О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2505

гр. София, 30.09.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. ТК, II отделение, в закрито заседание на четиринадесети май, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

НИКОЛАЙ МАРКОВ

като разгледа докладваното от съдия Марков т. д.№2028 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. С. С. /конституирана в хода на процеса, заедно с И. Т. К., на мястото на починалия ищец Д. С. С./ срещу решение №964 от 11.07.2023 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №2589 от 10.04.2019 г. по гр. д.№562/2018 г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу Гаранционен фонд иск по чл.288, ал.1, т.1 КЗ /отм./ за разликата над присъдената в полза на М. С. С., сума от 20 000 лв. до пълния предявен, предвид наследствения й дял, размер от 45 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от наследодателя й Д. С. С. в резултат на ПТП от 09.06.2013 г., ведно със законната лихва от 26.03.2015 г. до окончателното изплащане.

В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано със следните, уточнени от настоящата инстанция съобразно т.1 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС въпроси, за които се поддържа, че е налице селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1. За задължението на съда да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните от значение за изхода на делото. 2. За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. 3. За предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и определянето на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и длъжен ли е ответникът да изложи конкретни фактически обстоятелства относно действията, с които пострадалият е допринесъл за увреждането.

Ответникът по касация Гаранционен фонд заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение пред ВКС.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че спорът между страните е във връзка с размера на справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от починалия в хода на процеса ищец Д. С. С. и с наличието или липсата на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. Намерил е за установено от фактическа страна, че в пряка причинна връзка с претърпяното на 09.06.2013 г. ПТП, Д. С. С. е получил счупване на таза – лява главулечна ямка /ацетабулум/, счупване на костите на лява подбедрица в горната й част, счупване на шесто, седмо и осмо ребра в ляво по средна мишнична линия, разкъсно-контузни рани в лява челна област на главата, на левите горен и долен клепачи и на долната устна. Посочил е, че пострадалият е търпял болки и страдания за срок от една година, с по-голям интензитет през първите 3 месеца, флексията на коляното му е била ограничена до 40 гр., левият му крак е бил скъсен с около 3 см., като е бил с нарушена походка от скъсяването и му е определена 52% трайно намалена работоспособност поради водеща диагноза - счупване на костите на подбедрицата, включително и на глезена. Изразил е становище, че присъденото от първоинстанционен съд обезщетение за претърпените от пострадалия неимуществени вреди в размер на 50 000 лв. е правилно определено, предвид вида и характера на уврежданията на пострадалия, вкл. и твърдените и доказани от констатациите на СМЕ и показанията на свидетеля съпътстващи основите травми неудобства, притеснения, стрес, обездвижване, липса на пълно възстановяване. Отчел е продължителността и интензивността на претърпените от ищеца болки и страдания, свързани с продължителността на възстановяване, а така също и с оглед обществения критерий за справедливост и съдебната практика. Съобразил е и факта, че здравето на пострадалия е било възстановено, макар и ненапълно - той е проходил самостоятелно още към 18.07.2014 г., което в значителна степен е довело до подобряване на общото му физиологично и психологично състояние, както отчел и обстоятелството, че пострадалият е страдал и от рецидивираща белодробна туберкулоза, оплакванията от която са започнали още към средата на 2015 г. Намерил е за неоснователни възраженията във въззивната жалба на наследника на ищеца - М. С. С., свързани с определения по справедливост размер на обезщетението за неимуществени вреди, като не е приел за доказано твърдяното обстоятелство, че пострадалият е получил травмата на глезена при ПТП; такава травма е описана единствено в представеното ЕР на НЕЛК от 18.07.2014 г., т. е. повече от една година след ПТП и не е описана в нито една от двете представени епикризи, нито в останалата представена от ищцовата страна по делото медицинска документация. По отношение на направеното още с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване /пресичане в населено място, извън пешеходна пътека, с внезапно навлизане на пътното платно, без съобразяване с разстоянието до приближаващото МПС и със скоростта му на движение – л.120 от първоинстанционното производство/, е изложил съображения, че вещите лица, изготвили КСАТЕМЕ са категорични, че към момента на навлизане на пешеходеца на платното за движение, неустановеният водач на лекия автомобил е имал възможност да спре преди мястото на удара и да предотврати настъпването на произшествието, поради което е безспорно, че водачът на превозното средство е виновен за настъпването на инцидента. Въпреки това е посочил, че с поведението си пешеходецът също е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат - съгласно разпоредбата на чл.113, ал.2 ЗДвП извън населените места и по двулентовите двупосочни пътища в населените места, когато в близост до пешеходците няма пешеходна пътека /такава в случая не е имало в близост/, те могат да пресичат платното за движение и извън определените за това места, като при това спазват правилата по ал.1, т.1, 2 и 4, като съгласно чл.113, ал.1, т.1 ЗДвП пешеходците, преди да навлязат на платното за движение, са длъжни да се съобразят с приближаващите се пътни превозни средства. Възприел е извода на вещите лица, че пострадалият е имал възможност да възприеме приближаващия се автомобил и да го пропусне да премине, след което да пресече платното за движение, което не е сторил, а в случая инцидентът е настъпил в тъмната част на денонощието, което прави такова пресичане още по-опасно, тъй като фаровете на превозните средства имат ограничен обсег на осветяване и неочакваното навлизане на пешеходец на платното от затревената ивица, при наличието на приближаващ автомобил е безотговорно. С оглед гореизложеното е намерил за неоснователни възраженията на М. С. С., свързани с приетия от първоинстанционния съд размер на съпричиняване от 1/5.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато.

С оглед изложените от въззивния съд мотиви, въпросите на касатора са обусловили правната воля на съда, но посочените въпроси са решени изцяло в съответствие с практиката на ВКС. При постановяването на решението си въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС е извършил е самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства /вкл. приетата медицинска документация, показанията на разпитаните свидетели и заключенията на назначените по делото експертизи/ и е направил собствени фактически констатации и правни изводи. Въззивният съд е извършил подробен анализ на претърпените от ищеца неимуществени вреди, като е обсъдил релевантните, с оглед разясненията посочени в т.II от ППВС №4/1968 г., факти и обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В константната практика на ВКС се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В процесната хипотеза при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е подробно и задълбочено и е оценил в пълнота всички установени по делото факти, релевантни за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Също така е видно, че в решението се съдържа подробен анализ на приетите доказателства, с оглед установяване на фактите, относими към твърдяното от ответника съпричиняване на вредоносния резултат /с наведени в отговора на исковата молба конкретни фактически действия, осъществени от пострадалия, с които е допринесъл за увреждането си/, като съдът е кредитирал заключенията на вещите лица и е достигнал до собствени изводи въз основа на всички събрани по реда на ГПК доказателства по делото, след отговор на направените от страните възражения. Съобразно константната практика на ВКС и разясненията, дадени в ТР №1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. В този случай трябва да бъде направено разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото пътно - транспортно произшествие, като правно значим факт, който обуславя прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение, тъй като е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е негово следствие, доколкото приложението на правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането. Приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос - определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес. Възприетият от въззивният съд извод за извършено от пострадалия нарушение, което е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, е направен след подробен и детайлен анализ на установените по делото факти, като степента на обективния принос е определена след отчитането на поведението на пострадалия като предпоставка за настъпването на вредоносния резултат. В този смисъл съдът се е съобразил изцяло с визираната практика на касационната инстанция, поради и което решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване. Необходимо е да се отбележи, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл.281, т.3 ГПК и извън въведеното с ал.2 на чл.280 ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност /каквато не се твърди и установява по делото/, не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на касационните жалби.

С оглед изхода на спора, касаторът дължи на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС, в размер на 200 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №964 от 11.07.2023 г. по в. гр. д.№2581/2020 г. на САС в частта, с която е потвърдено решение №2589 от 10.04.2019 г. по гр. д.№562/2018 г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу Гаранционен фонд иск по чл.288, ал.1, т.1 КЗ /отм./ за разликата над присъдената в полза на М. С. С., сума от 20 000 лв. до пълния предявен, предвид наследствения й дял, размер от 45 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от наследодателя й Д. С. С. в резултат на ПТП от 09.06.2013 г., ведно със законната лихва от 26.03.2015 г. до окончателното изплащане.

ОСЪЖДА М. С. С., [ЕГН] да заплати на Гаранционен фонд, ЕИК[ЕИК] сумата от 200 лв., юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.