Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 13 914/30.07.2018 година, подадена от Прокуратурата на Р. Б и втора такава с вх. № 14 657/13.08.2018 година, подадена от Д. Т. А., двете срещу решение № 1883/17.07.2018 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по гр. д. № 579/2018 година.

С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 8549/18.12.2017 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, І-во гражданско отделение, 1-ви състав, постановено по гр. д. № 4126/2017 година, с което Прокуратурата на Р. Б е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на Д. Т. А. сумата от 10 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди, вследствие на наказателно производство, водено по сл. д. № 69/2000 година по описа на СпСлС, за извършено престъпление по чл. 116, т. 6, пр. 2 и пр. 3, т. 7, т. 8, пр. 2 и т. 9 във връзка с чл. 115 и във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 24.03.2015 година до окончателното плащане, като за разликата над уважения размер от 10 000.00 лева до пълния претендиран такъв от 480 000.00 лева искът е отхвърлен.

В касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б е посочено, че решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че са направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от А. неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че присъденото обезщетение за тези вреди е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените вреди, поради което е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Сочи се, че въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между обстоятелствата, които според него обуславят

неимуществените вреди и тези вреди, като не е посочено и значението на всяко едно от тези обстоятелства за определяне размера на обезщетението. Освен това направената от съда оценка на тези обстоятелства била неправилна. Също така се сочи, че въззивният съд неправилно е определил дължимото се за претърпените имуществени вреди обезщетение. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на Д. Т. А. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ да бъде намален в съответствие с действително претърпените от нея неимуществени вреди. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Р. Б е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Ответникът по тази касационната жалба Д. Т. А. не е подала отговор на същата, като не е изразила становище по допустимостта и основателността й.

В подадената от Д. Т. А. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер. Твърди се, че в тези части решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Д. Т. А. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.

Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Р. Б не е подала отговор на същата, както и не е изразила становище по допустимостта и основателността й.

Прокуратурата на Р. Б е била уведомена за обжалваното решение на 23.07.2018 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 13 914/30.07.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Д. Т. А. е била уведомена за обжалваното решение на 01.08.2018 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 14 657/13.08.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, като е частично допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При определяне размера на дължимото се от Прокуратурата на Р. Б обезщетение съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения, че основният според въпрос по делото бил относно размера на обезщетението на Д. Т. А. за неимуществени вреди по предявения от нея иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ При преценката на този размер съдът следвало да се съобрази чл. 52 от ЗЗД, както и ППВС № 4/1968 година относно справедливостта. Въззивният съд отчитал, че тежестта на повдигнатото обвинение била за престъпление, което се наказвало с лишаване от свобода от 15 до 20 години или доживотен затвор без замяна. Била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража”, изменена впоследствие с „парична гаранция” и забрана за напускане на страната. Наказателното производство било продължило 14 години, през който период същото се е провеждало задочно, тъй като А. била в чужбина и не участвала в процесуалните действия, като следвало да се отчете, че продължителността е била обусловена от това, че подсъдимите по делото са били трима, производството е било затруднено от отсъствието на А., което изисквало отправяне на искания за екстрадиция, които обаче не били уважени. От заключението на изслушаната по делото съдебнопсихиатрична експертиза се установявало, че А. била отключила посттравматично стресово разстройство в отговор на психогенно събитие, което й било причинило дълбок дистрес. На база на представената медицинска документация вещото лице било посочило, че заболяването е придобило хроничен ход и може да се обсъжда травматична невроза или трайна промяна на личността след посттравматично стресово разстройство. Следвало да се отчете, че сведенията в доклада на лекуващия психиатър касаели данни за дата 12.04.2014 година, като вещото лице било посочило, че не било ясно до кога е продължило лекарското наблюдение и лечение, но данните в него за 2014 година водели до извод за хроничност. По отношение на другото тежко заболяване, от което се установявало, че А. страда-миастения гравис, следвало да се отчете посоченото от вещото лице, че същото се отключвало от различни фактори, но не можело да се установи определен етиологичен агент, което водело до извод, че не може да се приеме пряка връзка на същото с преживения стрес от наказателното производство. Установявало се, че през процесния период А. била търпяла вреди-стрес, притеснения, социално отчуждение, постоянно плачела. Относно твърденията за нарушение на отношенията в семейството от показанията на свидетеля се установявало, че причина за развода било това, че А. си била намерила приятел в Англия и затова са се развели, а не че причината за развода е наказателното производство. По повод на социалното отчуждение следвало да се отчете и че по собствена инициатива А. била отишла и останала да живее в чужбина, а и след приключване на наказателното производство не се е върнала при близките си, като сочената причина, че няма документи не била основателна, тъй като се преодолявала чрез административна процедура. Възражението на Прокуратурата на Р. Б, че многобройните медийни публикации не следвало да се отчитат, било неоснователно, тъй като същите касаели провежданото наказателно разследване, и били оказали влияние върху авторитета на А.. Негативните емоции била подсилени от това, че е имало широка медийна разгласа на случая, придружено от коментари в средствата за масова осведомяване през цялото времетраене на наказателното производство. При отчитане на всички тези съображения, съставът на софийския апелативен съд намирал, че следвало да се определи обезщетение за претъпените неимуществени вреди в размер на 10 000.00 лева., като исковата претенция като неоснователна следвало да бъде отхвърлена за разликата до 480 000.00 лева.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Р. Б сочи, че съставът на Софийския апелативен съд се е произнесъл по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. Освен това е поискано допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд и по материалноправния въпрос за това как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост”, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Във връзка с последния въпрос са представени решение № 143/05.07.2011 година, постановено по гр. д. № 1070/2010 година, решение № 202/18.09.2013 година, постановено по гр. д. № 1304/2013 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 236/19.10.106 година, постановено по гр. д. № 1543/2016 година и решение № 172/12.07.2017 година, постановено по гр. д. № 4357/2016 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.

От своя страна с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от Д. Т. А. е поискала допускането на обжалваното решение на Софийския апелативен съд до касационен контрол по материалноправния въпрос за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД, като в тази връзка сочи че въззивното решение противоречи на т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година. Освен това сочи и противоречие с решение № 143/05.07.2011 година, постановено по гр. д. № 1070/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 172/12.07.2017 година, постановено по гр. д. № 4357/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.

Във връзка с поставените от Прокуратурата на Р. Б в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси за приложението на чл. 52 от ЗЗД трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същите сегашния състав на ІV година о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на въззивния съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението.

Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Софийския апелативен съд е достигнал до извода, че претендираните от Д. Т. А. вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, още повече че Прокуратурата на Р. Б не е посочила евентуално кои от претърпените от А. вреди не са в такава връзка с повдигнатото и поддържано по отношение на него обвинение. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от А. вреди, поради което не е налице твърдяното от Прокуратурата на Р. Б противоречие. Затова не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението Софийския апелативен съд по тези въпроси. Не са налице предвидените в чл. 280, ал., 1 от ГПК предпоставки за допускане на решението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване и по материалноправния въпрос за това как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост”, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, тъй като не се установява противоречие между това решение и посочената от Прокуратурата на Р. Б съдебна практика.

Налице е обаче предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол по отношение на поставения от Д. Т. А. материалноправен въпрос за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД, поради което следва да бъде допуснато такова обжалване за проверка на съответствието на решението с установената практика на ВКС, намерила израз в решение № 143/05.07.2011 година, постановено по гр. д. № 1070/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 172/12.07.2017 година, постановено по гр. д. № 4357/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о..

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1883/17.07.2018 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по гр. д. № 579/2018 година.

ДЕЛОТО да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.