210 ГПК и чл. 234 НПК трябва да се състоят от две части - първа част, с която се отменява обжалваният съдебен акт, и втора част, с която съдът решава сам делото, без да го връща на първоинстанционния съд.

В много случаи това указание не се спазва пълно и точно. Не винаги, когато второинстанционният съд отменява обжалвания съдебен акт при посочените случаи и без да връща делото на първоинстанционния съд, го решава сам, се излагат съображенията в достатъчна пълнота и яснота на какво основание се отменява обжалваният съдебен акт.

Така не са редки случаите второинстанционните съдилища, включително и състави на ВС, да не излагат прецизно основанията за отменяването на обжалваните съдебни актове по смисъла на чл. 207 ГПК и 232 НПК и наличието на предпоставките по чл. 208, ал. 2 и 3 и 210 ГПК и 234, ал. 3 НПК за решаването на делото от второинстанционния съд, без да го връща на първоинстанционния съд. Отменяването на обжалваните съдебни актове на едно от основанията по смисъла на чл. 207 ГПК и 232 НПК и решаването на делото от второинстанционния съд при условията на чл. 208, ал. 2 и 3 и 210 ГПК и чл. 234, ал. 3 НПК, без да го връща на първоинстанционния съд, са две отделни дейности, за които трябва да се изложат отделни съображения, както и диспозитивът на второинстанционното решение да съдържа две части.

В изключение от горното практиката на второинстанционните съдилища, включително и тази на съставите на Върховния съд по наказателните дела, в случаите, когато се намалява или увеличава наказанието, когато се преквалифицира деянието и когато се прилага чл. 28 НК, е диспозитивът на решението да няма две части. В тези случаи в диспозитивите се указва, че присъдата се изменява в едно или друго отношение. Тази практика е правилна. Когато се изменява размерът на наказанието, в същност присъдата не се отменява в частта й относно размера на наказанието, а само се изменява, като наказанието се намалява или увеличава. Същото трябва да се каже и за случаите, когато деянието се преквалифицира и когато се отлага изпълнението на наказанието. В тези случаи също присъдата само се изменява.

Неправилно в някои случаи второинстанционните съдилища постановяват решенията си по второинстанционните дела, като обезсилват обжалваните присъди в случаите, когато приемат друга фактическа обстановка и признаят подсъдимия за невиновен.

В тези случаи диспозитивите трябва да имат две части - с едната да се отмени присъдата и с другата да се признае подсъдимият за невиновен и да се оправдае по предявеното му обвинение.

Обезсилване на обжалваната присъда се постановява само в случаите на чл. 4, б. "а" - "д" и 128, ал. 2 НПК. В случая на чл. 6, б. "д" НПК второинстанционният съд обезсилва обжалваната присъда и прекратява делото само когато не приема друга фактическа обстановка както относно обективния състав на деянието, така и за субективния състав, но приема, че извършеното деяние, така както е установено от първоинстанционния съд, не съставлява престъпление.