Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. В. С. и Д. В. С. срещу решение № 9/13.01.2015г. по в. т.д. № 253/2014г. на Апелативен съд - Велико Т., с което е потвърдено решение № 21/09.05.2014г. по т. д.№ 43/2013г. на Ловешкия окръжен съд в частта, с която е признато за установено на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК по отношение на касаторите съществуването на вземане на [фирма] солидарно спрямо А. В. С. и Д. В. С. в размер на 153 665, 52 евро, произтичащи от запис на заповед, издаден на 26.07.2007г. с падеж 01.08.2009г. за сумата 76 832, 76 евро и запис на заповед, издаден на 26.07.2007г., с падеж 01.08.2010 г. за сумата 76 832, 76 евро, както и законната лихва от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 753/2012г. на Ловешки районен съд - 02.05.2012г. до окончателното изплащане и са осъдени касаторите да заплатят разноски в размер на 11 455, 25лв.

Касаторите поддържат, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по касацията [фирма] / с предишно наименование [фирма] / е подал писмен отговор, с който оспорва основателността на касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, ВтАС е приел, че предмет на установителния иск срещу касаторите по чл. 422 ГПК е вземането на ищеца - поемател по процесните записи на заповед, произтичащо от авалирането им от А. В. С. и Д. В. С.. Решаващият съд е намерил за валидно учредяването на менителнично поръчителство от посочените авалисти. Въззивната инстанция е съобразила самостоятелния характер на авала като едностранна формална сделка и възникването въз основа на нея на солидарна отговорност между авалиста и издателя за вземането, за което е издаден менителничния ефект. ВтАС е приел, че доколкото издателят на процесните записи на заповед / по отношение на него производството е прекратено и в тази част решението на Л. не е било предмет на въззивното дело/ не е направил възражение за наличие на каузално правоотношение, поемателят няма задължение да го доказва в процеса срещу авалистите. Последните могат да противопоставят възражения на поемателя по каузалното му правоотношение с издателя, само ако са били страна по него; ако поемателят е действал недобросъвестно или при злоупотреба с право. Твърдения в тази връзка според въззивния съд не са наведени от касаторите.

Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. ВКС няма правомощие да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касаторите, а може само да преформулира, уточни и конкретизира поставения от страната правен въпрос.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите не формулират конкретен правен въпрос. В същото е направен коментар на твърденията по исковата молба и са наведени правни доводи, че не следва да се абсолютизира абстрактният характер на записа на заповед. Според касаторите след като в настоящия случай липсва каузално правоотношение, това води до недействителност на материализираното в менителничния ефект волеизявление. ВКС намира, че не е изпълнена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК изключва необходимостта от проверка дали са осъществени допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, на които се позовават касаторите.

В допълнение следва да се посочи, че съобразно приложимата и към настоящия случай задължителна практика по т. 17 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС се приема, че предмет на делото в производството по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между страните по повод и във връзка с което е издаден записа на заповед. Константно съдебната практика на ВКС, създадена по реда на чл. 290 ГПК / напр. решение № 20/ 30.07.2010 г. по т. д.№ 988/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 17/ 21.04.2011 г. по т. д.№ 213/2010 год. на ВКС, ІІ т. о., решение № 2/12.08.2014 г. по т. д. № 984/12г. на ВКС, II т. о. и пр./ и правна доктрина приемат, че менителничното поръчителство, уредено от действащото законодателство като самостоятелно задължение и възникващо единствено по силата на едностранното волеизявление на авалиста, е независимо от дълга, който обезпечава. Именно поради самостоятелния и неакцесорен характер на задължението на авалиста, произтичащ от разпоредбата на чл. 485, ал. 2 ТЗ, е недопустимо същият да противопоставя на приносителя на менителничния ефект както абсолютните възражения за недействителност на ефекта/ освен относно формата му/, така и лични /относителни/ възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между последния и издателя на записа на заповед, освен ако докаже, че приносителят е недобросъвестен и е извършил злоупотреба с право, или самият авалист също е страна по каузалната сделка. В настоящия случай доводи в тази насока не са сочени от страните. С така цитираната съдебна практика се е съобразил и въззивният съд, постановявайки обжалвания съдебен акт.

Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на ВтАС.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 9/13.01.2015г. по в. т.д. № 253/2014г. на Апелативен съд - Велико Т..

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: