О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 229

София, 05.02.2024 г.

Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р. Б.

ЧЛЕНОВЕ: И. М.

АННА НЕНОВА

като изслуша докладваното от съдия Божилова т. д.№ 682/2023г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Обединена българска банка„ АД против решение № 1008/07.07.2022г. по гр. д. № 1798/2021г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено изцяло решение № 558/24.01.2019 г. по гр. д.№ 2652/2017 г. на Софийски градски съд и са отхвърлени, поради изтекла погасителна давност за вземанията, предявените от банката против В. А. А. и В. С. Д. частични искове, по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК, за признаване за установено вземане на ищеца от всеки от двамата ответници, в размер на 50 000 евро, при условията на солидарната им отговорност, на основание запис на заповед от 18.06.2008 г., по която същите имат качеството авалисти, ведно със законна лихва върху същата, считано от 04.11.2011 г. / датата на подаване заявление за издаване заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК / до окончателното му изплащане. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и постановяването му в противоречие със задължителна практика на ВКС – т. 2 от ТР № 4/22.04.2019 г. по тълк. дело № 4/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди се, че в противоречие с влезли в сила решения по частични искове на ищеца срещу ответниците, в качеството им на авалисти по записа на заповед, за части от главницата по записа на заповед, е формирана сила на пресъдено нещо относно дължимостта на цялата главница : решение по т. д. № 593/2012 г. на СГС, потвърдено с решение по въззивно търговско дело № 2789/2013 г. на САС, недопуснато до касационно обжалване с определение по т. д.№ 496/2015 г. на І т. о. на ВКС и решение по гр. д.№ 5846/2015 г. на СГС, потвърдено в значимата му за настоящия спор част с решение по гр. д.№ 2776/2018г. на САС. Касаторът се позовавана мотивите на ТР, според които, в производството по предявен частичен иск ответникът следва да изчерпи всичките си възражения засягащи правопораждащите факти. Доколкото в тези производства В. А. и В. Д. не са противопоставили възражение за непредявяване на ефекта, то правото им на това възражение е преклудирано. В този смисъл касаторът счита, че настъпилата изискуемост на вземането по записа на заповед е скрепена с вече формирана сила на пресъдено нещо на влезлите в сила съдебни решения. Ако не се сподели извода за формирана СПН по изискуемостта на вземането, касаторът счита, че следва да се санкционира допуснатото от въззивния съд съществено процесуално нарушение – неуказването му, че в негова тежест е установяване спорната дата на предявяването на записа на заповед за плащане, каквато доказателствена тежест изрично е споделил в мотивите / стр. 5 от решението /. Предвид клаузата „без протест и разноски„ и доколкото единствено ответниците се ползват от датата на предявяването на ефекта, значима за преценка настъпила погасителна давност, каквото възражение са въвели своевременно в процеса, касаторът по начало счита, че те носят и доказателствената тежест за действителната дата на предявяване / арг. от чл. 500, ал.2 ТЗ/, но доказването им от ответниците със свидетели е недопустимо, на основание чл. 164, ал.1, т.3, т.4 и т.5 ГПК, ограниченията на които разпоредби въззивният съд е счел неприложими. Дори да биха били допустимо доказателствено средство, страната счита, че въззивният съд неправилно е кредитирал показанията на свидетеля Ц. Г. – също авалист по записа на заповед и следователно солидарно отговорно с ответниците лице, без да отчете пряката й заинтересованост от изхода на спора, с оглед уредбата на вътрешните отношения на всички солидарно отговорни лица по изпълнение на задължението към кредитора. Съдът не е ценил показанията, с оглед всички други доказателства по делото, нито е санкционирал тяхната неяснота и непоследователност. Касаторът акцентира на обстоятелството, че липсва оспорване относно датата на предявяване записа на заповед на издателя – „Торн„ АД – 20.01.2011 г.- и това обстоятелство е достатъчно за ангажиране на авалистите, с настъпила на тази дата изискуемост на вземането и за същите.

Ответната страна - В. А. – оспорва касационната жалба и обосноваността на основане за допускане на касационното обжалване, поради необоснованост на общия селективен критерий – формулираните въпроси не са относими към решаващите мотиви на въззивния акт. Намира за неотносими доводите, основани на т. 2 от ТР № 4/22.04.2019 г. по тълк. дело № 4/2016 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като настоящият иск не бил предявен като частичен – изрично заявен от ищеца и разгледан от съда като такъв. Страната намира, че касаторът изопачава фактическата обстановка по спора и поддържа правилността на приетото от съда разпределение на доказателствената тежест, относно установяване датата на предявяването на ефекта за плащане и допустимостта на свидетелските показания. Излага и съображения за необоснованост на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК вр. с т.3 от изложението по чл.284, ал.3 ГПК.

Ответната страна – В. Д. – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, по идентични съображения, вкл. че постановеното решение не противоречи на цитираната от касатора задължителна и казуална практика на касационната инстанция, в обосноваване на допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в относимост към касационните доводи за неправилност на въззивното решение, настоящият състав съобрази следното :

Ищецът „ОББ „ АД предявява по реда на чл. 422, ал.1 ГПК против ответниците В. А. и В. Д. искове, за установяване вземане от всеки от тях, при условията на солидарната им отговорност, на основание запис на заповед от 18.06.2008 г., в размер на 50 000 евро, при главница по записа на заповед – 416 600 евро, ведно със законна лихва върху сумата, считано от датата на предявяване заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, по реда на чл. 417 ГПК.

Ответниците са авалисти по записа, като авалисти по същия са и лицата Ц. Г. и П. С. – последният подписал ефекта и като представляващ издателя „Торн„ АД. Уговореният по записа на заповед падеж е „на предявяване“ / горен десен ъгъл под наименованието „ запис на заповед“ / . В съдържанието на документа се съдържа и текст, както следва : „ На основание чл. 487, ал.1, изр. трето от ТЗ, настоящият запис на заповед може да бъде предявен в срок от 72 месеца, считано от датата на издаването му„. Удостоверено е предявяване на записа на издателя и всички авалисти, единствено с подписи на лицата, без посочена дата.

Ответникът В. А. е оспорил иска, като твърди, че записа на заповед не му е предявен за плащане и следователно не е настъпила изискуемост на вземането му. В евентуалност предявява възражение за погасяването му по давност. Намира, че в тежест на ищеца е установяване датата на предявяване на ефекта, като същевременно се позовава на „достоверна дата“ досежно този факт – датата на издаването на записа на заповед / 18.06.2008г. /, спрямо която очевидно е изтекла приложимата 3 -годишна погасителна давност към датата на депозиране заявлението за издаване на заповед по реда на чл. 417 ГПК. Поискано е допускане на свидетел, за установяване датата на полагане подписите за предявяване на ефекта.

Ответникът В. Д. е поддържал идентични съображения за неоснователност на иска, както и допълнителни, неотносими към мотивите на въззивния съд, респ. касационните доводи за неправилност.

В допълнителна искова молба по иска срещу В. А. ищецът изрично се позовава на предявяване записа на заповед на издателя - „Торн„ АД – на 20.01.2011г.. Същата дата сочи и за предявяване на авалистите, с изключение на Ц. Г. – на 24.03.2011г.. Намира, че датирането на предявяването не е задължителен негов реквизит и би имало значение само ако се претендира лихва върху главницата, считано от падежа на задължението. Освен това е посочил за достатъчно предявяването на записа на заповед на едно от солидарно задължените лица.

В допълнителна искова молба по иска срещу В. Д. ищецът изрично сочи влязло в сила срещу същия, на основание процесния запис на заповед, но само за част от сумата по главницата, решение по т. д.№ 593/2012 г. на СГС, потвърдено с решение по т. д.№ 2789/2013 г. на САС, недопуснато до касационно обжалване с определение по т. д.№ 496/2015 г. на І т. о. ВКС / съответно представени /.

В отговора на допълнителната искова молба, аналогично на отговора на исковата, В. Д. поддържа изтекла погасителна давност, но от момента на снабдяване кредитора с изпълнителен лист, на основание процесния запис на заповед и въз основа заповедта за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 81846/2011 г. на Районен съд – Монтана.

Първоинстанционният съд е уважил исковете срещу всеки от ответниците, като е приел, че същите са предявили възражения в срока по чл.414, ал.2 ГПК и възражението за недопустимост на исковете е неоснователно. Приел е, че записа на заповед е редовен от външна страна. Позовавайки се на т. 3 от ТР № 1/28.12.2005 г. по тълк. дело № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, съдът е приел, че липсата на предявяване за плащане не се отразява върху възможността да бъде ангажирана отговорността на издателя и авалиста, по арг. от чл. 514, ал. 1 ТЗ. Предявяването е предпоставка за поставяне на длъжника в забава и съставлява необходимото съдействие на кредитора за изпълнение задължението от длъжника. Непредявяването води до изгубване правата на регресно отговорните лица / джиранти / и техните авалисти, но това не се отнася до издателя на ефекта и неговите авалисти, каквито са ответниците. С оглед противопоставеното възражение за погасителна давност съдът е приел, че при непредявяване на записа на заповед, уговорен като платим „на предявяване„, специалният 3 - годишен давностен срок тече от момента на изтичане едногодишния по чл. 487, ал.1 ТЗ / цитира практика на ВКС по въпроса / , т. е. от 18.06.2009 г. и съответно изтекъл на 18.06.2012 г., докато заповедното производство е инициирано през 2011г.. На това основание, без изобщо да коментира дата на предявяване, съобразявайки се изцяло с приоритетното твърдение на ответниците, че ефекта не е предявен за плащане, съдът е обосновал неоснователност на възражението за изтекла погасителна давност на вземанията на ищеца, на основание записа на заповед.

Във въззивните си жалби ответниците акцентират на несъобразени от първоинстанционния съд показания на свидетелката Ц. Г. , от които се установявало предявяване записа на заповед на датата на издаването му – 18.06.2008г., считано от която дата следва да се брои и 3 – годишният давностен срок. Жалбоподателят Д. се позовава и на доказателствена тежест, относно факта на предявяването на записа на заповед, като носена от ищеца, макар същевременно да оспорва някой от ответниците да е възразявал за непредявяване на ефекта, доколкото твърдението им е било предявяване, но на датата на издаването.

В първоинстанционното производство / о. с.з. на 12.11.2018 г. / е разпитана Ц. Я. Г. / авалист по процесния запис на заповед /, на която ценната книга е била предявена за запознаване и същата е посочила, че всички подписи, вкл. за предявяването й, са положени на датата на издаването, но без да сочи изрично, че подписвайки, авалистите са удостоверили предявен им за плащане менителничен ефект, а не в съответствие с битуваща практика за предварително подписване за предявяване, с цел избягване на бъдещи затруднения в удостоверяване на предявяването, поради недобросъвестност на задължените лица. Свидетелката е заявила, че към датата на подписването е била член на Съвета на директорите на „Торн„ АД, а последващо е станала изпълнителен директор на дружеството.

Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и отхвърлил исковете, уважавайки възражението за изтекла погасителна давност. Изрично е приел доказателствена тежест на ищеца, за установяване датата на предявяване записа на заповед за плащане на ответниците. Независимо от това се е позовал на показанията на св. Г., от които приема за безспорно установен факта на предявяването на ефекта на датата на издаването му – 18.06.2008 г..Изрично е посочил, че за обстоятелствата, за които е допуснат разпита, не са приложими ограниченията за допустимост на свидетелските показания по чл. 164 ГПК, тъй като се установява единствено факта на коя дата са положени подписите за предявяване на ценната книга. Не намира свидетеля за заинтересован от изхода на спора, доколкото му е известна наказателната отговорност за неверни показания пред съд, а показанията - достоверни, като дадени „въз основа на преки впечатления и лично участие“. Тригодишната погасителна давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ съдът е приел, че тече от датата на предявяването на ефекта, съвпадаща с датата на издаването му – 18.06.2008г. и съответно изтекла към датата на инициране заповедно производство – 04.11.2011 г..

В изложението по чл.284, ал.3 ГПК касаторът формулира следните въпроси :1/ Предявяването за плащане на запис на заповед представлява ли правопораждащ за субективното материално право факт ? ; 2/ Датата, на която е упражнено това право от приносителя на ценната книга, обхваната ли е от силата на пресъдено нещо по уважен частичен иск, в друг исков процес, за парично вземане, произтичащо от същия запис на заповед ? ; 3/ При разглеждане на последващо предявен частичен иск за остатъка от паричното вземане, преклудирано ли е правото на ответника да противопостави правопогасяващо възражение, което е могъл, но не е противопоставил на ищеца по първия предявен частичен иск ?; 4/ При разглеждане на последващо предявен частичен иск за остатъка от паричното вземане, допустимо ли е ответникът повторно да противопостави същото правопогасяващо възражение, макар то вече да е отхвърлено с влязло в сила съдебно решение, постановено по първия частичен иск ? – допълнителният селективен критерий по тези въпроси се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с приетото в ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, от което касаторът цитира следния текст: „Решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със СПН относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право, при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане “ ; 5/ При въведено възражение по чл. 531, ал. 1 ТЗ, чия е доказателствената тежест за установяване датата на предявяване за плащане на записа на заповед с уговорка „без протест и разноски„, когато тя не е била отразена от издателя и авалистите, с оглед разпоредбата на чл. 500, ал. 2 ТЗ ? – въпросът е обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК с ТР № 1/28.12.2005 г. по тълк. дело № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС; 6/ Допустимо ли е със свидетелски показания да се доказва датата, на която е настъпила изискуемостта на спорното вземане / в случая – датата на която е предявен за плащане записа на заповед, от който произтича спорното вземане / ?; 7/ Допустимо ли е изобщо доказателствено искане за свидетели, с които да се доказват обстоятелства по издаването, предявяването и полагането на подписите върху запис на заповед, от който произтича спорното вземане? Ако да, подлежи ли на последваща съдебна преценка допустимостта му, с оглед конкретните обстоятелства, за които са свидетелските показания ? ; 8/ Допустими ли са свидетелски показания, когато в искането за допускане разпит на свидетел, страната не е посочила конкретно за кои факти ще бъде разпитван свидетелят ?; 9/ Изпълнено ли е изискването на чл. 156, ал. 2 ГПК, когато в искането за допускане разпит на свидетел страната е посочила, че свидетелят ще бъде разпитван за „обстоятелства по издаването и полагането на подписите върху записа на заповед„ , от който произтича спорното вземане ? – допълнителният селективен критерий по въпроси 5 - 8 вкл. е обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК , поради противоречие на въззивното решение с приетото в решенията по гр. д.№ 983/2019 г. на ІІІ г. о., гр. д.№ 2000/ 2018 г. на ІV г. о.,т. д.№ 3773/2014 г. на І т. о., т. д.№ 483/2012г., гр. д.№ 4602/2017г. на ІІІ г. о. на ВКС; 10/ Предявяването на записа на заповед на издателя достатъчно правно основание ли е да бъде ангажирана отговорността на авалистите / чл. 485 ал.1 ТЗ вр. с чл. 513 и чл. 514 ал. 1 ТЗ / ? ; 11/ Може ли съдът да приеме за установено, че факт с правно значение за изхода на спора не се е осъществил при дадени условия, ако същият изобщо не е спорен между страните ? – последните два въпроса са също общо обосновавани, в идентична хипотеза - на чл. 280, ал. 1, т .1 ГПК, с приетото в решение по т. д. № 1100/2017г. на І т. о. ВКС.

Първите четири въпроса са относими към касационния довод на „ОББ„ АД, че досежно датата на предявяване на процесния запис на заповед по отношение на всеки от ответниците, вече е формирана сила на пресъдено нещо, както и че правопогасяващото им възражение за погасяване вземането на поемателя по ценната книга, поради изтекла давност, е преклудирано. Доколкото факта на предявяването, освен формално удостоверен върху ефекта / макар без дата / не е отречен и от въззивния съд, първият от формулираните въпроси е ирелевантен за правния спор, а третият и четвъртият са по същество различна формулировка на едно и също по съдържание питане .

Преди всичко следва да се посочи, че влязло в сила решение по процесния запис на заповед, за част от вземането по същия, е доказано постановено единствено срещу ответника Д., с прилагане на цитираните актове. Влязло в сила решение с идентично основание и петитум, за друга част от главницата по процесния запис на заповед, срещу авалиста А. не е представено до приключване устните състезания във въззивна инстанция, а се сочи едва в настоящата. Следователно, то обективно не би могло да е обект на изследване от въззивния съд, макар че същият не е изложил мотиви и относно обективните предели на формираната СПН по отношение ответника Д.. Последното е предпоставяло процесуалноправен въпрос относно задълженията на въззивния съд да се произнесе в съответствие с всички доводи, възражения и доказателства по делото. Дори да се приеме, с оглед обективния факт на формирана СПН спрямо ответника Д., за уважаване на иск на същото основание и за част от вземането, предмет на процесния запис на заповед, незачетен от въззивния съд, че втори и трети въпроси удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, то не е обоснован допълнителния селективен критерий с посоченото ТР, в мотивите на което достатъчно ясно се посочва :

„ При уважаване на частичния иск обективните предели на СПН

обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти / юридическите факти, от които правоотношението произтича /, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането…Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация… Формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. Правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от вземането не се преклудират, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск, вземането да е погасено по давност, чрез плащане, прихващане или по друг начин“.

Категорично е даден в ТР отговор на въпроса за непреклудирането на възражение за погасителна давност, по отношение непредявената част от вземането, тъй като обективно противопоставимият времеви период на същата е различен от този по предявения предходно частичен иск. Фактът на предявяването на ценната книга не е отречен от въззивния съд, а датата на предявяването не е елемент от основанието на иска. При това, в представеното по делото, влязло в сила решение по частичен иск срещу ответника Д., на същото основание и за част от вземането по процесната запис на заповед, изобщо не е разглеждан и установяван факта на конкретна дата на предявяване на ефекта. Сила на пресъдено нещо по отношение цялата главница по записа на заповед би се формирала при отхвърляне на частичен иск на поемателя, поради изтекла погасителна давност – обстоятелство в интерес на ответниците по иска.

Петият въпрос удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като касаторът е въвел касационен довод за неправилно разпределена доказателствена тежест, относно установяване датата на предявяване за плащане на записа на заповед, издаден с падеж „на предявяване„, съпътстван от евентуалния довод, че ако би била споделена доказателствена тежест на ищеца, то е следвало съдът да му я укаже и да му предостави възможност за ангажиране на доказателства. Независимо, че въззивният съд е разпитал свидетел на ответниците и се е позовал на показанията му, изначално е изходил от доказателствена тежест на ищеца за това обстоятелство, без същата да му е указана както в първоинстанционното, така и във въззивното производство. Поради това, отговорът на поставения въпрос се явява преюдициално значим по отношение кредитирането на свидетелските показания, ангажирани от ответниците – само ако не е налице допуснато от съда съществено процесуално нарушение, препятствало защитата на ищеца досежно установяването на спорния факт. Визираното ТР коментира ирелевантност на факта на предявяване, при падеж „на предявяване„ в ценната книга, с оглед настъпване изискуемостта на задължението / която въззивното решение не отрича / и значимост на същата по отношение акцесорните претенции за лихва. На конкретния въпрос същото не дава отговор, но настоящият състав намира обоснован допълнителния селективен критерий, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид значимост на отговор на въпроса дали точния момент на настъпване изискуемостта на вземането винаги подлежи на доказване от кредитора, аналогично на основанието на претенцията му или в зависимост от конкретиката на спора следва да се доказва от страната, извличаща от установяването му изгодни правни последици.

Следващите / 6 - 9 вкл. / въпроси са свързани с касационния довод на страната за съществено процесуално нарушение на въззивния съд, именно предвид съобразяването на свидетелски показания на друг авалист по същия запис на заповед с падеж „ на предявяване „ , относно датата на предявяването му, в два аспекта : че свидетелски показания за това обстоятелство са недопустими / съгласно чл. 164 ал. 1 т.3,4,5 ГПК /, в евентуалност – дори да се приемат допустими, не е извършена от съда проверка за тяхната достоверност, с оглед всички други доказателства по делото, вкл. предвид заинтересоваността на свидетеля от изхода на спора. Съответна на този касационен довод е само формулировката на шести въпрос, при това само към първия от посочените два аспекта, конкретизиран до: допустими ли са свидетелски показания за установяване датата на предявяване на запис на заповед, с падеж „ на предявяване„ и уговорка „ без протест и разноски „ ? Седмият въпрос е със съдържание, което излиза извън предмета на спора, пренесен в касационна инстанция / издаването на ценната книга и предявяването й, макар без дата , не са спорни и отречени от въззивния съд факти /. Осми и девети въпроси не кореспондират с въведен касационен довод за нарушено право на защита на касатора, поради неяснота относно предмета на установяване със свидетелски показания / какъвто единствено смисъл би имало позоваването на неяснота относно същия /, което е достатъчно да изключи характеристиката им на правни въпроси, с оглед правомощията на касационната инстанция, произнасянето на която / извън служебната преценка за нищожност или недопустимост на въззивния акт / е ограничена до въведените касационни доводи. Дори да би бил заявен кореспондиращ касационен довод, то същият би се основавал на невярно твърдение на касатора: в молба – становище на „ОББ„АД вх. № 72292/23.05.2018г. до СГС, ищецът изрично се е противопоставил на допустимостта на свидетелски показания за установяване датата на предявяване на записа на заповед. Не би бил удовлетворен и допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване с цитираната практика на ВКС, тъй като посочените решения не третират идентична или поне сходна хипотеза: решението по гр. д. № 983/2019 г. на ІІІ г. о. изобщо не касае доказателствено средство „свидетелски показания„ , а последиците на извънсъдебно признание на страна, относно неизгодни за нея факти, досежно сключването на договор за заем, т. е. предмет на доказване е по начало съществуването на едно правоотношение, при това касаторът акцентира на мотиви от решението, относими към тълкуването на уговорки между страните съобразно принципите на чл. 20 ЗЗД, а не към приложението на чл. 164 ГПК; решението по гр. д. № 2000/2018г. на ІV г. о. е постановено по приложението на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК, изключващ свидетелските показания за опровергаване съдържанието на изходящ от страната частен диспозитивен документ /симулация/, но както е прието и в решение по т. д.№ 3883/2014 г. на І т. о. ВКС, когато се оспорва датата на договор, свидетелстващ в тази си част документ / относно датата /, се касае за оспорване верността на частен свидетелстващ документ, за което чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК не се отнася, т. е. и в това решение е коментиран различен от процесния предмет на доказване, в относимост към различни и от визираните от касатора разпоредби на чл.164, ал.1 ГПК – т.3, 4, 5, при това в хипотеза на фигурираща в документа конкретна оспорвана дата; решенията по т. д.№ 483/2012г. на І т. о. и гр. д.№ 4602/2017 г. на ІІІ г. о. коментират допустимостта на свидетелски показания, за установяване погасяване на задължения, установени с писмен документ, като не може да се сподели съображението на касатора, че под „погасяване на задължение„ законодателят визира всички способи на погасяване, вкл. по давност – от една страна се измества предмета на конкретното доказване / датата на предявяване на записа на заповед за плащане /, а от друга - ограниченията на свидетелските показания в чл.164 ГПК, като рестриктивна по същество норма, не могат да се прилагат разширително. По начало, спрямо въпроса за допустимостта на свидетелските показания е предходно значим отговора на пети въпрос, по който се обосновава допускане на касационното обжалване.

Десети и единадесети въпроси са предпоставени от тезата на касатора, че доколкото менителничният ефект е предявен на издателя, каквото изявление ищецът изрично е направил в допълнителната искова молба, с посочване на конкретна дата – 20.01.2011 г., и липсва оспорване на този факт от ответниците, то същият следва да се зачете за безспорен. Въззивният съд изобщо не е коментирал факта на предявяване записа на заповед на издателя / такъв не е коментиран и в приложените решения по възражението за формирана СПН/, поради което, спрямо пропуска му, би бил относим процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Затова и не подлежи на коментар допълнителния селективен критерий, тъй като решаващ мотив на въззивния съд, който да би бил преценяван в противоречие с приетото в решение по т. д.№ 1100/2017 г. на І т. о. на ВКС, няма. За безспорен между страните, релевантен за спора факт, недоказан с други доказателствени средства, може да се приеме само такъв, изрично признат за безспорен по делото, с определение на съда, по съгласие на страните.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1008/07.07.2022г. по гр. д. № 1798/2021г. на Софийски апелативен съд.

УКАЗВА на „ Обединена българска банка „ ООД, в едноседмичен срок от уведомяването, да представи доказателство за платена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1 956 лева.

След представяне доказателство за плащането или изтичане на указания срок, делото да се докладва на Председателя на І т. о. ВКС - за насрочване или на състава – за прекратяване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: