Определение по гр. д. на ВКС , ІV-то гражданско отделение стр.8

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 375

София, 29.01. 2024 година

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 22.11.2023 г. в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: З. А.

ЧЛЕНОВЕ: Владимир Йорданов

Димитър Димитров

разгледа докладваното от съдия Йорданов

гр. дело № 1945 /2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ка-7 Груп“ ООД срещу въззивно решение № 62/16.02.2023 г. по в. гр. д. № 316/2022 г. на Смолянския окръжен съд, с което е отменено решение по гр. д. № 796/2021 г. на Смолянския районен съд и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен искът на „Ка-7 Груп“ ООД за осъждане на В. М. Р. да заплати на ищеца сумата 20 822.75 лева, като получена без основание, ведно със законната лихва от 02.08.2021 г. и сумата 1 625.33 лева законна лихва върху главницата за периода от 26.10.2020 г. до 02.08.2021 г. и „Ка-7 Груп“ ООД е осъден да заплати на В. М. Р. разноски по делото.

Ответникът по касационната жалба В. М. Р. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Жалбата е процесуално допустима, подадена е от страна по делото, която има право и интерес да обжалва въззивното решение, което подлежи на обжалване и е редовна.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел следното:

Искът е основан на твърдения, че е постигнал уговорка с ответницата да предостави на ищеца нотариално заверено съгласие за промяна на регулационния план и осъществяване на застрояване на граничната регулационна линия, за което ищецът е заплатил на ответницата сумата 20 822.75 лева срещу разписка, но ответницата не е спазила уговорката и е изразила несъгласие за промяна на регулационния план, поради което и е връчена нотариална покана да върне изплатената и без основание сума, с която се е обогатила за сметка на дружеството без основание.

Твърденията на ищеца (в исковата молба и молба – уточнение), на които основава иска си са неотклонни и категорични.

Ответницата оспорва иска, навежда твърдения за друго основание за плащането – доплащане на продажна цена по договор за покупко-продажба на недвижим имот от 170 кв. м., която е извършена с неприсъствено съдебно решение на См.РС, с което е уважен иск на „Ка-7 Груп“ ООД срещу ответници, между които и ищцата, по чл.19, ал.3 ЗЗД и която представлява разликата между договорената продажна цена – 105 евро на кв. м. и посочената в предварителния договор цена. Твърди, че е получила процесната сума като разлика между действително договорената продажна цена и вписаната в предварителния договор.

Недоказаността на твърденията на ищеца за наличие на уговорка между страните не следва да води до разглеждане на непредявено основание на иска.

Независимо, че ищецът навежда алтернативни искания, при така наведеното основание няма как да се разглежда хипотеза на начална липса на основание, което е с извъндоговорен характер.

Ищецът е доказал с разписка плащането на сумата, но не е доказал твърдяното основание за извършеното плащане.

Въззивният съд приема, че не се установява между страните да е имало сключен устен договор, по силата на който ищцата да е поела задължение срещу заплащане на процесната сума да даде нотариално заверено съгласие ищецът да строи на регулационната линия. За такава уговорка се твърди единствено в показанията на свидетелката Б., която е била управител на ищцовото дружество към момента на плащане на сумата, която е заинтересована от изхода на делото в полза на ищцовото дружество. По делото не са събрани доказателства, които да подкрепят показанията на тази свидетелка.

От заключение на съдебно-счетоводна експертиза се установява, че ищцовото дружество е осчетоводило разхода, но в нарушение на счетоводните правила не е съставило РКО. Счетоводната операция е нередовна, поради което счетоводните записвания не могат да служат като доказателство за основанието на плащането.

Въззивният съд е обосновал наличието на предпоставките на чл.165, ал.2 ГПК за обсъждане на разписката от 13.07.2020 г., на която се позовават и ищеца и ответницата, като „начало на писмено доказателство“ по смисъла на разпоредбата (на чл.165, ал.2 ГПК), доколкото разписката съдържа волята на ищцовото дружество чрез адв. Р. да предаде описаната сума на ответницата. Касае се за писмен документ, представляващ изходящо от насрещната страна доказателство, правещо вероятно твърдението на ответницата за симулация на продажната цена.

От показанията на свидетеля М. Р. въззивният съд е приел за установено привидното съгласи на страните относно продажната цена и установяване на действителната уговорка между страните относно това обстоятелство. М. Р. е син на ответницата, поради което въззивният съд е преценил и тези показания по реда на чл.172 ГПК, но е приел, че те се подкрепят от данните по гражданско дело №728/2019 г. на См.РС, по което е постановено неприсъственото решение по иска по чл.19, ал.3 ЗЗД. Съдът е приел за установено, че процесната сума е била предадена на адв. Р. - „Л.“, както я е наричал Б., която е роднина на ответницата, поради което тя и е имала доверие и се съгласила на предложената и схема с неприсъственото съдебно решение и поради невъзможността да има упълномощаване от един от съсобствениците (Владимир Г. М.), който не бил съгласен да се продава имота, по отношение на когото се води дело за попечителство.

С констатациите си по гр. д. №728/2019 г. на См.РС, което е приложено към настоящото (решението по него е постановено от същия съдия, която е постановила и решението по първоинстанционното гр. д. № 796/2021 г. на См.РС) и въззивният съд е обосновал извода си за достоверност на свидетелските показания на М. Р..

Въззивният съд е обосновал извода си, че показанията на свидетеля М. Р. са последователни, логични и непротиворечиви и се подкрепят от другите доказателства по делото, поради което следва да бъдат кредитирани.

Въззивният съд е приел, че е налице верига от косвени доказателства, установяващи възражението на ответницата, че процесната сума е доплащане на продажната цена, а не е дадена срещу съгласие за строителство на регулационната линия. Резонно е възражението на ответницата, че именно поради това при предаване на парите не е поискано в разписката да се посочи като основание „съгласие за строителство на регулационната линия“, което би дало основание на ищцовото дружество безпрепятствено да защити интересите си. Поради което непосочването на основанието се дължи на стремеж да се прикрие действителната продажна цена с цел избягване на по-високи такси, задължение за плащане по банков път и други.

Съдът е добавил, че не се установява, а и пълномощникът на ищцовото дружество твърди, че ответницата не е била упълномощена от останалите съсобственици за даване на съгласие за строеж на регулационната линия, нито се установява ищецът да е отправял такова искане за съгласие към другите съсобственици. Дори и ответницата да беше дала нотариално заверено съгласие, при липса на съгласие на останалите съсобственици, то не би било достатъчно, не би ползвало ищцовото дружество.

Въззивният съд е приел, че след като ищецът не е доказал твърдението си за основанието за плащане на сумата, за ответницата не е възникнало задължение да докаже основанието да задържи получената сума.

След като не се установява твърденият от ищеца договор между страните да е съществувал, той не може да бъде и развален, съответно да се претендира връщането на сумата на някое от основанията по чл.55, ал.1 ЗЗД.

След като твърденият договор не е съществувал, не може да има и неосъществено и отпаднало основание.

Не е налице и хипотезата по чл.59 ЗЗД, защото ищецът предвид на въведените от него твърдения, разполага с друг иск, с който да се защити – по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

В представеното изложение на основания за допускане на касационно обжалване жалбоподателят извежда следните правни въпроси, за които твърди, че осъществяват основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване:

Каква е тежестта на доказване по иска по чл.55. ал.1 ЗЗД, следва ли ищецът да доказва други обстоятелства, освен даването на процесната сума? При предявен иск по чл.55. ал.1 ЗЗД кои факти подлежат на доказване и ответникът трябва ли да доказва на какво основание е получил даденото и да задържи получената сума, с доказване от страна на ищеца, че твърдяното от него съгласие е било налице?

Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства? И в какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл.12 ГПК. чл.236. ал.2 ГПК и чл.235. ал.2 ГПК осигуряващи постановяването на законосъобразно решение? Може ли с косвени доказателства да се доказва основанието за получаване на даденото и задържането на получената сума по иск по чл.55, ал.1 ЗЗД? Налице с ли са предпоставките допускане на нови доказателства, заявени пред въззивния съд в хипотезата на чл.266, ал.2 ГПК, при липса на допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения?

Допустимо ли е със свидетелски показания да се установява договорна цена по предварителен договор. който е обявен за окончателен с влязло в сила съдебно решение? И в тази връзка налице ли са основания представената по делото разписка от 13.07.2020 г. да се обсъжда като „начало на писмено доказателство“ по смисъла на чл.165, ал.2 ГПК, за да се кредитират показанията на св. М. Р.?

Въпросите, свързани с разпределение на тежестта на доказване по исковете по чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД са обуславящи, но жалбоподателят не е обосновал противоречие на разрешението на въззивния съд с практиката на ВКС, на която се е позовал.

Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, ищецът е основал иска си на твърдение за наличие на основание за плащането, което не се е осъществило, поради което даденото е без основание.

Посочените от жалбоподателя съдебни решения на ВКС по гр. д. № 144/10-IV г. о., гр. д. № 2890 /20-III г. о. и гр. д. № 2183/18-IV г. о. разглеждат различни хипотези – на искове с правното основание по първия фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД.

И трите съдебни решения са постановени по искове с различна правна квалификация - по първия фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД – по предл.1-во (за връщане на полученото при начална липса на основание). Поради това и в трите не е даден отговор на въпроса дали ищецът дължи да докаже наличие на основание за плащането, когато е основал иска си на твърдение, че плащането е извършено поради наличие на конкретно правно основание.

Решението по гр. д. № 144/10-IV г. о. разглежда хипотези, в които ищецът по иск по чл.55, ал.1 ЗЗД е основал иска си единствено на твърдения какво е дал на ответника и е заявил, че даденото е без основание. Обосновано е, че такава искова молба е редовна (касационното обжалване е допуснато поради извода на въззивния съд за обратното, поради което производството по делото е било прекратено). И че в такъв случай ищецът носи тежестта да докаже единствено даването. Освен това по делото е прието, че правното основание на иска е по първия фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД. Обосновано е също така, че представянето към исковата молба на доказателства, че съществува основание за плащането, има отношение към основателността на иска, а не към неговата допустимост, затова делото е върнато за ново разглеждане.

В разглеждания по настоящето дело случай въззивният съд е приел, че ищецът е основал иска си на ясни, неотклонни и категорични твърдения за наличие на основание за даването. Няма съмнение, че предявената искова молба е редовна. Въззивният съд е приел различна правна квалификация на иска – по втория фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД. Но по делото е установено, че ищецът не е доказал наведеното като основание на иска твърдение за основанието за даването на сумата (ищецът не е доказал твърденията, на които е основал иска си).

Решението по гр. д. № 2890 /20-III г. о. разглежда хипотезата и въпроса за разпределението на доказателствената тежест при предявен иск по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на получено при начална липса на основание (когато основанието липсва още при самото получаване).

Решението по гр. д. № 2183/18-IV г. о. също разглежда хипотезата и правните въпроси за това кои факти подлежат на доказване при предявяване на иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и как се разпределя доказателствената тежест между страните при предявен иск с това правно основание. Съдът е приел, че в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД ищецът следва да докаже само предаването на вещта, съответно плащането на съответната парична сума. Същият не е задължен да доказва обстоятелството, че предаването на вещта, съответно плащането на сумата е извършено без правно основание.

Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, той е обосновал извода си, че предявеният иск не е с такова правно основание (по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД), тъй като са наведени твърдения за наличие на конкретно правно основание на плащането.

Несъмнено хипотезите са различни :

Когато се твърди даване при начална липса на правно основание (къкавто не е случая в обжалваното решение), ищецът следва да докаже само предаването на вещта, съответно плащането на съответната парична сума. Същият не е задължен да доказва обстоятелството, че предаването на вещта, съответно плащането на сумата е извършено без правно основание.

Когато се твърди даване с оглед на очаквано в бъдеще основание или съществуващо при получаването на престацията основание и са наведени фактически твърдения за основанието, то при оспорването на основателността на иска, ищецът носи тежестта да докаже твърденията за основанието за даване или плащане (съгласно правилото за разпределение на доказателствената тежест, установено с разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК).

Въпросите, свързани със задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства са обуславящи, но не са разрешени, както се твърди, а в съответствие с установената практика въззивният съд е обсъдил всички доводи, твърдения и възражения на страните, след като е обсъдил всички събрани по делото доказателства за релевантните за спора факти.

Въпросът за това дали ответникът по иск по чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД може (е допустимо) да доказва с косвени доказателства основанието за получаване на даденото и задържането на получената сума, е обуславящ, доколкото въззивният съд е изложил евентуални мотиви по него (както беше посочено въззивният съд е приел, че след като ищецът не е доказал твърдението си за основанието за плащане на сумата, за ответницата не е възникнало задължение да докаже основанието да задържи получената сума), но не е разрешен в противоречие с посоченото решение по гр. д. № 4578/15-IV г. о. на ВКС, в което в отговор на правен въпрос (по иск по чл.135 ЗЗД, а не по иск по чл. 55, ал.1, предл.2 ЗЗД) е прието, че пълно доказване може да бъде осъществено както чрез преки, така и чрез косвени доказателства; пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да се установява без съмнение главният факт.

Въпросът за това дали са налице предпоставките за допускане на нови доказателства, заявени пред въззивния съд в хипотезата на чл.266, ал.2 ГПК, при липса на допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, не е обуславящ, тъй като въззивният съд (в определението си от 13.05.2022 г. по гр. д. 142/2022 г.) е приел противоположен извод (че първоинстанционният съд е граничил възможността на ответната страна да сочи доказателства), както и че определената от първоинстанционния съд правна квалификация е неправилна, съответно е различно и разпределението на доказателствената тежест, при което е бил длъжен да допусне събирането на доказателства съобразно приетото (т.2 от ТР № 1/2013 . на ОСГТК на ВКС).

Въпросът за това дали е допустимо със свидетелски показания да се установява договорна цена по предварителен договор. който е обявен за окончателен с влязло в сила съдебно решение (между същите страни), е обуславящ, доколкото е разгледано възражението на ответницата за фиктивност и симулативност на производството по чл.19, ал.3 ЗЗД и по-конкретно за привидно съгласие на страните по предварителния договор относно продажната цена. Въпросът се свежда до въпроса дали са допустими свидетелски показания при наличие на начало на писмено доказателство по смисъла на разпоредбата на чл.165, ал.2 ГПК по релевантен за спора факт (за действителната уговорка между страните за продажната цена). Този въпрос не е разрешен в противоречие с посоченото съдебно решение по гр. д. № 1053/10, II г. о. на ВКС, по което е разрешен правния въпрос за това, че при наличието на начало на писмено доказателство, отразяващо волеизявлението на една от страните по сделката относно нейния симулативен характер, свидетелските показания, като доказателствено средство за разкриване на действителните правоотношения между страните са допустими. Този въпрос не е разрешен в противоречие с посоченото съдебно решение по гр. д. № 873/22-IV г. о. на ВКС,, в което е разгледан съвсем различен правен процесуалноправен въпрос: допустимо ли е със свидетелски показания да се установява заемно правоотношение и предаване в заем на сума на стойност над 5 000 лв. при липса на съставен писмен документ за предаването на сумата.

Въпросът налице ли са основания представената по делото разписка от 13.07.2020 г. да се обсъжда като „начало на писмено доказателство“ по смисъла на чл.165, ал.2 ГПК, за да се кредитират показанията на св. М. Р., е фактически (за факт с правно значение по делото), а не правен въпрос, който не може да бъде разгледан в производство по чл.288 ГПК, каквото е настоящото, което се изчерпва с разглеждането на основания за допускане на касационно обжалване защото разглеждането му изисква обсъждането на събрани по делото доказателства за релевантни за спора факти, което не се извършва в производството по чл.288 ГПК.

Жалбоподателят се позовава на очевидна неправилност на обжалваното решение - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост.

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него).

В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК.

Поради изложеното настоящият съдебен състав приема, че не е осъществено основание по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода от производството жалбоподателят няма право на разноски, а искането на ответницата за осъждане на жалбоподателя да и заплати направените в касационното производство разноски е основателно за сумата 2 800 лева, чието уговаряне и заплащане е отразено в представения договор за процесуално представителство.

Воден от изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на въззивно решение № 62/16.02.2023 г. по в. гр. д. № 316/2022 г. на Смолянския окръжен съд.

Осъжда „Ка-7 Груп“ ООД да заплати на В. М. Р. сумата 2 800 (две хиляди и осемстотин) лева разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.