8О П Р Е Д Е Л Е Н И Е 199

гр. Сафия, 31.01.2024 годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА БАЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 449 по описа за 2023г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. К. П., представлявана от адв. С. М., срещу решение № 480 от 14.11.2022г. по в. т.д. № 417/2022г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 260056 от 18.02.2022г. по т. д. № 740/2020г. на Окръжен съд – Пловдив, 17 състав в частта, с която И. К. П. е осъдена да заплати на „Ю. Б. АД сумата 12795 евро – главница, сумата 519,83 евро – възнаградителна лихва по чл.3, ал.1 от договора за периода от 10.02.2020г. до 26.10.2020г., и сумата 316,02 евро – мораторна лихва по чл.3, ал.3 от договора за периода от 10.02.2020г. до 15.11.2020г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че липсата на подписан от потребителя погасителен план не се отразява както на действителността на договора за кредит, така и на падежа, поради противоречието но този извод с разпоредбите на чл.7, т.8 ЗПК /отм./ вр. чл.430 ТЗ вр. чл.10, ал.2, чл.22 и другите разпоредби от Директива 2008/488 ЕО. Намира, че този извод на въззивния съд противоречи и на мотивите на ТР № 8 от 2007г. по тълк. д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа още, че съдът е следвало да уважи исковете само по отношение на падежиралите и неплатени вноски към датата на предявяване на исковата молба, тъй като искове за възнаградителна и наказателна лихва за установения с експертизата период не са предявени, поради което съдът не може да ги присъди служебно.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. Има ли правно значение липсата на погасителен план към договора за потребителски кредит?

2. Обусловена ли е възможността за обявяване на предсрочна изискуемост на договор за кредит от наличието на погасителен план?

3. Допустимо ли е при липса на погасителен план да се обяви предсрочна изискуемост за целия размер на задължението поради непогасяване на вноска по кредита?

4. Следва ли съдът да се позовава и прилага директно в правоотношение между равнопоставени субекти Директива на ЕО?

5. При по-благоприятна за потребителя национална правна рамка има ли възможност съдът да я игнорира, като приложи Директива на ЕО, която е имплементирана в националното законодателство? Следва ли в този случай съдът да изследва коя правна рамка е по-благоприятна по отношение на потребителя?

6. Хипотезата на чл.10, т.2, б.”и” от Директива 2008/48/ЕО касае ли само случай на предсрочно погасяване на кредита или се прилага на общо основание и при самото сключване на договора и последващото негово изменение?

Касаторът твърди, че въпросите са решени от въззивния съд в противоречие с ТР № 8 от 2007г. по тълк. д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа още, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Излага и довод за наличие на основанието на чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът „Ю. Б. АД, представляван от адв. Г. С., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, като поддържа, че касаторът не е обосновал нито едно от предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания, а изложението съдържа правни доводи по съществото на обжалвания акт, касаещи неговата правилност. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение в осъдителната му част, е споделил изводите на първоинстанционния съд относно дължимостта на присъдените суми. Намерил е за неоснователно оплакването на жалбоподателя за липса на обективните предпоставки за настъпване на предсрочна изискуемост, аргументирано с недостатъчна определеност на задълженията по договора – непосочване на падежната дата на месечните погасителни вноски, както и разпределението на главница и лихва по всяка погасителна вноска, която липса на информация водела до липса на забава в изпълнението на погасителните вноски, при което кредитът следвало да бъде върнат на краен падеж. Констатирал е, че в договора за кредит от 06.08.2007г., в чл.7 ал.1, не е посочена падежна дата на месечните погасителни вноски, но е приел, че това не води автоматично до извода за липса на уточнен конкретен падеж /като дата от месеца/ на всяка една от месечните погасителни вноски. Изложил е съображения, че съпоставимо с клаузата на чл.5 ал.1 от договора, съгласно която крайният срок за погасяване на кредита е 228 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка, както и с клаузата на чл.6 ал.1 от договора, с която е определен размер на всяка месечна погасителна вноска /т. е. броят на месечните погасителни вноски е определен, определен е и размерът на една месечна погасителна вноска и съгласно заключението на съдебносчетоводната експертиза погасяванията от самия кредитополучател са извършвани на 15-то число на съответния календарен месец/, волята на страните, макар непрецизно и непълно изразена, е падежът на всяка месечна погасителна вноска да е 15-то число на съответния календарен месец. Като аргумент в тази насока - че между страните, макар и не в писмена форма, е постигнато съгласие за падежна дата на месечните погасителни вноски 15-то число от съответния календарен месец, е преценил и твърдението на самата жалбоподателка, че възнаградителната лихва и главница следвало да бъдат върнати на краен падеж – 15.08.2026г. Изтъкнал е, че тази непълнота на договора относно неконкретизирана падежна дата на месечните погасителни вноски не води до извода, че договорът е само с една крайна падежна дата при положение че са посочени конкретен брой месечни погасителни вноски – за 228 месеца. Съобразявайки разпоредбата на чл.430 ТЗ, е приел, че съществените и задължително изискуеми елементи на договора за банков кредит са: страните, паричната сума – предмет на договора, целта, за която е отпусната паричната сума, условията, при които е отпусната заемната сума, с оглед възмездния характер на договора – възнаградителна и санкционна лихва, срок на ползване, съответно – връщане на отпуснатия и усвоен кредит. Намерил е, че процесният договор съдържа яснота - съгласие досежно всички съществени елементи на типичния договор за кредит. Добавил е, че изискването за посоченото съдържание на договора за банков кредит може да се изведе и от наднационалното право – чл.10 ал.2 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Съобразил е приетото в решение на Съда на ЕС от 09.11.2016г. по дело C-42/15 по повод приложението на разпоредбата на чл.10, ал.2, б. „з“ от Директива 2008/48/ЕО /относно размера, броя и периодичността на дължимите погасителни вноски като елемент от съдържанието на договора за банков кредит/, според което разпоредбата трябва да се тълкува в смисъл, че в договора за кредит не е необходимо да се посочват точните дати на падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията по този договор да позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски, което условие въззивният съд е приел, че в случая е налице. По тези съображения е намерил и че не може да се приеме липсата на разпределение на главница и лихва по всяка погасителна вноска да води до извод, че волята на страните е била задължението на кредитополучателя за връщане на заемната сума да не се изпълнява периодично, ежемесечно, а еднократно с краен единствен падеж - 15.08.2026г. Въззивният съд е посочил, че в чл.6 ал.1 от договора е определен размерът на месечната погасителна вноска – 158,25 евро, а в чл.3 ал.1 от договора ясно е формулирано как се формира възнаградителната лихва, при което съотношението възнаградителна лихва – главница е определяемо. Констатирал е, че към договора за банков кредит не е приложен погасителен план, като ищецът не се и позовава на такъв /макар че погасителен план е коментиран в заключението от съдебносчетоводната експертиза/, но е изложил съображения, че липсата на погасителен план не опорочава възникналата въз основа на договора за банков кредит облигационна връзка, нито води до неяснота относно размера на месечните погасителни вноски и техните компоненти – главница и възнаградителна лихва, щом този размер е определяем от съдържанието на договора. Изтъкнал е, че с оглед съдържанието на договора липсата на погасителен план не води до извод за липса на уговорка за падеж или размер на месечното погашение. Посочил е, че погасителният план притежава само информативна и препоръчителна функция и той не е елемент от договор за банков кредит. Взел е предвид, че в чл.10 ал.2 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити се съдържа дефиницията, съответно и предназначението на погасителен план към договор за банков кредит, като в б. „и“ е регламентирано правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно и по всяко време през целия срок на действие на договора за кредит извлечение под формата на погасителен план. Изложил е съображения, че погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията, отнасящи се до извършването на тази плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, погасителният план посочва по ясен и кратък начин факта, че данните в плана са валидни само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит, и е заключил, че погасителният план не е компонент от договора за банков кредит, а неговата функция е информационна. Съобразил е приетото в решение на Съда на ЕС от 09.11.2016г. по дело C-42/15 по повод изготвянето на погасителен план и приложението на чл.10, ал.2, б. „и“ от Директива 2008/48/ЕО, според което разпоредбата трябва да се тълкува в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на тази главница.

По тези съображения въззивният съд е приел за неоснователни възраженията на жалбоподателката, че поради липсата на подписан към договора погасителен план и неуговорен конкретен падеж тя не е имала задължение да плаща ежемесечни погасителни вноски, а е имала задължение да върне заемната сума с уговорената лихва в срок до 15.08.2026г., като банката не е имала основание да упражни правата си, произтичащи от отнемане преимуществото на срока. Намерил е за неоснователно и позоваването на ТР №8/02.04.2019г. по тълк. д. №8/2017г., като е посочил, че от него не следва извод, че липсата на погасителен план сочи на липса на задължение за кредитополучателя за погасяване на месечни вноски съобразно определения в договора размер и брой.

Въззивният съд е намерил за неоснователно и оплакването на жалбоподателя, че исковете би следвало да бъдат уважени само за падежиралите и неплатени вноски към датата на предявяване на исковата молба, като е приел, че чрез връчване на препис от исковата молба, в която е инкорпориран осъдителен иск, и приложенията към нея, се реализира и връчване на волеизявлението на кредитодателя за превръщане на кредита в предсрочно изискуем и дължимост на цялата главница. Изтъкнал е, че не съответства на искането, обективирано в исковата молба, твърдението на въззивника, че искове за възнаградителна и наказателна лихва не са предявени и поради това не могат да бъдат присъждани служебно. Добавил е, с оглед позоваването на заключението от съдебносчетоводната експертиза, съгласно което кредитната институция е начислила наказателна лихва в размер на 122,01 евро и договорна такава при просрочие 61 - 90 дни, че първоинстанционният съд се е произнесъл при наличие на неравноправни клаузи и последиците от това са намерили отражение при частичното уважаване на иска.

По отношение на възражението за прихващане със сумата от 15 000 евро, платени без основание възнаградителни лихви и наказателни такива за периода 06.07.2007г. до 15.11.2020г., въззивният съд е посочил, че основанието за предявяване на това възражение е твърдението на ответника в първоинстанционното производство за наличие на неравноправни клаузи. Приел е, че по своята същност и правни последици то се припокрива с възражението по основателността на иска, което е намерено за основателно от първоинстанционния съд, и не се дължи самостоятелно произнасяне по „възражение за прихващане“, при което правилно първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на ответника за допълване на основното решение с постановеното по реда на чл.250 от ГПК решение №260132/20.05.2022г.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Поставените първи три материалноправни въпроса, отнасящи се до правното значение на липсата на погасителен план и възможността в този случай да се обяви предсрочна изискуемост поради непогасяване на вноски по кредита, са обсъждани от въззивния съд и са обусловили решаващия му извод, поради което отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице обаче поддържаното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. ТР № 8 от 02.04.2019г. по тълк. д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, на което се позовава касаторът, не дава отговор на поставените въпроси, а изложените в мотивите съображения, че липсата на точно изпълнение съобразно договореното по актуален погасителен план, подписан от страните за погасяване на задължението - главница или лихви, следва да бъде съобразено в рамката на исковото производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, дори и да не са настъпили последиците на надлежно обявена предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора за кредит, следва да се разглеждат в контекста на поставения въпрос, който не касае правното значение на липсата на погасителен план. По въпросите е формирана постоянна практика, обективирана в решение № 106 от 03.06.2022г. по гр. д. № 3252/2021г. на ВКС, III г. о., решение № 50174 от 26.10.2022г. по гр. д. № 3855/2021г. на ВКС, IV г. о. и др.. В посочените решения при тълкуване на нормите на чл.11, ал.1, точки 11 и 12 от Закона за потребителския кредит е взето предвид, че съгласно § 2 от ДР този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. Посочено е, че в т.10, параграф 2, буква „з“ от Директивата се предвижда, че в договора за кредит трябва да се посочат само размерът, броят и периодичността на дължимите погасителни вноски и когато е уместно, редът на разпределение на вноските между различни неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Според чл.10, параграф 2, буква „и“ и параграф 3 от Директивата само при наличие на искане от потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата на погасителен план. Съобразено е даденото в т.3 на решението на Съда на Европейския съюз от 9.11.2016 г. по дело С-42/15 Home credit Slovakia a.s. срещу K. B. тълкуване на чл.10, параграф 2, букви „з“ и „и“ от Директивата в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на тази главница, което тълкуване според чл.633 от ГПК е задължително. Поради това е прието, че само при наличие на искане от потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата на погасителен план. В съответствие с така формираната практика въззивният съд е приел, че тъй като процесният договор съдържа яснота - съгласие досежно всички съществени елементи на типичния договор за кредит, като при тълкуване на клаузите му се явяват определяеми размерът, броят, периодичността и датите на плащане на всяка погасителна вноска, липсата на погасителен план не води до недействителност на договора и не е пречка при неизпълнение на задължение за заплащане на вноски да бъде обявена предсрочна изискуемост на кредита. При наличие на формирана по поставените въпроси постоянна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване и от която въззивният съд не се е отклонил, не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Формулираните четвърти и пети въпроси не съответстват на мотивите на въззивния съд и поради това не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е приложил директно в отношенията между страните Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г., а е извършил тълкуване на приложимите норми на ЗПК, чрез които тази директива е имплементирана, съобразявайки и даденото от СЕС задължително тълкуване на относимите разпоредби от директивата.

Поставеният шести материалноправен въпрос не е обсъждан от въззивния съд и е без значение за изхода на делото. В мотивите на решението действително е съобразено даденото в решение на СЕС от 09.11.2016г. по дело C-42/15 тълкуване на чл.10, ал.2, б. „и“ от Директива 2008/48/ЕО, но решаващите изводи на въззивния съд са обусловени от приетото в това решение по повод приложението на разпоредбата на чл.10, ал.2, б. „з“ от Директива 2008/48/ЕО разрешение, че разпоредбата трябва да се тълкува в смисъл, че в договора за кредит не е необходимо да се посочват точните дати на падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията по този договор да позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски. Поради това, както и да се отговори на формулирания шести въпрос, това не би се отразило на крайния изход на спора.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

При този изход на делото на касатора разноски не следва да се присъждат. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такива не се претендират.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 480 от 14.11.2022г. по в. т.д. № 417/2022г. на Апелативен съд – Пловдив.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: