Производството е по реда на чл. 274 ал. 3 т. 1 вр чл. 280 ал. 1 от ГПК

Образувано е по частна жалба на ищците Д. Б. Г. и Сдружение « Аосоциация за градско паркиране» чрез адв. Й.З. и К. Ч., срещу въззивно определение №497 от 21.03.2011г по ч. гр. дело № 1800/2010г на Софийски апелативен съд, с което макар и с други съображения, е потвърдено определение от 13.10.2010г по гр. д. № 8732 /2010г на Софийски градски съд за връщане на искова молба по предявен колективен иск на основание чл. 379 ал. 3 от ГПК, поради неотстраняване на нередовностите в срок.

Жалбоподателят поддържа в изложението основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК, като позоваване на този законов текст се обвързва с необходимостта от тълкуване на неясната норма на чл. 167 ал. 2 т. 2 от Закона за движението по пътищата, по въпроса допустимо ли е компетентността на „службите за контрол, определени от Кметовете на общини” която компетентност несъмнено е административна, да бъда делегирана на субект, който не е административен орган, а търговско дружество, в частност ответника [фирма], правоприемник на [фирма]. В тази връзка е поставен и въпроса дали в текстовете на чл. 44 ал. 10, чл. 51 ал. 6 и чл. 52 ал. 8 от Наредбата за организацията и движението на територията на СО(приета с реш. на СОС по Протокол № 48/19.05.2005г) не се съдържа противозаконно овластяване, в нарушение на Закона за администрацията и Закона за обществените поръчки. Като водещ, първи в изложението, обобщен материалноправен въпрос е формулирана тезата, че при подобно невалидно делегиране правоотношението между ответното дружество и пострадалите от неправомерните му действия лица е гражданско, а не административно, на власт и подчинение

Ответникът [фирма] не е заявил отговор

Частната жалба е постъпила в срок и следва да бъде приета за процесуално допустима по критерия на чл. 280 ал. 2 от ГПК, доколкото потвърденото прекратяване на делото е свързано с непосочването на цена на иск, предявен като колективен. Същата не следва да бъде допусната до касационно разглеждане, като съображенията за това са следните:

Спорният предмет при въззивното обжалване е бил изпълнението на дадените от първостепенния съд указания по редовността на предявения с настоящата искова молба колективен иск и законосъобразността на същите, но въззивният съд е приел иска за недопустим на друго основание, а именно поради липсата на правен интерес от предявяването на колективен иск за обезщетение в случай, на претендирани вреди от административна дейност, въз основа на делегация на административни правомощия включително, В тази връзка въззивният съд е изтъкнал, че вредите от незаконна административна дейност се обезщетяват по реда на ЗОДОВ, който е специален ред за защита при накърнени права, докато предмет на иска по чл. 380 от ГПК е гражданско правоотношение и с колективния иск се дава защита на граждански права.

Така решаващата дейност на въззивния съд е дала повод в изложението да се поставят материални въпроси на административното право, а не на гражданското процесуално право, макар единствено последните да са от значение за изхода на конкретното дело и за конкретния спор, в решаваща за изхода му насока - по редовността на исковата молба, във връзка с предявения понастоящем колективен иск. В действителност, решаващото съображение на въззивния съд е за липса на колективен интерес, но специфичното, допълнително изискване към исковата молба по този иск непрецизно е обобщено като относимо към правния интерес като обща положителна процесуална предпоставка, неточно обоснована на следващо място с изтъкването на друга, отрицателна процесуална предпоставка, а именно наличието на друг ред за защита и плащане на неправилно събрани публични вземания, Именно във връзка с последния мотив са оспорваните от защитата правни доводи, като с неточност при обостновката на въззивния акт е даден повод за формулирането на материалноправни въпроси, които са от компетентността на административния, а не на гражданския съд. Поради това и отговорът им не ще има значение за изхода по конкретното дело.

На първо място Върховен касационен съд не приема довода, че с издаването на незаконосъобразна заповед, или с издаването на противоречаща на закон наредба, както се твърди, се обективира основанието на чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК във връзка с неяснота на законова норма, в случая чл. 167 ал. 2 от ЗДвП, Законът, уреждащ възлагането или делегирането на публични правомощия, не е неясен поради това, че (според касаторите) е нарушен, На следващо място, предпоставилото въпроса твърдение за незаконосъобразност на общ административен или подзаконов нормативен акт, в конфликт с нормата на закона, няма връзка с обстоятелствата, изложени в иска и твърдението на ищците защо считат за увреждащо, противоправно и виновно действието събиране на такси за паркиране, принудително преместване на пътно превозно средство, блокиране на колело чрез техническо средство, за конкретен период, в ограничен териториален обхват и на конкретно основание: ответното дружество е действало без да е налице влязла в сила компетентна заповед на съответния орган на местно самоуправление за определени на брой софийски улици, т. е в нарушение на реда по наредбата, а не, както се твърди понастоящем, в изпълнение на незаконна наредба, Едва при касационното обжалване, в изложението се поставят преюдициални въпроси на административното право, чието разрешаване е от компететността на административния съд. Дори гражданският съд да е компетентен да се произнесе инцидентно по същите, за това отнапред е нужно надлежно сезиране с допустим иск, граждански спор с допустим и изяснен предмет, въведен с този иск при редовна искова молба, Преценката за липса на това условие е решаващо за изхода на делото в настоящата фаза на неговото развитие, поради което и формулирането на въпроси, които не са свързани него, нямат отношение към дейността на съда в решаваща за изхода на конкретното дело насока, а са относими към мотивите на въззивния съд, които не са с решаващ характер.

Гореизложеното се отнася и до въпроса съдържа ли действащата наредба на Столичния общински съвет противозаконно оправомощаване на търговско дружество с публична компетентност, както и до общо формулирания първи въпрос в изложението, следва ли правоотношенията при реализиране на дейността на [фирма], предвид оспорваното делегиране, да се квалифицират като граждански, а не като административни. При непозволено увреждане, по отношение на материалното право на обезщетение, правоотношението между увредения и причинителя на вредите е гражданско, няма колебание в това му естество. Редът за претендиране на обезщетение обаче не във всички случаи е гражданскоправен, налице и ред по АПК във вр, с чл. 1 ал. 2 от ЗОДОВ който е специален, а чрез колективен иск също може да се претендира обезщетение, но при други и различни специални предпоставки, само когато увреденият интерес е колективен.

Това е и разрешението, дадено с обжалваното определение, въпреки допуснатите терминологични неточности. Определението е в съответствие с формираната практика на ВКС по допустимостта на колективен иск при хипотеза, в която се иска присъждане на обезщетение въз основава на твърдения за виновни и противоправни действия или бездействия на администрацията, включително санкционни практики спрямо граждани, третирани като нарушители, при или по повод упражняването на административна дейност. За тази група случаи, към които се отнася и частната хипотеза на делегирани правомощия от публично естество при липса на законова допустимост, в определение №8 от 27.01.2010г по д.№2/2010г, смесен петчленен състав на ВАС и ВКС, прие и посочи защо искът по чл. 380 вр чл. 379 от ГПК следва да се прецени като допустим, или недопустим, от гражданския съд, но и защо колективният иск е неприложим, когато се претендира обезщетение за вреди от актове на административни органи, били те индивидуални, общи или нормативни. Привързаността на поставените в изложение въпроси в този смисъл е към бъдещо и евентуално развитие на спор пред друг компетентен съд, в друг процес и между други страни (търговското дружество не е измежду кръга легитимирани ответници по ЗОДОВ) и не обосновава допускането на касационно обжалване по критерия на чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК, за да се указва предварително насока на евентуално предстоящи разрешения по материалноправни въпроси. Извън констатацията за липса на правен интерес от иска по чл. 379 ал. 3 от ГПК като инструмент за защита на колективен, а не на друг признат от правния ред правен интерес, неотносими към процесуалния спор са били дадените от Софийски апелативен съд квалификации на заявените правоотношения между страните - административни или граждански. Разрешението на САС обаче е в съответствие с формираната вече практика на Върховния касационен съд по редовността на искови молби без съдържащо се в тях изложение за действителен колективен интерес (Определение № 184 от 30.03.2009г ч. т.д №164/2009г ІІ т. о ВКС, опр. № 362 от 27.05.2009г ч. т.д. 40/2009г ІІ т. о ВКС и др.) По този решаващ въпрос изводите на съда са в съответствие и с определение №539 от 20.10.2009г по т. д. № 544/2009г І т. о на ТК на ВКС, която практика е следвана и от въззивните съдилища (виж опр.№ 811/2010г по ч. д. № 483/2010г на САС ) и според която, колективен интерес не е този, при който става въпрос за кумулиране интересите на лица, засегнати от едно нарушение,

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на

определение №497 от 21.03.2011г по ч. гр. дело № 1800/2010г на Софийски апелативен съд

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.