Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 272/14.08.2020 г. по в. гр. д. № 125/2020 г. Пазарджишкият окръжен съд, гражданска колегия, II-ри въззивен състав, отменил решение № 389/22.11.2019 г. по гр. д. № 1218/2018 г. на Велинградския районен съд и приел за установено по отношение на С. А. О., Ф. К. О., И. Л. Г. и А. С. О., че Ф. Р. О. е собственик на 1/2 ид. ч. от УПИ. ......... от кв.....по плана на [населено място] и отменил н. а. №. ../2016 г. за собственост по обстоятелствена проверка в частта за 1/2 ид. ч. от посочения урегулиран поземлен имот.

Касационни жалби срещу въззивното решение с оплаквания, че същото е неправилно - касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК, са подали ответниците по иска С. А. О. и Ф. К. О. и И. Л. Г. и А. С. О..

От ответника по касация Ф. Р. О. - ищец по делото, е получен писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни, насочени са срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са допустими.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че спорният имот произхожда от А. С. О. /С. А./Я./ О. /Б./, починал на 30.03.1989 г. и оставил за наследници по закон три дъщери и синове Р. А. О. /Я. С. Б./ и С. А. О. /Я. С. Б./О./ - ответник по иска. Р. А. О. е починал на 20.06.2006 г. и оставил за наследници по закон ищеца - негов син, дъщеря и преживяла съпруга.

С н. а. №. .../01.02.1969 г. А. С. О. бил признат за собственик на основание покупка и давностно владение на дворно място с площ от 2 374 кв. м. със застроена в него къща от 95 кв. м., заснето в плана от 1956 г. с пл. №. ........ от кв.. .., за което били отредени няколко парцела, един от които е парцел. .......... от кв.. .., идентичен до площта си от 440 кв. м. с процесния УПИ. .......... от кв.. ... по плана от 1983 г.

Ищецът твърди, че е собственик на 1/2 ид. ч. от процесния имот по силата на наследство от своя баща Р. А. О. и давностно владение.

Ответниците С. О. и Ф. О. са оспорили основателността на иска с твърдението, че целият имот е придобит на основание наследство и давностно владение по време на брака им с н. а. №. ......./18.10.2016 г. Твърдят също, че след 1973 г. имотът е бил отнет /отчужден/ не по установения законов ред, но никога не е бил завзет и те никога не са губили фактическата власт, не са били обезщетявани, а ако собствеността е изгубена, то тя е възстановена ex lege. От друга страна на ответника О. било отстъпено право на строеж върху общински парцел. .......... от кв.. .. /издадено удостоверение за признато право на строеж и право на собственост върху построената сграда и подобрение в мястото/.

Ответниците И. Г. и А. О. също са оспорили иска, като са въвели твърдение, че целият имот е придобит на името на първия ответник, по време на брака му с втората ответница, чрез договор за покупко-продажба, сключен с н. а. №. ../28.10.2016 г., праводатели по който са ответниците С. и Ф. О. /родители на ответницата А. О./.

По делото е представена от ответниците декларация вх. № 717/29.05.1981 г., според която децата на А. С. О. /С. А. Б./ - три дъщери и един син, декларират, че е извършена доброволна братска делба, при която всеки е получил своя дял и се отказват от къщата, плевнята и парцела, построени от родителите им, в полза на най-малкия им брат Я. С. О. /сега С. А. О./, роден 1957 г. Първоинстанционният съд приел, че по силата на тази декларация децата на собственика са се отказали от имота, представляващ понастоящем УПИ. ................. от кв.. ..., тъй като само в нето има построени както къща, така и плевня, но документът не удостоверява, че ответникът С. О. се легитимира за собственик на спорния незастроен УПИ. ........ от кв.. ...

Разпитана като свидетел, Д. А. И. - една от трите дъщери на А. О., която е леля на ищеца и сестра на ответника С. О., е установила, че имотът на С. е 4-ти с двете сгради в него, имотът на Ф. е 2-ри с едната сграда в него, а този между тях, който е празен, бил спорен. Заявила е, че е подписала декларацията от 1981 г. и същата касае отказ от имот 4, като същият да остане на С., заедно с двете сгради. Установила е, че приживе баща оставил на малкия им брат С. къщата, т. е. имот. .., а на бащата на ищеца - имот. .., като имота между тях - третия, им го оставил да го работят заедно и това те правели до момента - работели го заедно. Такава била волята на баща им. Имотът се владеел от двамата братя - С. и бащата на Ф., а след смъртта на бащата на Ф., се обработвал от Ф.. Всички съседи знаели, че го работят заедно, тъй като имотът бил наследство на двамата братя от баща им, като останалите наследници - сестрите, са го оставили на братята, да си го делят и работят и те го работят като собствено. С. не бил заявявал, че имотът е само негов.

По делото са разпитани и други свидетели относно факта на упражняваната фактическа власт върху спорния имот и своенето на същия, чиито показания са обсъдени подробно от първоинстанционния съд.

По делото са представени от ответниците удостоверение № 37/28.03.1979 г. за признаване право на строеж върху държавно място, както и решение № 11/24.04.1975 г. и решение № 25/17.08.1978 г., всичките издадени от Селския общински народен съвет [населено място], според които на Я. С. О. /С. А. О./ било отстъпено безвъзмездно право на строеж върху парцел. ......... от кв.. ... Представен е и н. а. №. ........../02.09.1998 г. за дарение на право на строеж, по силата на който С. О. и съпругата му Ф. О. дарили на дъщеря си Ф. С. О. правото на строеж върху парцел ІІІ, отреден за имот пл. №. ...... от кв.. ......... Ответниците са представили и декларация по чл. 14 ЗМДТ, подадена на 22.05.2013 г. от Ф. С. О., както и квитанции за заплатени от същата данъци за недвижим имот и такса смет за периода 2000-2015 г. Първоинстанционният съд приел, че тези доказателства не са от категорията, установяващи право на собственост, нито могат да установят давностно владение като основание за придобиване на собственост върху спорния имот, тъй като касаят единствено и само право на строеж.

Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключение на техническа експертиза първоинстанционният съд приел, че процесният имот е собственост на наследниците на Р. О. и на С. О. по силата на наследствено правоприемство от А. С. О., легитимирал правото си с н. а. №. ........./1969 г., като не са събрани доказателства в подкрепа твърдението на ответниците имотът да е отчужден през 1973 г. Приел, че имотът е бил обработван от бащата на ищеца, а впоследствие - от самия ищец, и от ответниците С. и Ф. О., като не са събрани безспорни доказателства О. да са придобили правото на собственост с непрекъснато владение в продължение на 10 години, което е в тяхна тежест да докажат, тъй като не е установено да са демонстрирали намерението си да владеят имота изцяло за себе си и техните действия да са доведени до знанието на ищеца. Имотът е бил ползван и обработван заедно и никога не е имало спор за неговата собственост до момента, в който се разбрало, че ответниците О. са се снабдили с нотариален акт за собственост. Съдът приел, че от датата на издаване на този нотариален акт - 18.10.2016 г., ответниците са демонстрирали намерение за своене на имота, но оттогава предвидената в чл. 79 ЗС 10-годишна придобивна давност не е изтекла. Оттук съдът заключил, че имотът е бил съсобствен при равни права между ответника С. О. и брат му Р. О.. След смъртта на последния притежаваната от него 1/2 ид. ч. е станала съсобствена между тримата му наследници по закон с права по 1/6 ид. ч., като ищецът не е ангажирал доказателства да е владял частите на другите наследници с намерение за своене, демонстрирано спрямо тях. Ето защо искът е уважен само за притежаваната от ищеца 1/6 ид. ч., а за разликата над нея до предявения размер от 1/2 ид. ч. е отхвърлен. Като последица от уважаването на иска н. а. №. ../2016 г. е отменен до размер на 1/2 ид. ч. от спорния имот.

Въззивният съд възприел изцяло установената от првоинстанционния съд въз основа на събраните гласни доказателства фактическа обстановка. Посочил, че доказателствата са обсъдени в съвкупност, изводите от правна страна са обосновани и правилни, мотивите са ясни и последователни, поради което на основание чл. 272 ГПК препратил към тях. Посочил обаче, че като краен резултат - досежно размера на правото на собственост и за правна прецизност, първоинстанционното решение като неправилно следва да бъде отменено.

Въззивният съд приел, че след смъртта на А. О. през 1989 г. неговите синове Р. и С. са установили владение върху процесния имот. В случая са неотносими въведените твърдения за наличие на процедура по отчуждаване преди релевантния момент. По отношение на имота регулацията е приложена и няма регулационни сметки за уреждане, няма постъпили молби за промяна на регулацията, както и реституционни претенции. След смъртта на Р. О. през 2006 г. неговият син - ищецът по делото, продължил съвладението върху имота, като липсват каквито и да било данни ответникът С. О., впоследствие неговият правоприемник, да е отблъснал владението на ищеца и да е завладял имота като свой собствен, само и единствено за себе си. Тъй като не е доказано посоченият ответник да е придобил и останалата 1/2 ид. ч. на основание давностно владение, разпореждането с тази част от имота се явява без основание, поради което ответникът И. Г. не е придобил същата част на релевираното от него правно основание - покупко-продажба. За неправилен въззивният съд приел извода на първоинстанционния съд, че искът е недоказан в претендирания размер от 1/2 ид. ч. Всички анализирани по делото доказателства установяват, че ищецът е владял 1/2 ид. ч. от имота като свой. Обстоятелството, че ищецът се е позовал на придобивен способ наследство и владение, установено от неговия наследодател, към което той се присъединява, не обуславя задължение на съда да изследва колко са наследниците на Р. О. и какви са наследствените права на правоприемниците му, както например в производството за делба, тъй като в настоящия случай нито участват третите лица - предполагаеми наследници, нито са въведени подобни възражения, за да възникне задължение за съда да изследва тези обстоятелства. Ето защо въззивният съд приел, че ищецът е упражнявал владение за себе си върху 1/2 ид. ч. от процесния имот за период повече от 10 години и е придобил собствеността по наследство и давност, поради което уважил предявения иск като доказан; на основание чл. 537, ал. 2 ГПК отменил н. а. №. .../2016 г. за посочената идеална част от имота.

Касационните жалби, подадени от двете групи ответници, са идентични по съдържание. В тях са направени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е въведено искане за отмяна на същото и постановяване на ново решение, с което да бъде признато, че спорният имот е държавна собственост и не може да бъде придобиван по давност, или за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за извършване на нови съдопроизводствени действия, чрез които да бъдат събрани доказателства, че процесният имот е държавна собственост и не може да бъде придобиван по давност.

В представените с касационните жалби изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, които също са идентични по съдържание, не е формулиран конкретен въпрос, а също, както и в жалбите, са развити оплаквания, че макар да са упражнявали фактическа власт по отношение на целия имот, нито ищецът, нито ответниците са го придобили по давност, поради наличието на законова забрана за това, съдържаща се в разпоредбата на чл. 86 ЗС. Касаторите се позовават на разрешенията, дадени с ТР № 3/14.02.2018 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 51/30.09.1967 г. по гр. д. № 17/1967 г. на ОСГК на ВС и определение № 12/08.01.2014 г. по гр. д. № 5800/2013 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В касационните жалби се прави позоваване и на решение № 17/29.01.2016 г. по гр. д. № 3612/2015 г. на ВКС, І-во г. о.

Прегледът на посочените съдебни актове показва, че макар в тях да е обсъждано приложението на института на придобивната давност по отношение на държавни /общински/ имоти, разгледаните случаи са различни от настоящия.

Така, ТР № 51/30.09.1967 г. по гр. д. № 17/1967 г. на ОСГК на ВС е постановено по въпросите: 1. допустим ли е иск за установяване правото на собственост върху държавен недвижим имот /дворно място/ като придобит на публичен търг, за извършването на който търг документацията е вече унищожена от общината по съответен ред за унищожаване на държавните архиви и 2. ако такъв иск е допустим, може ли по него да се установява със свидетелски показания провеждането на търга и цената на възложения имот. Посочено е, че тълкуване следва да се даде за придобиването от търг на двете категории имоти - държавни и общински, според разпределението им по старото ни законодателство - преди ЗС, както и че тълкуването се иска за случаите, при които е станало възлагане на такива имоти, но поради унищожението на архивите на съхраняващите тръжните преписки учреждения купувачите не са могли да се снабдят с нотариални актове и със своите искове целят да установят придобиването на такива имоти. Отговор е даден и на въпроса: от кой момент при такива търгове купувачът придобива правото на собственост върху продавания имот - дали това е моментът на възлагането на имота, дали е моментът на заплащането на цената или моментът на снабдяването на купувача с нотариалния акт. Прието е, че тези купувачи на имоти от публичен търг, които още не са снабдени с нотариални актове, още не са придобили правото на собственост и затова не могат да водят успешно искове за собственост на основание придобиване от публичен търг. В тълкувателния акт е посочено също, че те не могат да основат иска си и на придобивна давност, започнала по повод предадено им по търга владение над продавания имот, без да са снабдени с нотариален акт. Съгласно чл. 15 от Закон за издаване на нотариални актове за собственост върху общински места, дадени или заети за жилища на бездомници /ДВ, бр. 101 от 1928 г./, чл. 6 от Закон за уреждане собствеността върху общински места, дадени или заети за жилища на бездомници /ДВ, бр. 55 от 1939 г./, чл. 222 от Закон за бюджета, отчетността и предприятията /ДВ, бр. 7 от 1934 г./ и чл. 79, ал. 2 ЗС такива имоти не се придобиват по давност.

Видно от изложеното, посоченият тълкувателен акт изхожда от предпоставката, че обект на упражнявана фактическа власт са имоти - държавна, съответно общинска, собственост, докато по настоящото дело не е прието спорният имот, произхождащ от А. О., да е станал държавна собственост поради отчуждаването му за мероприятие на държавата. Поради това и разрешенията, дадени с него, са неприложими към хипотезата, пред която страните са изправени и не могат да послужат като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Този извод е относим и към определение № 12/08.01.2014 г. по гр. д. № 5800/2013 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. Претендираното право на собственост е произхождало от оземляване чрез предоставяне на държавни дворни места след провеждане на публични търгове. Прието е, че не е установено да е настъпил вещнопрехвърлителният ефект, тъй като не е издаден съответният констативен нотариален акт по Закон за уреждане собствеността върху общински места, дадени или заети за жилища на бездомници /ДВ, бр. 55 от 1939 г./ и заплатена тръжна цена. Възможност за уреждане на въпроса със собствеността, като е удължен срокът за заплащане на цената и за съставяне на констативни нотариални актове, е дадена с Указ № 547/1951 г., Указ № 141/1954 г. и Закон за уреждане правата на лицата, които са заели или получили държавни дворни места. С. З за опрощаване задълженията към държавата /ДВ, бр. 73 от 1964 г./ е уредено положението на неиздължилите се към държавата длъжници в определените срокове, които обаче са заели и застроили имотите, като им се признава право на строеж. С. З за издаване нотариални актове за собственост върху общински места и Закон за уреждане собствеността върху общински места, дадени или заети от жилища за бездомници, такива имоти не се придобиват по давност. Освен това - определението е постановено в производство по чл. 288 ГПК и с него не е допуснато касационно обжалване, поради което то не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.

С решение № 17/29.01.2016 г. по гр. д. № 3612/2015 г. на ВКС, І-во г. о., е прието, че недвижим имот, за който не съществува спор, че е принадлежал на държавата, не може да бъде придобит по давност с оглед установените в ЗС забрани, т. е. и това решение и постановено при предпоставката, че обект на упражняваната фактическа власт е имот - държавна собственост - обстоятелство, което по настоящото дело не е прието за установено. При така констатираното различие и този съдебен акт не може да обоснове основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не обосновава основание за допускане на касационно обжалване и ТР № 3/14.02.2018 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГК на ВКС, с което е отклонено предложението за постановяване на тълкувателно решение по въпроса: дали с разпоредбата на пар. 1 от ЗР на ЗД на ЗС /ДВ, бр. 46/2006 г./ е постановено спиране на давностния срок по чл. 79, ал. 1 ЗС за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост, който е започнал да тече на 01.06.1996 г., когато влиза в сила изменението на чл. 86 ЗС /ДВ, бр. 33/1996 г./, преди този срок да изтече.

В обобщение, съдебната практика, на която касаторите се позовават, не може да послужи като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

В отговора на касационната жалба, подадена от И. Г. и А. О., ответникът по касация е направил искане за присъждане на разноски по водене на делото в касационната инстанция и е представил доказателства за сторени такива в размер на 600 лева по договор за правна защита и съдействие сер. Б, № 12345678 /001054/ от 13.11.2020 г. Съобразно с изхода на делото тези разноски следва да се възложат в тежест на касаторите Г. и О..

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 272/14.08.2020 г. по в. гр. д. № 125/2020 г. на Пазарджишкия окръжен съд, гражданска колегия, II-ри въззивен състав.

ОСЪЖДА И. Л. Г. с ЕГН [ЕГН] и А. С. О. с ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място], [улица], да заплатят на Ф. Р. О. разноски по водене на делото във ВКС в размер на 600 /шестстотин лв./ лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: