Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 260280/18.09.2020 г., подадена от И. Г. С. и К. Л. С., чрез адвокат Г. В., срещу решение № 56 от 7.08.2020 г. по гр. д. № 135/2020 г. на Окръжен съд – Видин, с което е потвърдено решение № 672 от 6.01.2020 г. по гр. д. № 2332/2018 г. по гр. д. № 2332/2018 г. на Районен съд – Видин.

С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от И. Г. С. и К. Л. С. срещу М. Д. В. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК иск за признаване на установено по отношение на ответницата правото на собственост на ищците върху недвижим имот - апартамент с идентификатор ***** по КК на [населено място], находящ се в [населено място], на [улица], бл. „П.“, ап. 9, на трети етаж, състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 61 кв. м, както и 2.65 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, при съседи на жилището: отляво - ап. № 8, отдясно - ап. № 10, отгоре - ап. № 14, отдолу - ап. № 4; признато е за установено по отношение на И. Г. С. и К. Л. С., по предявения насрещен иск, правото на собственост на М. Д. В. върху същия недвижим имот; отменен е издаденият констативен нотариален акт № 166, т. І, рег. № 1672, нот. д. № 120/2015 г. на нотариус Л. Ц., с район на действие ВРС, вписана под № 029 в регистъра на НК, с който И. Г. С. и К. Л. С. са признати за собственици с равни права.

Въззивният съд е изложил в решението си, че пред Районен съд – Видин е предявен от И. Г. С. и К. Л. С. срещу М. Д. В. положителен установителен иск за право на собственост върху описания по-горе недвижим имот. Предявен е и насрещен положителен установителен иск за собственост върху процесния имот на оригинерно основание - придобиването му от ответницата след добросъвестно владение в продължение на пет години.

Приел е, че по делото не е спорно, че на основание договор за покупко-продажба от 22.12.1997 г., материализиран в нотариален акт № 34, т. XV, нот. д. № 4582/1997 г. на нотариус при PC – В., И. С. и К. С. придобили правото на собственост върху процесния апартамент, като същият е с идентификатор ***** по КК на [населено място]. За него М. П. Г. на 6.07.2010 г. се снабдила с констативен нотариален акт за собственост № 43, том II, рег. № 3724, нот. д. № 170/2010 г., след което го прехвърлила на М. Д. В. с договор за покупко-продажба от 20.01.2011 г., обективиран в нотариален акт № 20, т. I, рег. № 946, нот. д. № 11/2010 г.

Окръжен съд – Видин е посочил, че с решение по гр. д. № 383/2012 г. по описа на същия съд е потвърдено решение № 182/4.05.2012 г. по гр. д. № 1808/2011 г. на ВРС, с което е отхвърлен предявеният от И. Г. С. и К. Л. С. срещу М. Д. В. иск с правно основание чл. 108 ЗС по отношение на визирания по-горе апартамент, и е отменено решението на ВРС в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. срещу М. П. Г. иск с правно основание чл. 108 ЗС, като вместо това е признато за установено по отношение на М. П. Г. правото на собственост на И. Г. С. и К. Л. С. върху същия имот и е отменен констативен нотариален акт за собственост на апартамента № 43, т. II, рег. № 3724, нот. д. № 170/2010 г. на нотариус Б. Т.. Решението е влязло в сила на 17.11.2014 г. С решение № 332/30.09.2014 г. по гр. д. № 383/2012 г., влязло в законна сила, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка по отношение фамилните имена на ищците, като е постановено да се четат С. и С., вместо С. и С..

С констативен нотариален акт № 166, т. I, рег. № 1672, нот. д. № 120/2015 г. на нотариус Л. Ц., с район на действие ВРС, вписана под № 029 в регистъра на НК, И. С. и К. С. са признати за собственици с равни права на процесния недвижим имот.

Видно от разписки № 02000168684932/26.04.2013 г., № 02000108607902/ 12.04.2012 г., № 02000061689941/19.03.2011 г. за платени данък сгради и такса смет за процесния имот от ответницата М. В., съобщение до нея от [община] за дължими данък сгради и такса смет за 2012 г. и 2013 г., същата е заплатила дължимите такси и данък като задължено лице. Видно от договор за наем от 1.02.2011 г, сключен между ответницата, като наемодател и М. П. Г., като наемател, първата е отдала под наем за срок от пет години процесния имот за временно и възмездно ползване на Г..

По делото са разпитани свидетелите М. и В. относно владението на имота.

Въз основа на така възприетата фактическа обстановка въззивният съд е направил следните правни изводи:

Със сделката по нотариален акт № 34, т. XV, н. д. № 4582/1997 г. И. С. и К. С. са придобили правото на собственост върху процесния недвижим имот, поради което сключеният договор за покупко-продажба от 20.01.2011 г., материализиран в нотариален акт № 20, т. І, рег. № 946, нот. д. № 11/2010 г., между М. П. Г. и М. Д. В. не е могъл да породи вещноправното си действие за прехвърляне на правото, тъй като прехвърлителят Г. не е била собственик на имота. Ето защо С. са останали собственици на спорния апартамент.

Не спори, че М. В. е придобила фактическата власт върху имота на датата на сключване на договора - 20.01.2011 г., и продължава да осъществява владение чрез трето лице - наемателят М. П. Г., имаща качеството на държател на имота. Въз основа на събраните гласни и писмени доказателства по делото въззивният съд е заключил, че това владение е непрекъснато, явно и спокойно. От своя страна, И. и К. С. никога не са посещавали имота, като разпитаните свидетели не са ги виждали да идват в апартамента, да полагат грижи за него, да заплащат разходите по него и др. под. Към момента на сключване на договора от 20.01.2011 г. М. Д. е започнала владението съгласно чл. 68 ЗС, като упражняване на фактическа власт с намерението да свои имота, на правно основание, годно да я направи собственик и без да знае, че праводателят й не е собственик. Ето защо, тя, в качеството си на добросъвестен владелец, е придобила собствеността върху процесния недвижим имот.

Въззивният съд е визирал, че съгласно разпоредбата на чл. 70 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик, като е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание; по делото не се твърди от ищците и не са събрани доказателства, оборващи презумпцията за добросъвестност по чл. 70, ал. 2 ЗС по отношение на М. В..

Съдът е приел за недоказани твърденията, че И. и К. С. са стопанисвали имота и са упражнявали фактическа власт върху него необезпокоявано и непрекъснато, като по този начин е било възпрепятствано владението на вещта от ответната страна.

Съобразил е, че в случая, макар да не е било направено изрично възражение за прекъсване на давността, С. са се позовали на факта, че В. е участвала като ответник в производството по гр. д. № 1808/2011 г. на ВРС, в което срещу нея е бил предявен ревандикационен иск, който безспорно е иск за собственост. Посочил е, че съгласно чл. 81 ЗС единствено изгубването на владението, т. е. отпадането на който и да е от неговите два елемента, в продължение на повече от шест месеца, независимо от причината за това, води до прекъсване на давността. От ищците в производството не се твърди изгубване на владението в продължение на повече от шест месеца, което да е довело до прекъсване на давността, с оглед чл. 81 ЗС. Съгласно чл. 84 ЗС относно придобивната давност се прилагат съответно и чл. 113, 115, 116, 117 и 120 ЗЗД. Съгласно чл. 84 ЗС, във вр. с чл. 116 ЗЗД, давностният срок на владение се прекъсва само с определени, изрично посочени действия. Едно от тях е предявяването на установителен или осъдителен иск за собственост за спорния имот, предявен от собственика срещу владелеца на имота, тъй като последиците на погасителната давност са свързани с бездействието на носителя на правото, като ако искът не бъде уважен, давността не се смята прекъсната; ако се уважи, след влизане в сила започва да тече нова давност, а изтеклата губи своето значение. Освен това, давността може да се счита прекъсната, само ако трето лице е осъществило такова действие, с което е попречило на владелеца да упражнява занапред установената от него фактическа власт върху имота, като тези действия следва да са довели до отстраняването на владелеца от имота за повече от 6 месеца. Фактът, че срещу М. В. е бил предявен иск за собственост с правно основание чл. 108 ЗС би могъл да прекъсне давността на основание чл. 116 б. „б“ ЗЗД, ако искът е бил уважен. Същият обаче, в случая е бил отхвърлен, поради което и давността не е прекъсвана. Срокът на придобивната давност е изтекъл на 20.01.2016 г. и М. В. е придобила правото на собственост върху имота.

Окръжен съд – Видин е съобразил практиката на ВКС, че владелецът е добросъвестен по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, когато владее вещта на основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е опорочена, както и че е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание. С оглед посочения в закона момент, релевантен за преценката за субективната добросъвестност, последващото узнаване от владелеца на пороците на придобивното основание, не превръща владението в обикновено. Позовал се е и на теорията и съдебната практика, съгласно които спокойно е владението, което не е установено с насилие и не се поддържа с насилие. Посочил е и че правните действия, извън изброените в чл. 116 ЗЗД, не могат да смутят владението и да прекъснат придобивната давност. На тази основа е формирал извод, че владението, осъществявано от М. В., е непрекъснато, явно и необезпокоено, както и че не е налице прекъсване на придобивната давност.

Жалбоподателите считат атакуваното от тях решение за необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК И. С. и К. С. твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайната практика на ВС и ВКС по въпросите: подлежи ли на отмяна нотариален акт за продажба, която продажба е направена от несобственик, безспорно установено в хода на производството; следва ли с иск за собственост да се установи липсата на прехвърлителен ефект от прехвърлител-несобственик.

Излагат, че според правната доктрина, с влизане в сила на съдебното решение, с което купувачът е осъден да предаде имота, т. е. с което е съдебно отстранен, договорът за продажба се счита развален по право - договорът на праводателя на ответника. Аргумент за това становище се извлича от нормата на чл. 188, във вр. с чл. 192 ЗЗД, която допуска купувачът, ответник в настоящия процес, който е знаел за правата на трети лица (участието му в съдебното производство) при съдебно отстранение да реализира правата си, като иска директно връщане на цената. Този извод се налага и от правилото на чл. 89 ЗЗД, според което при двустранните договори, ако се погаси задължението на едната страна поради невъзможност да бъде изпълнено, договорът се счита развален по право. Твърдят, че с оглед факта, че практиката е противоречива в тази насока и не е пълна, ясна и последователна, е налице основание за допускане на касационно обжалване относно факта за наличието на правен интерес при настоящият казус - възможност за предявяване на отрицателен установителен иск при владение на имота.

В изложението е посочено, също така, че съдът се е произнесъл неправилно по въпроса: дали една правна сделка включва знанието или незнанието на договарящите страни за възприетите правни норми.

Жалбоподателите сочат, че действителността на договора за продажба на чужд недвижим имот не означава, че действителният му собственик е загубил правото си на собственост поради самия факт на сключването на договора и че не може да поиска възстановяването на своето владение. Приобретателят не може да придобие повече права от своя праводател и щом последният не е бил собственик на имота, то и първият не е станал негов собственик. Този резултат, обаче, е следствие не на нищожността на договора, а на обстоятелството, че действителният собственик не е загубил своите права. И вследствие това - действителният собственик, в случая С., в качеството си на добросъвестни приобретатели, безспорно установено с влязлото в сила съдебно решение, приложено по делото, и предвид недобросъвестното владение на имота от страна на ответницата, губят ли правата си на собственост, която осъществяват макар и дистанционно.

Жалбоподателите считат, че „знанието или незнанието за извършването без спазване на съответните правни норми и задължения по отношение на реалните собственици е основание за допълване съдебната практика в насока кога действително е налице правен интерес от подаване на положителен установителен иск и кога от отрицателен.“.

Към изложението е приложена съдебна практика.

От М. Д. В. е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за нейната недопустимост, за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението по касационната жалба въпроси. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Формулираният въпрос в изложението към касационната жалба дали подлежи на отмяна нотариален акт за продажба, която продажба е направена от несобственик, е неотносим, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и е извън предмета на спора.

Не е ясно в каква връзка е поставен въпросът: следва ли с иск за собственост да се установи липсата на прехвърлителен ефект от прехвърлител-несобственик, и защо се счита, че по този въпрос въззивното решение противоречи на практиката на ВС и ВКС, още повече, че жалбоподателите искат от касационната инстанция да разсъждава в тази връзка дали в случая е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск (какъвто иск не е налице по делото). Въпросът дали една правна сделка включва знанието или незнанието на договарящите страни за възприетите правни норми, така както е формулиран, също няма отношение към мотивите на въззивното решение. В последното е прието, че при закупуване на имота на 20.01.2011 г. М. В. не е знаела, че праводателката й не е била негов собственик, доколкото добросъвестността й се презумира по силата на чл. 70, ал. 2 ЗС и тази презумпция не е била оборена по делото.

Съгласно въззивното решение, решаващите мотиви, с които Видинският окръжен съд е потвърдил първоинстанционното решение, се свеждат до това, че на М. В. е бил продаден от М. Г. чужд имот – принадлежащ на И. С. и К. С., но след тази продажба, която не е имала вещнопрехвърлително действие, М. В. е придобила спорния апартамент на основание чл. 79, ал. 2 ЗС, доколкото е била добросъвестен владелец и давността й не е била прекъсната в продължение на законоустановения 5-годишен давностен срок, считано от 20.01.2011 г. По отношение на тези решаващи мотиви в изложението не са формулирани въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК, доколкото същият следи служебно за вероятна недопустимост на обжалваното пред него решение.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 56 от 7.08.2020 г. по гр. д. № 135/2020 г. на Окръжен съд – Видин.

УКАЗВА на И. Г. С. и К. Л. С. в едноседмичен срок от съобщението да внесат по сметка на ВКС държавна такса в размер на 133.33 лв. и в същия срок да представят доказателства за внасяне на таксата, като в противен случай жалбата им ще бъде върната.

Делото да се докладва за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на определената държавна такса.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: