Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Я. Н. и Т. Н. Т., чрез пълномощника им адвокат Т. Г., против решение № 109 от 13.04.2020 г., постановено по гр. д. № 1002 по описа за 2020 г. на Окръжен съд отм. а Загора, с което е потвърдено решение № 1337 от 17.10.2019 г. по гр. д. № 1707/2017 г. на Районен съд отм. а Загора за отхвърляне на предявените при условията на пасивно субективно съединяване от А. Я. Т. и Т. Н. Т. против Д. Т. Д., Б. Д. И., Т. Д. И. и Д. Ж. И. и против Т. В. П. отрицателни установителни искове за собственост по отношение на поземлен имот с идентификатор *** с площ 600 кв. м., находящ се в землището на [населено място], местност „Б. “..

Писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден от Т. В. П., чрез пълномощника й адвокат В. А., в който е оспорена наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски.

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от страна в процеса, в срока по чл. 283 ГПК /на жалбоподателите не е връчен препис от решението/ и насочена срещу подлежащо на касационно обжалване решение, постановено по спор за собственост, при който не е релевантна цената на иска съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съд съобрази следното:

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищците имат правен интерес от предявените отрицателни установителни искове за собственост, като наследници на Т. Н. Т., починал на 21.05.1996 г. и признато им в това качество право на възстановяване на собствеността в стари възстановими граници с Решение № 51932 от 31.01.1994 г. на ПК отм. а Загора. Процесният имот попада в границите на признатия за възстановяване имот /отразен под № 140 в помощния план, част от който е новообразуван имот № 260.22 с площ 1126 кв. м. по одобрения през 2004 г. ПНИ/ и се намира в местност по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ и за него ответниците Д. Т. Д., Б. Д. И., Т. Д. И. и Д. Ж. И., като наследници на Д. И. Д. са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост № 92, том I, рег. № 22, дело № 92/2010 г. на нотариус Г. В. и с нотариален акт от същата дата /4.08.2010 г./ № 93, том I, рег.№ 2215, дело № 53/2010 г. на същия нотариус са продали имота на Т. В. П. /като тази фактическа обстановка е безспорна/.

Съдът е счел, че спорен между страните по делото е въпросът за собствеността върху процесния недвижим имот, тъй като е налице противопоставяне правата на бившите собственици с правата на ползвателите. Приел е за доказано, че са били налице предпоставките за придобиване собствеността от Д. И. Д. – предоставено му е право на ползване на основание ПМС № 76 /решение № 111а ог 21.09.1978 г. на ИК на ГНС и удостоверение № 292 от 29.05.1980 г. на ГНС отм. а Загора/, ползвателят е застроил имота преди 1.03.1991 г. /строително разрешение, утвърден проект и заключението на строително-техническата експертиза, както и събраните гласни доказателства/ и е заплатил цената на земята по установения законов ред въз основа на изготвена оценка /изготвена на 25.02.2009 г. по заявление на Д. И. Д. от 19.06.1992 г., като дължимата сума е внесена на 16.04.2009 г./.

По отношение доводите във въззивната жалба, касаещи отменените с решение по гр. д. № 5368/2015 г. на Районен съд отм. а Загора заповеди на кмета на община С. З № 2525/26.09.2008 г. /с която на наследниците на Д. И. Д. се признава правото да придобият собствеността на 600 кв. м. от имот № *, целият от 1126 кв. м. в м.“Б. /, № РД-25-628/19.03.2015 г. /с която е изменен ПНИ, одобрен 2004 г., като е променен регистъра към ПНИ в частта му за ПИ 260.22/ и № РД-25-1503/26.10.2015 г. /с която е изменен ПНИ, одобрен 2004 г., като ПИ 260.22 е разделен на ПИ 260.22 с площ 526 кв. м. за Т. Н. Т. и на ПИ 260.71 с площ 600 кв. м. за наследниците на Д. И. Д./, въззивният съд е посочил, че административната процедура е станала висяща именно поради отмяна на тези заповеди и това обуславя правото на установителен иск за ищците, които в съдебното производство могат да защитят, претендираното от тях право, по отношение на ползвателя, който евентуално не отговаря на законовите изисквания за трансформация на правото му в право на собственост. В случая по несъмнен и безспорен начин е доказано правото на Д. И. Д., респ. неговите наследници, да претендират и получат собствеността върху процесния имот. Именно затова и ответницата Т. В. П., като частен правоприемник на наследниците на Д. И. Д., се ползва от същите права и в административното производство заповедта по § 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ следва да бъде в нейна полза.

По отношение заявеното от Т. В. П. евентуално придобивно основание – придобивна давност на основание чл. 79, ал. 2 ЗС – въззивният съд също е счел доводите на ищците за неоснователни. Посочил е, че е доказано, че на 4.08.2010 г. Т. П. е закупила имота от наследниците на ползвателя, като към този момент, същият е бил напълно индивидуализиран с посочени граници, местонахождения и номер и на продавачите е било признато правото на собственост със заповед на кмета, която не е била отменена. Следователно към датата на сделката Т. В. П. не би могла да знае, че заповедите не са влезли в сила, поради неправилното им връчване от страна на общинската администрация и че след пет години неизвестни за нея лица ще оспорят правата на праводателите й, поради което е добросъвестен купувач. Владението се основава на валидна правна сделка и е непрекъснато, поради което собствеността е придобита с изтичане на петгодишна придобивна давност.

По отношение довода, че давност не е могла да тече, тъй като не е приключила административната реституционна процедура, съдът е счел, за да започне да тече придобивната давност, необходимо условие е имотът да е бил преди това достатъчно индивидуализиран и намерението на ползвателя да владее да е било насочено точно към този определен обект. В случая със Заповед № РД-25-1503/26.05.2010 г. на Кмета на Община - Ст.Загора спорният недвижим имот е бил индивидуализиран с конкретни граници, което прави възможно прилагането на института на придобивната давност, тъй като от този момент нататък е налице конкретен имот, и от този момент владението му е започнало да се осъществява с всички необходими елементи на владението, като част от фактическия състав на придобиването по давност. Следователно придобивната давност в полза на ползвателите е можела да започне да тече от 26.05.2010 г. Доста по - късно на 20.10.2015 г. ищците са подали жалба и са оспорили издадените заповеди от Кмета на Община - Ст.Загора, с които е било трансформирано правото на ползване в право на собственост на ползвателя Д. И. Д., страна по делото и на нея това оспорване не е било неизвестно, доколкото не е конституирана в административното производство. Чак на 29.03.2017 г. е предявен настоящия иск, но към този момент тя вече е била станала собственик на процесния недвижим имот на собствено основание, независимо от това на нейните продавачи, тъй като тя вече е била владяла като добросъвестен владелец необезпокоявано повече от 5 години имота, като собственик на основание, годно да я направи собственик.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК А. Я. Н. и Т. Н. Т. се позовават. на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставят следните въпроси:

1) при постановяване на въззивно решение длъжен ли е съдът да обсъжда доказателствата в тяхната съвкупност, както и да изложи конкретни съображения защо отхвърля въведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение;

2) по какъв ред и условия следва да се възстановява собствеността върху имоти в терени по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, за които с влязло в сила решение на съответната ПК е признато право на собственост в съществуващи /възстановими/ реални граници;

3) относно приложението на чл. 79, ал. 2 ЗС за земеделски имоти, подлежащи на възстановяване и началото на давностния срок за придобиване на собствеността по отношение на имоти в територии по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ;

4) тече ли давност за ползвателите в условията на неприключила административна процедура по възстановяване на собствеността със заповед о § 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ;

5) допустимо ли е при наличие на влязъл в сила план за новообразувани имоти в терени по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, да се признават права в собственост на ползватели по административен ред;

6) допустимо ли е и в какви случаи е възможно по административен ред да се правят промени на влязъл в сила план за новообразуваните имоти за терени по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, съответно на приложения към него регистър на имотите.

7) подлежат ли на касационно обжалване въззивните съдебни решения по искове с правно основание чл. 124, ал. 1, предл. второ ГПК.

Практиката на ВКС /решения по чл. 290 ГПК/, на която се позовават касаторите, дава отговор на въпросите за началото на давностния срок за придобиване на собствеността при неприключила реституционна процедура, включително и за имоти в терени по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ и за условията, при които може да се приеме, че решение на ОСЗ е породило конститутивно действие при възстановяване собствеността на имот в терен по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ и как се придобива собствеността на такива имоти, т. е. относима е към поставените втори, трети и четвърти въпрос /последните два, касаещи допълнително изложените от съда съображения по наведеното от Т. В. П. евентуално придобивно основание/, а следователно по останалите въпроси се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По първия въпрос е налице трайна практика на ВКС по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, поради което не може да се приеме, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона или за развитие на правото. Същевременно въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС /относно задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство/. Тезата на касаторите, че не са изложени никакви фактически и правни доводи по съществото на спора и въведените във въззивната жалба оплаквания е мотивирана единствено с довода, свързан с употребени от въззивния съд бланкетни изрази за неоснователност и недоказаност на наведените във въззивната жалба оплаквания срещу първоинстанционното решение. Тази теза обаче не отчита, че макар да е употребил посочените бланкетни изрази, въззивният съд /макар е не особено прецизно/ е разгледал и е посочил защо са неоснователни доводите на жалбоподателите, респ. защо е правилно първоинстанционното решение, като се има и предвид, че по фактическата обстановка липсва спор между страните.

По втория въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В приложената от касаторите практика на ВКС е дадено тълкуване, че правото на собственост върху имоти, находящи се в терен по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ съответно следва да се приеме за възстановено с издаване на заповед по § 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ независимо от обстоятелството дали в конкретния случай има позоваване от трето лице на § 4а, респ.§ 4б ПЗР ЗСПЗЗ като придобивно основание. Целта на административното производство е да се установи дали за имота има заявени права за трансформиране на правото на ползване в право на собственост и с оглед на това да се извърши преценка дали са налице предпоставките за възстановяване на собствеността в реални граници. Съгласно чл. 28, ал. 1 ППЗСПЗЗ в този случай се изготвя помощен план по § 4к, ал. 1 ПЗР ЗСПЗЗ, който съдържа данни както за имотите, предоставени за ползване, така и за имотите, съществували преди образуване на ТКЗС и ДЗС. Именно с този план се установяват границите на имотите, правото на собственост върху които се придобива, съответно възстановява по реда на § 4к, ал. 7 и при условията на § 4а, 4б и 4з ПЗР ЗСПЗЗ /чл. 28, ал. 4 ППЗСПЗЗ/.

Посоченото тълкуване е неотносимо в настоящия случай с оглед предмета на спора. Решенията, по които е дадено тълкуването са постановени по ревандикационен или положителен установителен иск за собственост, при които е релевантно дали ищецът може да се легитимира като собственик на имота. При предявен отрицателен установителен иск в хипотеза като настоящата, при която не е приключила нито реституционната процедура на ищците, нито процедурата по придобиване на собствеността на основание § 4а ПЗР ЗСПЗЗ, предмет на спора е имат ли право наследниците на Д. И. Д. да придобият собствеността при условията на § 4а ПЗР ЗСПЗЗ, респ. техният частен правоприемник Т. В. П. въз основа на сключения между тях договор за покупко-продажба. Допустимостта на такъв отрицателен установителен иск за собственост, чрез който да се установи на кого следва да бъде издадена заповедта по § 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ, е безспорно възприета в практиката на ВКС /мотиви към т. 1 на Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС, решение № 384 от 02.11.2012 г. по гр. д. № 804/2011 г., ВКС, I г. о., решение № 194 от 8.12.2017 г. по гр. д. № 1016/2017 г., I г. о., решение № 194 от 8.12.2017 г. по гр. д. № 1016/2017 г., I г. о., решение № 95 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 548/2010 г., ВКС, I г. о./.

Именно с оглед предмета на спора по настоящия отрицателен установителен иск, неотносими се явяват поставените пети и шести въпрос. Както се посочи предмет на делото е дали ответниците имат право по § 4а ПЗР ЗСПЗЗ, което следва да бъде зачетено и по отношение частния приобретател по договора за покупко-продажба с оглед установяване кое лице е легитимирано да му се издаде заповед по § 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ /ищците, ако отрицателния установителен иск бъде уважен или ответницата Т. В. П., ако искът бъде отхвърлен/. При разрешаването на този спор е ирелевантно дали незаконосъобразно /при липса на разрешен спор по § 4, ал. 8, т. 1 ПЗР ЗСПЗЗ/ по административен ред е бил изменен вече одобрения план за новообразуваните имоти и съответно регистъра към този план. От значение е единствено осъществени ли са предпоставките по § 4а, ал. 1 ПЗР ЗСПЗЗ /а в случая е установено предоставяне правото на ползване въз основа на акт на Министерски съвет, застрояване на имота преди 1.03.1991 г. ползвателят е наприл искане за оценка още при условията на първоначалната редакция на § 4а ПЗР ЗСПЗЗ от ДВ бр. 28/3.04.1992 г. и плащането на земята е извършено в според редакцията, уреждаща срока, към момента на издаване на оценката от общината, като лицата не могат да загубят права, поради несвоевременното издаване на оценката от общинската администрация/.

Седмият въпрос е свързан с отбелязването във въззивното решение, че същото е окончателно, но не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като от една страна отговора на въпроса е законодателно даден в нормата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, а от друга страна – допускане на касационно обжалване, за да се даде отговор на този въпрос, е безпредметно, след като настоящия състав приема касационната жалба за допустима и именно поради това разглежда налице ли са предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

След като липсва основание за допускане на касационно обжалване по отношение на главното, въведено от ответниците, основание на отрицателния установителен иск, а именно относно правото да придобият собствеността при условията на § 4а ПЗР ЗСПЗЗ, то не следва да се преценяват предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК спрямо третия и четвъртия от поставените въпроси, тъй като същите касаят само евентуално заявеното от Т. В. П. евентуално основание на иска – придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС – поради което отговора на въпросите не би могъл да обуслови различен изход от спора.

С оглед изхода на настоящото производство А. Я. Н. и Т. Н. Т. следва да възстановят на Т. В. П. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 500.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат В. А..

С оглед изложеното, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 109 от 13.04.2020 г., постановено по гр. д. № 1002 по описа за 2020 г. на Окръжен съд отм. а Загора.

ОСЪЖДА А. Я. Н., ЕГН [ЕГН] и Т. Н. Т., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място], [улица], вх.А, ет. 3, ап. 7 да заплатят на Т. В. П., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 1, ап. 2 разноски по повод касационната жалба в размер на 500.00 лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: