О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 189

София, 29.01.2024година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесети ноември, две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Т. К.

ЧЛЕНОВЕ:Е. Ч.

В. Н.

изслуша докладваното от съдията Чаначева т. дело №2779/2022 година.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Кан“ЕООД, [населено място] и касационна жалба на Корпоративна търговска банка АД / н/ против решение №434 от 23.06.2022 г. по т. д. №1128/2021 на Софийски апелативен съд.

Касаторите взаимно оспорват жалбите си.

Ответникът по касация- „Т. естейтс България“ЕООД, [населено място] /н/ не е заявил становище.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

По касационната жалба на „Кан„ ЕООД, [населено място]:

Касационната жалба е подадена в срока по чл.285,ал.1 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е процесуално допустима.

Дружеството обжалва постановеното решение в частта му, с която след отмяна на решение от 10.08.21г. по т. д. № 131/20 на ВОС, за отхвърляне на иска на Корпоративна търговска банка АД / н/ по чл.694,ал.3,т.1 ТЗ – за признаване на установено по отношение на ответниците- „Кан“ ЕООД и „Т. Е. Б. ЕООД /н/ несъществуване на вземане в размер на 4 000 000 евро – неустойка, произтичаща от клауза на предварителен договор за продажба на недвижим имот от 12.11.2012г., изменен с анекс от 01.12.2015г., сключен между „ Т. естейтс България“ЕООД /н/ и МТ „ Р. К. , Б. В. острови и договор за цесия от 16.09.2019г., сключен между МТ „Р. К. , Б. В. острови и „ Кан“ ЕООД, по същество този иск е уважен.

С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв. А. Г. е поддържал основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, като е поставил въпроса – „Следва ли при преценка за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави, въззивният съд да използва критерии като естеството на задълженията, изпълнението, на които се обезпечава с неустойка, дали изпълнение на задължението е обезпечено с други правни способи, каквото е съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задълженията вреди и други“. Страната е поддържала, че изводите на въззивния съд в тази насока противоречат на формираната от ВКС трайна практика - изброени са решения на този съд, според които условията и предпоставките за нищожност на клауза за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски взаимоотношения. Касаторът е поддържал и противоречие с приетото с ТР ОСТК №1/09г., относно това, че неустойката следва да бъде приета за нищожна когато целта, за която е уговорена излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Касаторът е поставил въпросът – „Длъжен ли е въззивният съд в мотивите към решението си да обсъди и да прецени всички събрани по делото доказателства заедно или поотделно или може да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни. Страната е изброила решения на ВКС, като е интерпретирала разрешенията, дадени с тези решения, относно това, че съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност. Противоречието с тази практика е обосновано лаконично - че съставът мотивирал решението си единствено с извода, че макар и продавача по предварителния договор да е поел редица други задължения - да уреди улична регулация, да изготви работен проект за строеж на сграда, при липса на твърдения, че интереса на кредитора би бил изпълнен към договорената дата, а последващо такова изпълнение би било безполезно, което водело до извод, че „неустойката не е в размер на продажната цена“. Лаконично е отбелязано, че като е „мотивирал горните факти и обстоятелства без да изложи аргументи защо ги е приел за установени“, решението било постановено в противоречие с изброената практика. Други доводи не са развити.

Касаторът не обосновава приложно поле на касационно обжалване.

С т.1 ТР ОСГТК №1 /09г. е дадена дефинитивна определеност на общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- то съставлява правен въпрос, свързан с решаващите изводи на въззивния съд, довели до постановения и обжалван правен резултат. С оглед така приетата, със задължителна тълкувателна практика дефинитивност, се налага извод, че първият поставен въпрос, макар и общ, може да бъде приет за релевантен, тъй като е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд. Вторият поставен въпрос е общ и значим за всяко съдебно производство, поради което за да е релевантен, страната следва да посочи кои доказателства, доводи и възражения не е обсъдил въззивният съд и как това се е отразило върху неговите решаващи мотиви. В случая, обаче, страната не е посочила кои от доказателствата съдът не е обсъдил, нито е поддържала наличие на такива доводи и възражения. В единствения накратко изложен довод след пространно развитата въз основа на цитираната практика определеност на начина на мотивиране на съдебните актове, страната е направила кратко оплакване за необоснованост, тъй като е посочила, че съдът не бил изложил аргументи защо е приел „ горните факти и обстоятелства“ / неуточнени/. Противно, обаче, на общото твърдение, че съдът не е бил обсъдил събраните по делото доказателства в пълнота, възивният съд е мотивирал акта си с преценка и разглеждане на целия доказателствен материал, като изводите му са съсредоточени относно предмета на спора, а именно нищожността на клаузата на чл.4.3 от договора, така както е изменена с Анекс № 1. Позовавайки се на задължителните разрешения на ТР ОСТК №1 и разглеждайки в този контекст събраните доказателства, съставът изрично е отчел соченото от касатора като необсъдено обстоятелство за това, че продавачът е поел и други задължения - като да уреди уличната регулация, да изготви работен проект –за сгради, но от това е направен правен извод с оглед направеното съизмеряване на настъпилите за него вреди от неизпълнението и е взето предвид спрямо тях и обстоятелството, че липсват доказателства / както и валидно въведени възражения/, че интересът на кредитора е свързан с договорената дата на сключване на окончателен договор, като след нея, този интерес е отпаднал. Или, така поставен въпросът не е релевантен, тъй като съдът е взел предвид именно така общо изложените обстоятелства.

Макар и поради релевантност на първият поставен въпрос да може да се приеме, че е налице общо основание, то не е налице поддържания допълнителен критерий по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Изцяло в съответствие с цитираната задължителна практика, както и посочената каузална такава / изцяло съобразена с цитираното ТР/ въззивният съд е обсъдил всички събрани доказателства и е приложил примерно изброените в тълкувателната практика критерии, съобразно установеното по спора, като по този начин се е съобразил със задължителното указание, че всеки отделен случай следва да се преценява самостоятелно и въз основа на конкретно установената фактическата обстановка. Както вече бе посочено, съдът е съобразявал основно критериите като съотношение между вреди и уговорена неустойка, характера на задължението т. е. той е съобразил критериите изброени от касатора, спрямо които са били налице данни по спора, като по този начин е постановил своят акт в съответствие с цитираната от касатора практика. С оглед изложеното не е налице поддържаното, основание по чл.280,ал.1, т.1 ГПК.

При така депозираното изложение, касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде допусната до касационно обжалване.

По касационната жалба на Корпоративна търговска банка АД / н/:

Касационната жалба е подадена в срока по чл.285,ал.1 ГПК и е процесуално допустима.

Касаторът - Корпоративна търговска банка АД / н/ обжалва решението на въззивния съд в частта му, с която е потвърдено решението на първостепенния съд за отхвърляне на предявения от него против Кан“ ЕООД и „Т. Е. Б. /н/ иск с правно основание чл.694,ал.3,т.1 ТЗ - за признаване за установено между страните несъществуване на вземане от 560 000лв., представляващо главница / капитализирана/ и законна лихва, дължими по договор за временна финансова помощ и анекс от 09.07.2009г., сключен между „ Кан“ЕООД и „Т. Е. Б. /н/ .

С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез синдиците си, е поставил въпросите - 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спор доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства и релевантни факти в тяхната съвкупност.“ 2/ „Наличието на клауза в договор за заем за алтернативни престации по смисъла на чл.130 и сл. ЗЗД при изпълнение на задължението на длъжника, променя ли вида на правоотношението и основанието на възникналото задължение като такова по договор за заем“. Страната е поддържала, че в противоречие с изброена казуална и тълкувателна практика на ВКС, съдът не е обсъдил всички доказателства и релевантни факти в тяхната съвкупност. Пространно е направено оплакване за това, че съдът не е обсъдил възраженията по съществото на спора - относно разбирането на извършения превод и последващо „сторниране“ на процесната сума, както и възраженията, че липсва документална обоснованост на извършеното „сторниране“. По втория въпрос, страната е развила оплаквания за неправилност на приетото от въззивния съд, като е посочила, че произнасянето на ВКС би имало значение за уеднаквяване на практиката по чл.130 ЗЗД и чл.240 ЗЗД, поради което като основание за допускане на касационно обжалване намира приложение чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Други доводи не са развити.

Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване в обжалваната от него част.

Както вече бе посочено по повод жалбата на противната страна, за да е релевантен първият поставен въпрос, страната изрично следва да уточни кои точно доказателства, доводи и възражения е пренебрегнал съда и как разглеждането им би рефлектирало по отношение на постановения правен резултат. За да обоснове общо основание страната е развила оплаквания за неправилност на изводите на съда, като е поддържала, че съставът, не е обсъдил доводите и възраженията й по начина, по който тя счита, че следва да бъдат обсъдени. Извън това, че липсват изброени доказателства, доводи и възражения, които не са били обсъдени, то и твърдението за необсъждане на доказателствения материал е фактически невярно, тъй като с решението, предмет на обжалване въззивният съд изрично и подробно, въз основа на събраните по делото доказателства е приел, че сключения между страните договор наречен „ Договор за предоставяне на временна финансова помощ или покупка на дялове“, съобразно уговорките между страните, а имено- „Кан“ ЕООД да предостави на „Бяло поле-2“ЕООД сумата от 200 000 лв. при срок за връщане на тази сума – 31.12.2009г. съставлява договор за заем – определен така, с оглед съществените му елементи. Обсъдено, противно на твърденията на касатора е и това, че погасяването на насрещното задължение може да става, както чрез връщане на суми, така и чрез прехвърляне на дялове от дружеството - заемател. Уговорена е и лихва. Съдът е посочил още, че документално установено от данните по делото е, че тази сума реално, чрез банков превод е постъпил по сметката на заемателя на 10.11.2005г. Фактически е отчетено и това, че с анекс страните са договорили капитализиране на лихвите, а общата дължима сума е била определена в размер на 280 000лв. Определен е и нов срок за връщането на тази сума -09.07.2019г. Отчетено е и наличие на разходен касов ордер от 09.07.2005г., с който е осчетоводена процесната сума. Съобразени са и твърдените от касатора фактически обстоятелства – като това, че експерта е посочил, че поради изтичане на срока за съхраняване на счетоводните документи не може да даде данните от началото на счетоводното отразяване на този договор, но са налични данни от 2011г.- дължимата сума е отразена в счетоводството на заемателя в графата“ Дългосрочни задължения“, а през 2019г. счетоводните записвания са коригирани като са вписани и лихвите. Обсъдено, противно на оплакванията на касатора е и това, че в счетоводството на „Кан“ ЕООД договорът е бил осчетоводен по сметка 228 като „ други дългосрочни инвестиции“. Подробно е обсъдена експертизата – третираните от нея банкови документи, обсъдено е и „сторнирането“ на сумата, с вписано като обосноваване - корекция на неправилно осчетоводена сума в размер на 200 000лв. и основанието е уточнено като заем. Съдът е обсъдил и направеното от касатора оспорване на заключението. Или въз основа на всички тези фактически констатации / разгледани, противно на разбирането на касатора, въззивният съд е направил пространно обоснован извод, че страните по разглеждания договор са били обвързани от договор за заем, изведено от съществените уговорки между тях. Подробно са разгледани и всички доводи на ищеца / сега касатор/ за нищожност на договора, поради абсолютна симулация, като е направен извод, че липсват доказателства за това, а тъкмо обратното от събраните и обсъдени доказателства е изведено валидното изпълнение на договора за заем, а операциите осъществени през 2019 г. намират своето основание в настъпване на изискуемостта на заетата сума. Разгледано е и възражението за незавършеност на фактическия състав по договора за заем. Несъгласието с тези изводи, в какъвто смисъл са и развитите в подкрепа на първия поставен въпрос съображения не съставлява обосноваване на съдържанието на въпроса с необсъдени от въззивният съд доводи, а е оплакване за неправилност, което се разглежда само ако бъде допуснато касационно обжалване, но е ирелевантно спрямо основанието за такова допускане. Или, така поставеният въпрос не е релевавантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.

Вторият въпрос е фактически, като свързан със защитната теза на страната, без същият да е съобразен с решаващите мотиви на въззивния съд, както дефинитивно предполага като изискване спрямо касатора наличието на въведено валидно общо основание. Извън това, че съдържателно същият е обусловен от конкретното разбиране, че алтернативно уговорените насрещни престации променят правоотношението, то и твърдението съдържащо конкретно доказване за конкретен вид облигаторна връзка също води до извод за фактическото обосноваване на въпроса. Извън това, въззивният съд нито е прилагал, нито е обсъждал относимост на чл.130 ЗЗД спрямо разглежданото правоотношение, поради което, страната извън общите си доводи не обосновава и допълнителен критерий.

С оглед така депозираното изложение, решението и в тази обжалвана част следва да не бъде допуснато до касационно обжалване.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №434 от 23.06.2022 г. по т. д. №1128/2021 на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: