Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Постъпила е частна касационна жалба, подадена от А. Г. Д. против определение № 264013 от 05.11.2020 г. по ч. гр. д.№ 8468/2020 г. на СГС, с което е потвърдено определение № 81304 от 03.05.2020 г. по гр. д.№ 72386/2019 г. на Софийски РС, с което е прекратено производството поради липса на правен интерес от предявения иск

В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилност, поради несъобразяването му с императивна нормативна уредба и в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, решения на Конституционния съд и на Съда на Европейския съюз.

В изложението на основанията по чл. 274, ал. 4 във вр. с чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК се твърди противоречие със съдебна практика на ВКС по въпроси на владението и придобивната давност, решения на Конституционния съд и на Съда на Европейския съюз, твърди се основанието по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК и очевидна неправилност.

Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното:

Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила е в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал. 2 във вр. с чл. 260 от ГПК и е допустима, въпреки, че съдържа множество въпроси, касаещи спор по същество, които не могат да бъдат предмет на производство по частна жалба с обхват редовност на исковата молба и допустимост на предявения иск.

Частният жалбоподател поддържа и в частната жалба, че е предявил иск за установяване по отношение на общината възникване правото му по пар. 4а ЗСПЗЗ. Втория иск, предявен като алтернативен е да се признае за установено, че ищеца е придобил правото на собственост по давност, като е демонстрирал владение пред държавата, общината и всяко друго трето лице, приобщавайки към владението на баща си Г. А. Д. своето владение, считано от 03.04.1992 г. Позовал се е на следните твърдени обстоятелства: че правото на ползване е било предоставено на баща му през 1968 г. с решение на народния съвет на осн. ПМС № 21/31.01.1963 г., препотвърдено с решение № 23/20.07.1981 г. на ОБ на АПК и ПМС № 1/1981 г., че към 1978 г. е имало изградена постройка в имота, съставляваща вилна сграда с площ 40 кв. м. На 21.12.1999 г. общината постановила отказ по молбата на бащата на ищеца да признае правото му на собственост на основание пар. 4а ЗСПЗЗ поради това, че не представил документ за предоставено право на ползване. Не сочи отказа да е обжалван пред съд. За имота се начислявали данъци от общината. През 2000 г. е издадено копие от разписната книга, в която имота бил описан като двор на основание декларация от 08.11.1994 г. Ищецът се снабдил и със скица и схема за имота и постройката в него по КК, а на 20.01.2014 г. областен управител издал удостоверение, че имота не е актуван за държавен. В представената пред общината молба-декларация за снабдяване с нот. акт по обстоятелствена проверка обаче Общината отразила, че мота попада в регулационния план от 1988 г., в м. „К.“. Тъй като попадал в зона по пар. 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, и за него имало реституционни претенции, като е цитирана заповедта от 21.12.1999 г., с която е постановен отказ за трансформиране право на ползване в право на собственост. Процедурата за възстановяване на собствеността на този имот не била приключила. На 04.10.2017 г., ищецът подал нова молба-декларация за обстоятелствена проверка, но подпълването й не било пълно – не били отразени всички необходими обстоятелства – на кого е записан имота по ЗМДТ, дали е актуван за общински. Ищецът се позовал и на удостоверение от ОСЗ, че имота попада в урбанизирана територия и е извън обхвата на КВС. На 28.08.2017 г. на ищеца било издадено и удостоверение за актуалния номер на имота по ПНИ, и че той е с неустановен собственик и че за него няма реституционни претенции. На 12.09.2017 г. и Общината удостоверила, че за имота няма реституционни претенции.

При тези твърдения, за част от които са представени и доказателства с исковата молба, ищецът извлича правният си интерес от предявяване на двата иска от това, че молбата-декларация за обстоятелствена проверка не била надлежно подпълнена във всичките й части. Твърди и придобиване по давност, което иска съдът да установи с решение. Заявени са множество процесуални и доказателствени искания.

Като ответник е посочена на първо место Столична община, а на второ „лице с реституционни претенции“. Поискано е установяване по отношение на ищеца, /а не на ответника/ че той /ищецът/ е собственик на основание давност на процесния имот. След оставяне на исковата молба без движение за уточняване на правния интерес, ищеца отново е подържал, че притежава такъв предвид отказа на общината да признае правото му на собственост като бивш ползвател на основаноие актове на МС, въз основа на решения на общинския НС, които следва да се намират при нея.

РС е прекратил производството с мотиви, че първият иск е недопустим, тъй като в закона е уреден друг ред за трансформиране правото на ползване в право на собственост на основание пар. 4а ЗСПЗЗ, който се реализира в рамките на административно производство. В случая обаче то е приключило с издаване от кмета на заповед за отказ, която не е обжалвана и е влязла в сила. Относно втория иск за установяване правото на собственост по давност, съдът е посочил, че молбата-декларация за обстоятелствена проверка на л. 42 от делото на РС е заверена относно това, че имота не е аткуван за общински или държавен, от което е направен извод, че ответната община не оспорва правото на собственост на ищеца, респективно възможността, той да се снабди с нот. акт по обстоятелстевна проверка. Отказът на общината да издаде документ за това, че на бащата на ищеца е било предоставено правото на ползване също е прецнено като обстоятелство, което не формира правен интерес от предявяване на исковете, предвид влезлия в сила отказ да се признае правото на собственост по пар. 4а ЗСПЗЗ. По отношение на втория ответник - „лице с реституционни претенции“, също е отречен правният интерес, тъй като не може да има неопределен ответник, а и по делото няма данни да е издавана заповед по пар. 4к, ал. 7 ЗСПЗЗ предвид това, че има данни, че имота попада в район, в който е предоставяно право на ползване.

Въззивната инстанция е възприела тези изводи. Посочил е, че за съда съществува задължение да прецени редовността на исковата молба и допустимостта на предявения иск преди да връчи препис на ответната страна и извърши следващите процесуални действия за събиране на доказателства и постановяване на решение по спора. По първия иск, съдът е посочил, че наличието на уреден в закона административен ред за установяване правото на изкупуване правото на собственост от бивши ползватели с възможност за обжалване пред съд на отказа изключва възможността за установяване право на изкупуване в исковото гражданско производство. По отношение на втория иск, съдът е отбелязал, че наличието на правен спор предполага конкретно лице, претендиращо права върху същия имот, които да изключват или ограничават правата на ищеца. По делото не се установява правото на собственост да е възстановено на конкретно лице, а и твърдения няма в тази насока. Дори да се приеме, че общината отказва да оформи молбата-декларация за обстоятелствена проверка, отказът й представлява индивидуален административен акт, който също подлежи на обжалване по административен ред, т. е. налице е друг предвиден в закона ред за защита, който изключва исковото производство. Ищецът не установява и нотариусът да е постановил отказ за признаване право на собственост по обстоятелствена проверка, а потенциален такъв не може да се предполага и не формира правен интерес от иницииране на исково производство. В обобщение, съдът е посочил, че не се установява реално застрашаване правото на ищеца, което да формира правен интерес и задължение за съда да изследва доводите на ищеца.

В изложението на първо място се твърди противоречие със съдебната практика на ВКС и очевидна неправилност.

Неприложимо към спора относно допустимостта на предявените искове е посоченото от касатора ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, което касае приложение на презумпцията на чл. 69 ЗС между съсобственици. Неприложимо към спора относно допустимостта на предявените искове е и ТР № 4/2012 г., според което позоваването на правото на придобивна давност не е елемент от фактическия състав на придобивната давност. В същото е посочено, че придобивна давност може да се установи в производство по обстоятелствена проверка, когато правото не се оспорва. В този случай при издаване на констативен нот. акт той действа и легитимира лицето, признато за собственик по отношение на всички. Правото на собственост на основание придобивна давност може да се установи и чрез исково производство, но в този случай съдебното решение / ако иска бъде уважен/ действа само по отношение на лицето, което е било ответник по спора. Посоченото от ищеца Р № 6/27.12.1974 г. касае приложението на чл. 69 ЗС при разрешаване на спор за подобрения и няма никакво отношение към допустимостта на предявените от частния жалбоподател претенции по настоящия спор. Неприложим към предмета на спора в настоящото производство е и цитираното Р № 509/23.12.2011 г. по гр. д.№ 1312/2010 г. на ВСКС, І гр. о. и останалите, които се отнасят до въпроси на елементите на владението и на придобивната давност.

В изложението, частният жалбоподател се позовава на съдебна практика на ВАС. Тя е приложима към производство по обжалване на административен акт, а не към предявен иск по ГПК.

След изменението на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, практиката на окръжните съдилища и противоречието с нея не формира основание за допускане до касация, поради което и цитираните решения на окръжните съдилища в Добрич, Монтана и Кюстендил не формират основание за допускане до касация. Не съставляват такава и определенията по чл. 288 ГПК, съгласно ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Следва да се отбележи, че същественият въпрос за допускане до касация по частната жалба е дали е допустим иск за установяване право на собственост на основание придобивна давност против общината, която не е актувала имота и не го счита общинска собственост при постановен и влязъл в сила отказ на кмета за признаване право на изкупуване на имот на основание пар. 4а ЗСПЗЗ. На този въпрос отрицателно е отговорил въззивният съд. Съдебната практика на ВКС не дава обратен отговор. Такъв въпрос не е зададен от жалбоподателя, а съдебната практика, на която се позовава той касае придобивната давност. Предпоставките за придобиване по давност са въпрос по същество, но когато иска е допустим. В случая производството е прекратено защото иска е недопустим. Съдът не се е произнасял по основателността на иска поради недопустимостта му.

Съдебната практика е единна, че за да се предяви установителен иск за собственост следва да са налице абсолютните процесуани предпоставки за предявяването му и да няма процесуални пречки. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на установителен иск за собственост – чл. 124, ал. 1 ГПК. Съдът е приел, че ищецът няма такъв, защото има друг – административен ред, по който е постановен отказ за изкупуване и защото общината не оспорва правата на ищеца. Жалбоподателя не представя съдебна практика, в която да се приема обратното - че такъв иск е допустим, поради което не доказва противоречие със съдебната практика на ВКС. Цитираните множество решения са по други въпроси, касаещи разрешаване на спор по същество, а не по посочения, относим към спора въпрос за допустимостта на такъв иск. Затова не е налице основанието за допускане до касация по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК.

Частният жалбоподател се позовава на основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, но по въпроса как трябва да се произнесе въззивни съд и за задължението му да обсъди всички доводи и възражения на страните. Съдебната практика е дефинирала задълженията на въззивната инстанция в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В случая обаче съдът се произнася в производство по частна жалба относно допустимостта на предявените искове и не дължи произнасяне по въпроси, касаещи основателността им. Затова този въпрос не определя изхода от спора и по него не се допуска касационно обжалване. Отделно от това, въззивната инстанция е обсъдила доводите на частния жалбоподател във въззивната частна жалба, поради което съдът не е процедирал в противоречие със съдебната практика, а наличието на такава е основание да не се допуска касационно обжалване по този въпрос на основание чл. 280, ал. 1 т. 1 и 3 ГПК. Същото се отнася с по-голяма сила и за задължението на съда да обсъжда доказателства. В производство по обжалване на определение за прекратяване на производството поради недопустимост на предявения иск и нередовност на исковата молба, съдът не дължи произнасяне по доказателствата, касаещи съществуване на материалното право, тъй като не се произнася по същество по основателността на исковете. Последното е невъзможно, ако исковата молба е нередовна и/или исковете са недопустими.

Частният жалбоподател се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като твърди „противоречие със задължителната и безусловна практика Съда на ЕС“.

На първо място се твърди противоречие с принципа предполагащ разглеждане на материално правният спор /МПС/ само от гледна точка на защитата и възстановяване на правата ни / като един от най-важните принципи в правото/ защитаван от Общностното право. Твърди се противоречие с „Решението по Дело С-49/14EILI:EU:С:2016:98“ Според цитираната т. 44 изисква да се вземат под внимание принципите, които стоят в основата на националната правораздавателна система“. В областта на процесуалните норми на исковото производство, Общностното право няма пълна уредба. Цитираното решение препраща към принципите, заложени в националното право, а то изисква за предявяване на искова защита чрез установителен иск наличие на правен интерес, какъвто в случая ищеца не доказва. Принципа на осигуряване на правна защита в националното право е спазен, като е предвиден специален административен ред за придобиване правото на собственост от бивши ползватели и съдебна защита при отказ от административня орган. Този спор е приключил и не може да бъде предмет на настоящото производство. Принципът на правна сигурност предполага краен срок, до който да могат да бъдат реализирани правата на ползвателите, тъй като неизкупените от тях предоставени им за ползване земи следва да бъдат възстановени на лицата, които са ги заявили за възстановяване. Този принцип е залегнал в уредмата в ЗСПЗЗ. Този принцип е залегнал и в съдебната практика, според която докато трае административното производство по изкупуване правото на собственост от бивш позватели и производството за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, придобивна давност не тече за заявените за възстановяване имоти защото заявителите не могат да се защитят /не могат да се легитимират като собственици в исково производство, с което да прекъснат течение на давността/. Именно изискването за правилно развитие на производството е в основата на мотивите на въззивната инстанция. Не може да се развива правилно исково производство, по което ответникът е неопределено лице или ако иска е насочен срещу субект, с когото липсва правен спор. Затова настоящият състав не констатира противоречие между обжалваното определение и цитираната практика на СЕС.

Принципът на ефективност, на който се позовава частния жалбоподател изисква националните правни системи да не правят реализирането на субективно право, основано на правото на ЕС невъзможно или прекомерно трудно. Принципа на равностойност /еквивалентност/ изисква процедурните правила на съответната държава членка, чрез които се реализират субективни права, извлечени от правото на ЕС да не са по-малко благоприятни от правилата за реализиране на подобна претенция, основана на вътрешното право. Правото на ЕС не урежда вещни права и предявяване на искове за защита им, поради което не могат да се сравняват предпоставките за предявяване на иск по чл. 124, ал. 1 ГПК. Няма база за сравнение, поради което не може да се прави извод за нарушение на този принцип. Цитираните решения на СЕС не касаят гражданско правен спор между равнопоставени гражданскоправни субекти с предмет вещни права, поради което са неотносими към спора по частната жалба. Те се отнасят за спорове с администрация, спорове, касаещи права на потребители, по които има уредба от правото на ЕС. Отделно от това срещу постановения отказ на общината /когато тя е действала като административен орган/, наследодателят на ищеца е имал възможност за съдебна защита чрез обжалване пред съд, от каквато няма данни дали се е възползвал. В настоящото исково производство, общината е посочена като ответник, въпреки, че тя не е актувала имота и не го счита за свой на някое от основанията, на които тя може да придобива право на собственост, от което следва, че не може да се направи извод за съществуващ правен спор с нея с предмет вещни права, т. е., че тя е пасивно легитимирана по този иск.

Касаторът се позовава и на принципа на справедливостта, който изисква да се закрила всеки признат от закона интерес. В случая частният жалбоподател, като ищец не е обосновал признат от закона интерес. След като правото на ползване е прекратено с нормата на пар. 4 ЗСПЗЗ е възникнало правото на наследодателя му по пар. 4а ЗСПЗЗ да изкупи земята. Той се е възползвал от тази възможност, но без резултат, като е пропуснал и възможността за обжалване пред съд. /Не се твърди да е обжалван отказа/ Счита, че може да придобие имота по давност чрез владение в продължение на 10 години. Позоваване на давност може да заяви пред съд срещу конкретно лице, на което имота е възстановен, ако владее по отношение на него в продължение на десет години от възстановяване на собствеността. /защото до възстановяването давност не тече/. В случая няма данни имота да е реституиран на някого. Ако имота не е заявен за възстановяване по ЗСПЗЗ и за него не се прилага чл. 19 ЗСПЗЗ или чл. 25 ЗСПЗЗ, по отношение на него не е спряло течението на давността на основание пар. 1 от Закон за допълнение на ЗС.Пването на придобивна давност може да стане чрез производство по обстоятелствена проверка, когато владението и придобитото право на собственост не се оспорват. Позоваването на придобивна давност може да стане и чрез предявяване на иск против оспорващият придобитото право на собственост в резултат на владение или чрез възражение, ако е предявен пепиторен иск против владеещият имота. В случая за частният жалбоподател са открити възможностите за снабдяване с нот. акт по обстоятелствена проверка или при оспорване на правата му от ищец, който заявява права върху същия имот - чрез заявяване на възражение по предявения против него иск. Следователно частният жалбоподател не е лишен от възможността да реализира правата си. Не е постановен отказ за подпълване на молбата-декларация, а ако бе постановен такъв, реда за защита е чрез обжалване на отказа, а не по исков ред, освен ако общината изрично не актува имота за общински или не отрази в молбата –декларация, че имота е общинска собстевност.

Частният жалбоподател не е потребител и предмет на спора не са права на потребител, а вещни права, поради което е неприложима практиката на СЕС за права на потребители. Неотносима към спора е и съдебната практика на СЕС за защита на молителя от действия на административен орган. Затова на основание чл. 280, ал. 1 т. 2 ГПК не се допуска касационно обжалване.

Или в обобщение не е налице основание за допускане до касация, поради което Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 264013 от 05.11.2020 г. по ч. гр. д.№ 8468/2020 г. на Софийски градски съд по частна касационна жалба, подадена от А. Г. Д..

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: