О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 176София, 26.01.2024 година
Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, в закрито заседание на осемнадесети октомври две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 108/2023 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Т. С. Б. ЕООД, София против решение № 646 от 17.10.2022 г. по т. д. № 564/2022 г. на Софийски апелативен съд, постановено по реда на чл. 294 ГПК след връщане на делото за ново разглеждане с решение № 69 от 22.06.2022 г. по т. д. № 878/2021 г. на ВКС, II т. о. С обжалвания акт е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, VI-9 състав решение от 04.12.2019 г. по т. д. № 2315/2018 г. на Софийски градски съд, VI-9 състав, с което дружеството-касатор е осъдено да заплати на община Роман сумата 25 722.36 лв., представляваща стойността на разходите, необходими за отстраняване на появилите се в гаранционните срокове недостатъци в монтирани осветителни тела, изпълнени по договор за възлагане на обществена поръчка от 01.09.2014 г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.
Касаторът поддържа неправилност на акта поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Изразява несъгласие с извода, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността му за появилите се недостатъци в монтираните от него в полза на ответната община осветителни тела, както и с преценката, че в настоящата хипотеза се касае за гаранционна отговорност, а не за отговорност при изпълнение на процесния договор. Твърди, че е изпълнил пълно и точно поетите с договора за обществена поръчка задължения и че работата му е приета от възложителя. Подробно аргументира становището си, че монтирането на допълнителни пренепреженови защити (които според вещото лице от техническата експертиза са могли да предотвратят пренапрежението и токовите удари, причинили значителна част от повредите) не е било предвидено в техническите спецификации и поради това не е част от предмета на договора, от който изпълнителят на поръчката не може да се отклонява. Освен това, касаторът счита, че извън 38 от случаите, които са настъпили в срока на гаранцията на изделията и за които е поел разноските, за всички останали дефекти той не носи отговорност съгласно чл. 81, ал. 1 ЗЗД, тъй като същите се дължат на външни обстоятелства – токов удар, опит за кражба, оплитане на кабели или твърде високо или ниско напрежение. Според касатора, дори да се приеме, че отговорността му е гаранционна, а не за неизпълнение на договора, срокът на същата не е 8 години, както неправилно е преценил въззивният съд, а е 2 години. Като основание за отмяна на обжалвания акт посочва и съществуващата вероятност за пристрастност на съдебния състав с оглед изложените от него мотиви във връзка с тълкуването на гаранционните клаузи от процесния договор.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Длъжен ли е съдът при повторно разглеждане на спора след отменително решение на касационната инстанция да обсъди поотделно и съвкупно всички релевантни доказателства и защитни доводи на страните, като се съобрази със задължителните указания по прилагането и тълкуването на закона в отменителното решение; 2. Приложими ли са разпоредбите на Наредба № 2 от 31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в РБ и минималните гаранционни срокове за изпълнение на строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти към условията и сроковете, при които изпълнителят на монтажа на улично осветление е поел към съответния възложител задължението за собствена сметка да извършват гаранционни ремонти; Ако са приложими, то простира ли се гаранционната отговорност върху всички елементи на уличното осветление и какъв е приложимият гаранционен срок за всеки един от тях; 3. При сключен договор по реда на ЗОП (отм.) страните могат ли да нарушават параметрите на обществената поръчка, като при изпълнение на договора излизат извън техническите спецификации, респ. инвестиционните проекти; 4. Какви са предпоставките за тълкуване на договорите и критериите по чл. 20 ЗЗД, когато в договора е налице непълнота“.
По отношение на въпросите по т. 1, т. 3 и т. 4 се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване съответно на: решение № 143 от 17.02.2020 г. по т. д. № 2703/2017 г. на I т. о., решение № 15 от 31.03.2022 г. по т. д. № 406/2021 г. на I т. о., решение № 64 от 08.06.2022 г. по т. д. № 2155/2018 г. на I т. о. и решение № 60042 от 26.07.2020 г. по т. д. № 242/2020 г. на I т. о. (за първия въпрос); решение № 241 от 09.03.2017 г. по т. д. № 2799/2015г. на I т. о., решение № 202 от 27.02.2015 г. по т. д. № 4123/2013 г. на II т. о. и решение № 43 от 21.03.2017 г. по т. д. № 6134/2016 г. на I г. о. (за третия въпрос); решение № 60169 от 28.01.2022 г. по т. д. № 2012/2020г. на I т. о. и решение № 74 от 09.07.2019 г. по т. д. № 1698/2018 г. на I т. о. (за четвъртия въпрос).
По отношение на въпросите по т. 2 се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК) предвид липсата на съдебна практика.
Отделно от това, касаторът заявява и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с твърдението за очевидна неправилност на извода, че уличното осветление е част от мрежата на транспорта, а не на електроснабдяването и следователно представлява „пътна принадлежност“ по смисъла на Закона за пътищата, както и на извода за неприложимост на нормите на чл. 81, ал. 1 ЗЗД и чл. 306, ал. 2 ТЗ.
Ответникът – О. Р. – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 13.01.2023 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, в настоящия състав, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт, поради което е процесуално допустима.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че: Между страните е сключен договор за възлагане на обществена поръчка от 01.09.2014 г., с който ищецът О. Р. е възложил на ответника „Т. С. Б. ЕООД да изпълни строително-монтажни работи по проект „Реконструкция и изграждане на ефективно енергоспестяващо и екологично улично осветление на гр. Роман, с. Камено поле, с. Кунино и с. Синьо бърдо“, срещу заплащане на възнаграждение в размер от 1 738 472,64 лв. без ДДС или 2 086 167,17 лв. с ДДС; Работата е изпълнена и приета, като за обекта е издадено разрешение за ползване № СТ-05-717/28.05.2015 г.; С т.16.1 от договора ответникът се е задължил да отстрани появилите се дефекти и недостатъци по време на гаранционния срок, посочен в техническото предложение на изпълнителя, представляващо неразделна част от договора, и при спазване на минималните изисквания на Наредба № 2/31.07.2003 г., който е: 10 години – за всички видове новоизпълнени строителни конструкции на сгради и съоръжения, 8 години – за преносни и разпределителни проводи (мрежи) и съоръжения към тях на техническата инфраструктура, 5 години – за хидроизолационни, топлоизолационни, звукоизолационни и антикорозионни работи на сгради и съоръжения в неагресивна среда, а в агресивна среда – 3 години; През пролетта на 2018 г. ищецът е уведомил ответника за неработещи осветителни тела с искане за упражняване на гаранционното му право по договора; При извършен на 25.05.2018 г. съвместен оглед са установени и демонтирани общо 167 неработещи осветителни тела, които са подложени на технически проверки в сертифицирана лаборатория на „А. К. ЕООД и резултатите от тях са обективирани в 9 бр. протоколи от 01.06.2018 г.; С писмо с вх. № 2600-125/371/13.07.2018 г. ответникът е уведомил ищцовата община, че ще поеме гаранционната поправка на повредените осветителни тела за 38 от случаите, за които в протоколи № 8 и 9 е посочено, че причината за дефекта е разхерметизация на лампата и проникване на влага, като е отказал за останалите по съображения, че не се покриват от гаранцията, тъй като повредите са вследствие на пренапрежение; Ответникът е отказал гаранционна поправка и за общо 83 осветителни тела по 4 бр. протоколи за обследване от 11.10.2018 г.; За дефектните общо 223 осветителни тела, за които е отказал гаранционно обслужване, ответникът е представил на ищеца 7 бр. оферти от 26.06.2018 г. и 4 бр. оферти от 12.10.2018 г. от производителя „А. К. ЕООД на обща стойност 25 722.36 лв., с ДДС.
С оглед дадените от ВКС указания в отменителното решение да съобрази разясненията в ТР № 88/84 г. на ОСГК на ВС относно гаранционната отговорност, въззивният състав е приел, че: при договор за изработка (какъвто е процесният) отговорността по чл. 265 ЗЗД се носи от изпълнителя за явни и скрити недостатъци, които са съществували по време на приемане на работата, докато при гаранционната отговорност изпълнителят отговаря и за тези недостатъци, които са се появили в течение на използването на изработеното през гаранционния срок, тъй като основното предназначение на гаранционната отговорност е поемане от гаранта на задължение за осигуряване на нормалното функциониране и ползване на изработеното, от една страна, и на задължение за отстраняване на скритите дефекти (недостатъци) за негова сметка, от друга страна. Посочил е, че тези принципни положения са намерили нормативен израз в сферата на строителството в чл. 160, ал. 3 ЗУТ, предвиждащ, че за осигуряване нормалното функциониране и ползване на завършените строителни обекти и отстраняване на скритите дефекти след приемането им и въвеждане в експлоатация (ползване) с наредба на министъра на регионалното развитие и благоустройството се определят минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти, като въз основа на тази законова делегация е издадена Наредба № 2/31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Р. Б. и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти (ДВ, бр. 72/15.08.2003 г.).
Предвид твърденията в исковата молба и в уточнителната молба от 14.03.2019 г., въззивният съд е счел, че предявеният иск не е по чл. 265 ЗЗД за ангажиране на законова отговорност за недостатъци в изпълнението на работата, предмет на процесния договор, а е иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за компенсаторно обезщетение в размер на паричната равностойност на твърдяна неизпълнена от ответника непарична престация, изразяваща се в задължение за поправка или подмяна на осветителни тела, проявили дефекти в рамките на гаранционен срок по договора, т. е. касае се за иск за паричен сурогат на дължимото гаранционно задължение, а не за обезщетение за вреди в резултат на неизпълнението на това задължение.
Като спорни по делото в обжалваното решение са преценени въпросите: относно гаранционния срок за осветителните тела; относно наличието на освобождаващи от гаранционната отговорност обстоятелства по смисъла на чл. 81, ал. 1 ЗЗД и чл. 306, ал. 2 ТЗ, тъй като процесните повреди са причинени от токов удар, пренапрежение или вандализъм, които не се обхващат от гаранцията и относно размера на действителните разходи, необходими за отстраняване на повредите.
По въпроса за гаранционния срок решаващият състав е споделил становището на общината-ищец, че приложим е 8-годишният срок, предвиден в чл.16.2. от договора и техническото предложение към него, а не 24-месечният срок, определен от производителя на осветителните тела, както поддържа ответникът-изпълнител. След задълбочен анализ на съдържащите се в § 5, т. 31 и т. 32 от ДР на ЗУТ дефиниции за „техническа инфраструктура“ и на множество разпоредби от Закона за пътищата, дефиниращи „пътни съоръжения“ и „пътни принадлежности“, съдът е приел, че уличното осветление представлява пътна принадлежност по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗП, а не пътно съоръжение и като такава принадлежност то е част от уличната транспортна мрежа, която пък е част от техническата инфраструктура на населеното място по смисъла на § 5, т. 31 ЗУТ. Според съдебния състав обаче, това не е достатъчно, за да се счете, че за уличното осветление важи 8-годишният гаранционен срок по чл. 20, ал. 4, т. 7 от Наредба № 2/2003 г. в редакцията към 2015 г., тъй като той се прилага не за всяка техническа инфраструктура, а само за „преносни и разпределителни проводи /мрежи/ и съоръжения към тях на техническата инфраструктура“, а пътната (улична) инфраструктура не извършва нито пренос, нито разпределение, като термините „пренос и разпределение“ се използват в областта на енергетиката и ВиК-услугите. С оглед на това е формирал извод, че към „преносни и разпределителни проводи (мрежи) и съоръжения към тях на техническата инфраструктура“ спадат само проводите (мрежите) в областта на електроснабдяването, топлоснабдяването, газоснабдяването, водоснабдяването и канализацията, а не и транспортната инфраструктура, част от която е и пътната (улична) инфраструктура, принадлежности към която са и съоръженията на уличното осветление. По тази причина е преценил, че уличното осветление не попада в обхвата по чл. 20, ал. 4, т. 7 от Наредба № 2/2003 г. в редакцията към 2014 г., а като пътна (улична) принадлежност то попада в обхвата на гаранционния срок за самия основен обект „улица“, който е 2 години за изграждане, а при основен ремонт – 1 година, според действащата към 2014 г. редакция на чл. 20, ал. 4, т. 8 от Наредба № 2/2003 г.
Въззивният съд е посочил, че гаранционните срокове по Наредба № 2/2003 г. са минимално допустимите, като няма пречка страните да уговорят по-големи такива (чл. 160, ал. 4 ЗУТ), както страните са процедирали в случая, тъй като в чл. 16.2. от процесния договор са уговорили: 10 години – за всички видове новоизпълнени строителни конструкции на сгради и съоръжения, 8 години – за преносни и разпределителни проводи /мрежи/ и съоръжения към тях на техническата инфраструктура, 5 години – за хидроизолационни, топлоизолационни, звукоизолационни и антикорозионни работи на сгради и съоръжения в неагресивна среда, а в агресивна среда – 3 години, т. е. в чл. 16.2. са възпроизведени сроковете по чл. 20, ал. 4, т. 1, 3 и 7 от Наредба № 2/2003 г. в редакцията към 2014 г., но не и сроковете по т. 8 – за изграждане и основен ремонт на улици. Според съдебния състав, изпълнителят е предложил, а възложителят е приел, само тези четири гаранционни срока да са приложими за всички СМР по процесния договор и доколкото всеки от тях е по-голям от минималния гаранционен срок за изграждане или ремонт на [улица], ал. 4, т. 8 от наредбата, то подобна уговорка е допустима. По отношение на сроковете от 10, 5 и 3 години, е счел, че същите са приложими съответно за СМР по изграждане на стълбовете на уличното осветление (10-годишният срок) и за хидроизолационни и антикорозионни работи (сроковете от 3 и 5 години), докато 8-годишният срок би бил изначално неприложим към нито една от процесните СМР, доколкото те не касаят изграждане на „преносни и разпределителни проводи (мрежи) и съоръжения към тях на техническата инфраструктура“ в разяснения по-горе смисъл. Доколкото обаче уговарянето на срок, който да е неприложим, представлява non sens, въззивният съд, тълкувайки тази договорна клауза съобразно чл. 20 ЗЗД, е приел, че 8-годишният гаранционен срок е приложим за всички останали СМР по изграждане на уличното осветление, за което не е приложим някой от другите гаранционни срокове и по-специално той е приложим за изграждането на цялата електрическа инсталация на уличното осветление, поради това че е най-близко като вид дейност до изграждането на проводи (мрежи), като несъмнено част от тази електрическа уредба са и осветителните тела, без които самото улично осветление не би било завършено и функциониращо.
Като неоснователно е преценено становището на ответника, че гаранционният срок на процесните осветителни тела е срокът, определен от производителя им – 24 месеца, от една страна, поради липсата на доказателства, че именно това е гаранционният срок, определен от производителя, както и кой е производителят, а от друга страна – тъй като гаранционният срок на производителя би бил от значение, само ако процесният договор бе сключен след 12.11.2019 г., когато влиза в сила изменение в Наредба № 2/2003 г. от ДВ, бр. 89/12.11.2019 г. и е създадена нова ал. 5 на чл. 20, предвиждаща, че минималните гаранционни срокове по ал. 4 не се прилагат за технологично оборудване – машини и/или съоръжения, които са предмет на търговска сделка и имат гаранционна карта, доколкото за тях се прилагат гаранционните срокове на производителя. Поради липсата на обратно действие на новата разпоредба, за заварените договори съдът е счел за приложим досегашният режим на гаранционните срокове, при който, по аргумент от противното, гаранционните срокове за извършени дейности, включващи и технологично оборудване, са сроковете по ал. 4 от чл. 20 от Наредбата.
С оглед на така изложените съображения, е прието, че за осветителните тела се прилагат гаранционните срокове, които са били уговорени с договора и че установените дефекти в тях са настъпили преди 25.05.2018 г., съответно – преди 11.10.2018 г. /когато са били демонтирани от изпълнителя/, поради което попадат в рамките на гаранционните срокове по процесния договор.
По отношение възражението за наличие на освобождаващи от гаранционната отговорност обстоятелства, които не се обхващат от гаранцията, въззивният съд е приел, че същото е неоснователно. Изразил е становището, че разпоредбите на чл. 81, ал. 1 ЗЗД и чл. 306, ал. 2 ТЗ са неприложими към настоящата искова претенция, тъй като същата е за паричен сурогат на неизпълнено гаранционно задължение за поправка и подмяна на дефектирали осветителни тела, а не за обезщетяване на вреди от неизпълненото непарично гаранционно задължение, нито е за обезщетяване на вреди при лошо изпълнение на процесния договор в хипотезата на чл. 265 ЗЗД.
Относно това, дали причините за установените дефекти в осветителните тела (вандализъм – за едно осветително тяло, разхермертизация и проникване на влага – за 38 тела и токов удар или напрежение, надвишаващо номиналното работно напрежение (140 V – 265 V) – за всички останали случаи) се обхващат от договорното покритие на гаранцията, въззивният съд е приел, че първите две от тях не се обхващат от гаранцията (но те не са предмет на претенцията, доколкото ответникът е поел отговорност за дефектиралите поради тези причини осветителни тела), докато останалите две причини (токов удар или напрежение, надвишаващо номиналното работно напрежение) се обхващат. Съдът е посочил, че макар обхватът на гаранционната отговорност да не е конкретно описан в договора, той може да се извлече от клаузите на т. 16.1 и 16.2, препращащи към общата уредба по ЗУТ и Наредба № 2/2003 г. В тази връзка е взел предвид заключението на СТЕ, от което се установява, че светодиодното улично осветление е по-чувствително към преходни пренапрежения, които могат да бъдат импулсни, породени от удар на мълния, или да имат индустриален произход, свързан с превключвания под напрежения на контактни бобини на моторни задвижвания в присъединени към мрежата промишлени предприятия, както и че има технически способи за защита срещу подобни пренапрежения. Преценил е, че доколкото мрежата на уличното осветление е изложена на всякакви атмосферни влияния, падането на мълния не може да се счете за нещо извънредно за нея. Същият извод е направен и за пренапреженията с индустриален характер, каквито има често, тъй като множество промишлени предприятия са присъединени към електроразпределителната мрежа. Ето защо е приел, че дефектите, причинени в осветителните тела на уличното осветление вследствие на подобни пренапрежения, са в рамките на нормалното, обичайно функциониране и ползване на обектите по договора и затова те са в обхвата на гаранционните случаи, покриващи се от гаранционната отговорност на изпълнителя по процесния договор.
Като ирелевантно в тази връзка въззивният съд е счел обстоятелството, дали в техническото задание или инвестиционния проект за обектите, изготвени по повод процесната обществена поръчка, са били предвидени за изграждане необходимите технологии и средства за защита от пренапрежение. Според него, това би било от значение при преценката относно евентуално ангажиране на законовата отговорност за недостатъци в изпълнението по чл. 265 ЗЗД, като е посочил, че дори и в тази хипотеза изпълнителят може да се освободи от отговорност при неподходящ проект, само ако е отправил предупреждение за това към възложителя, в противен случай отговаря за вредите на общо основание (чл. 260 ЗЗД), а в конкретния случай нито се твърди, нито се доказва, че ответникът е отправил подобно предупреждение към възложителя относно недостатъци в проекта, касаещи защитата от пренапрежение в мрежата.
Решаващият състав е посочил, че след като самият изпълнител се е съгласил да сключи договора при тези гаранционни условия и при този проект и техническо задание, логично е той да не може впоследствие да отказва да изпълни гаранционното с задължение, основавайки се на пропуски в заданието и проекта.
По отношение възражението на ответника, че размерът на претенцията е прекомерен и не съответства на действителните разходи, необходими за отстраняване на повредите, въззивният съд е счел същото за неоснователно, доколкото стойността на претенцията е формирана на база стойността на 11-те оферти, които самият ответник е представил на ищеца и които са изготвени от трето за спора лице – „А. К. ЕООД и са отправени към ответното дружество. Поради това искът е преценен като основателен за пълния предявен размер.
С оглед извода, че повредите, възникнали вследствие на токов удар или подадено по-високо или ниско напрежение от номиналното работното такова, се обхващат от гаранцията, като неоснователно е преценено и възражението на ответника за прихващане на сумата 20 110.18 лв. – разходи за поправката на осветителните тела. Възражението е счетено и за недоказано, тъй като единственото доказателство за извършените разходи от ответника са представените 10 бр. фактури, но от същите не може да се заключи, че те касаят обектите, предмет на процесния договор от 01.09.2014 г.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Първият от поставените от касатора въпроси е релевантен за изхода на конкретното дело, доколкото атакуваното въззивно решение е постановено по реда на чл. 294, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивния съд не се е отклонил от практиката на ВКС (в т. ч. и посочената от касатора) по приложението на чл. 294 ГПК. Напротив, именно в съответствие с указанията в отменителното решение на ВКС: решаващият състав е изложил подробни съображения по всички доводи и възражения на страните и е обсъдил задълбочено всички релевантни за спора доказателства, в т. ч. и протоколите за обследване на дефектиралите осветителни тела; с обстоен анализ на относимата правна уредба и задължителна съдебна практика, вкл. и посочената от предходния касационен състав, е аргументирал както предпоставките и обхвата на гаранционната отговорност, така и приетия от него за приложим срок на същата – 8 години.
Не съответства на мотивите на акта твърдението на касатора, че въззивният съд не е съобразил указанието, че проявата на грижата на добрия търговец в случая не включва задължение на изпълнителя по договора да предвиди евентуални вреди от пренапрежение върху монтираните от него осветителни тела, доколкото това би довело до промяна в предмета на договора, което е недопустимо съгласно Закона за обществените поръчки (отм.), по който ред същият е сключен. Новият въззивен състав е посочил като ирелевантно обстоятелството, дали в техническото задание или инвестиционния проект за обектите, изготвени по повод процесната обществена поръчка, са били предвидени за изграждане необходимите технологии и средства за защита от пренапрежение по съображения, че това би било от значение при преценката относно евентуално ангажиране на законовата отговорност за недостатъци в изпълнението по чл. 265 ЗЗД. Като съществено за ангажиране на гаранционната му отговорност е определил единствено изразеното от изпълнителя съгласие да сключи договора при тези гаранционни условия и при този проект и техническо задание. Освен това, със „стопанския морал“ решаващият състав не е обосновал задължението на изпълнителя „да предвиди евентуалните вреди от пренапрежението“, както неправилно се твърди от касатора, а е аргументирал (и то само като допълнение) направеното от него тълкуване на договорните клаузи във връзка с поемането на гаранционна отговорност.
Неоснователно е и твърдението за несъобразяване на указанията по приложението на процесуалния закон и по-конкретно – във връзка осигуряване възможност на ищеца за ангажиране на доказателства с оглед причините за дефектиране на процесното осветление. Видно от протокола от съдебно заседание, такава възможност на дружеството-въззивник е предоставена, като процесуалният представител на същото е заявил изрично, че няма да представят повече доказателства.
По отношение на въпросите по т. 2 от изложението не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Дали посоченият нормативен акт е приложим в конкретната хипотеза, това е въпрос, който е изцяло относим към правилността на обжалвания акт, проверката на която, съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е предмет на самия касационен контрол, но не може да обоснове допускането му. Освен това, въззивният съд не е отрекъл принципната приложимост на посочената Наредба, като е приел, че тя установява само минималните гаранционни срокове, но че страните са свободни да уговорят и по-големи от тях, какъвто е и настоящият случай.
Доколкото в обжалваното решение не е обсъждано дали при сключен договор по реда на ЗОП (отм.) страните могат да нарушават параметрите на обществената поръчка, като при изпълнение на договора излизат извън техническите спецификации, респ. инвестиционните проекти, въпрос № 3 не може да бъде преценен като значим за изхода на делото и поради това не подлежи на обсъждане и поддържаното за него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Поради относимостта му към правилността на акта последният въпрос също не удовлетворява общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да стигне до извода, че приложим в случая е именно 8-годишният гаранционен срок, решаващият състав е изложил подробни съображения, тълкувайки относимите договорни клаузи съобразно установените в закона и съдебната практика по приложението му правила за тълкуване. Правилността на извода, до който е достигнал в резултат от тълкуването, е предмет на касационната проверка, но не може да обоснове допускането й.
На последно място, не може да се приеме за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика.
В случая касаторът аргументира очевидната неправилност на акта с оплаквания за неправилност на преценката на въззивния съд за уличното осветление като „пътна принадлежност“ и на извода за неприложимост в случая на разпоредбите на чл. 81, ал. 1 ЗЗД и на чл. 306, ал. 2 ТЗ, т. е. която неправилност обаче не може да бъде преценена като „очевидна“ по изведените от съдебната практика критерии.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство. Видно от представените с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 12.12.2022 г. и преводно нареждане от 13.12.2022 г., разноските възлизат на сумата 2 436 лв. – адвокатско възнаграждение, с включен ДДС. С оглед обаче липсата на фактическа и правна сложност на спора в настоящия му етап и предвид изрично заявеното от касатора в молба вх. № 12321 от 09.10.2023 г. възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, настоящият състав намира, че на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски в размер на сумата 2030.84 лв., определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 във вр. с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 646 от 17.10.2022 г. по т. д. № 564/2022 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Т. С. Б. ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: гр. София , бул. Витоша, ет. 5 да заплати на О. Р. гр. Роман, ул. Х. Б. № 132-136 разноски за настоящото производство в размер на сумата 2030.84 лв. (две хиляди и тридесет лева и осемдесет и четири стотинки).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ: