Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Н. Д. и К. Х. М. в качеството им на синдици на „Корпоративна търговска банка“ АД /“КТБ“ АД/ - в несъстоятелност, срещу решение № 695 от 13.04.2020 г., постановено по т. д. № 5265/2019 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение са потвърдени постановените по т. д. № 1102/2017 г. на Софийски градски съд решение № 674 от 10.04.2019 г., с което са отхвърлени предявените от синдиците на „КТБ“ АД /н./ против Г. П. Х., О. Н. Р., И. А. З., А. М. П. и Г. К. З. искове с правно основание чл. 57, ал. 3 ЗБН за осъждане на ответниците да заплатят солидарно сума в размер на 2 484 499 евро, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в претърпени загуби от несъбрани вземания по договор за кредит, сключен на 29.07.2008 г. между „КТБ“ АД и „Елизер“ ООД с предмет предоставяне на банков кредит в размер на 16 000 000 щ. д., причинени в резултат на неизпълнение на задължения на ответниците в качеството им съответно на изпълнителни директори - О. Н. Р. и И. А. З., на прокуристи - Г. П. Х. и А. М. П., и на служител на банката с ръководни функции - Г. К. З., при разрешаване и сключване на договора без клауза и без фактически учредено обезпечение, разрешаване на усвояването на кредита, без преди това да бъдат учредени обезпечения, неосъществяване на последващ контрол по изпълнението на договора и непредприемане на действия за изискване на допълнителни обезпечения, и решение № 1309 от 16.07.2019 г., с което по реда на чл. 250 ГПК е допълнено основното решение по делото като са отхвърлени предявените в условията на евентуалност искове с правно основание чл. 57, ал. 3 ЗБН за разделно осъждане на всеки от ответниците да заплати обезщетение за причинените на „КТБ“ АД вреди с посоченото съдържание и правопораждащи факти в размер на по 496 899.80 евро.

В касационната жалба се сочат основания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна с произтичащите от това последици - уважаване на предявените искове и присъждане на разноски. Навеждат се оплаквания, че поради необсъждане в пълнота събраните по делото доказателства относно хронологията на отпускане на спорния кредит и липсата на последващ контрол върху изпълнението на поетите от кредитополучателя задължения въззивният съд необосновано е приел, че не са установени конкретни действия и бездействия на ответниците, съставляващи нарушение на произтичащи от сключените с тях договори, от вътрешните правилници и устава на банката или от закона задължения в качеството им на администратори по смисъла на § 1, т. 2, б.“б“ ДР на ЗБН. Поддържат, че съдът неправилно е акцентирал върху ирелевантния за основателността на исковете факт, че до поставяне на банката под специален надзор кредитополучателят е обслужвал редовно кредита си, без да вземе предвид, че след преустановяване на плащанията към 20.06.2014 г. банката не е разполагала с надлежно обезпечение по кредита, осигуряващо й привилегия за удовлетворяване на непогасения остатък по договора от 29.07.2008 г. Излагат подробни аргументи за неизпълнение на конкретни задължения на ответниците в качеството им на администратори на „КТБ“ АД по повод обезпечаването на кредита и за реално произлязла за банката вреда от невъзможността да реализира вземането си към кредитополучателя за непогасения остатък от кредита, намираща се в причинно - следствена връзка с поведението на ответниците.

С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са решаващи за изхода на правния спор и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като „биха дали важни отговори на въпросите, свързани със сигурността при банковото кредитиране, а оттам и на цялата национална банкова система“: „1. Представлява ли сключването на банков кредит без учредени надлежни обезпечения увреждане на интересите на Банката, респективно на кредиторите й; 2. Спазена процедура по кредитиране ли е формалното наличие на предвидените в Правилник за кредитната дейност на една търговска банка документи, които последната изисква от кредитополучателя в хода на проучването за предоставяне на банков кредит, или е необходимо от съдържанието на документите да може да се направи обоснована преценка за целесъобразността на кредитирането, за кредитния риск и за размера на необходимите обезпечения; 3. Спазена процедура по кредитиране ли е формалното съставяне от структурните звена на една търговска банка на предвидения в нейния Правилник за кредитната дейност документи, в процедура по отпускане на банков кредит, или е необходимо тези документи да съдържат пълен и обоснован експертен анализ, който да позволи на компетентния орган на банката да вземе обективно и информирано решение относно целесъобразността на кредита, кредитния риск и размера на необходимите обезпечения; 4. Отпада ли отговорността за вреди на изпълнителните директори на търговска банка, произтекли от предоставяне на необезпечен кредит, който поради неплащане е обявен за предсрочно изискуем, а поради липса на имущество на длъжника е несъбираем, ако към датата на поставяне на банката под специален надзор и лишаване на изпълнителните директори на заеманите от тях длъжности кредитът е бил обслужван редовно“. Във връзка с всеки от поставените въпроси в изложението са възпроизведени факти от делото и са посочени правните разрешения, до които води тяхната преценка според виждането на обжалващата страна. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване е въведена и очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са депозирани отговори от ответниците по касация Г. К. З., Г. П. Х., А. М. П. и И. А. З., които изразяват становища за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Производството по т. д. № 1102/2017 г. е образувано пред Софийски градски съд по подадена от синдиците на „КТБ“ АД /н./ искова молба, с която са предявени искове за осъждане на Г. П. Х., О. Н. Р., И. А. З., А. М. П. и Г. К. З. да заплатят солидарно обезщетение в размер на 2 484 499 евро за причинени на „КТБ“ АД /н./ вреди, изразяващи се в претърпяна загуба от непогасени задължения за главница по сключен на 29.07.2008 г. с „Елизер“ ООД договор за банков кредит, настъпили в резултат на неизпълнение на задължения на ответниците в качеството им на администратори в банката по смисъла на § 1, т. 2 ДР на ЗБН по повод сключване на договора за кредит, евентуално - за разделно осъждане на всеки от ответниците да заплати обезщетение за причинената вреда в размер на по 496 899.80 евро. В обстоятелствената част на исковата молба са наведени твърдения, че в качеството им на изпълнителни директори, членове на Управителния съвет на „КТБ“ АД, прокурист /Г. Х./ и длъжностно лице с ръководни функции в банката /Г. З./ ответниците са взели решение и са сключили договор за банков кредит от 29.07.2008 г. с „Елизер“ ООД, без да изискат надлежно обезпечаване на задълженията на кредитополучателя; При извършване на посочените действия ответниците нарушили задължения, вменени им от закона, от Устава на банката, от договорите за управление и от Правилник за кредитната дейност на „КТБ“ АД, като отпуснали необезпечен кредит, който е и несъбираем, при липса на данни за финансовото състояние на кредитополучателя и неговата кредитоспособност, в нарушение на правилата за анализ на рисковете от сключване на сделките и процедурите за отпускане на кредит, без предвиждане /в решенията на УС и в договора/ на учредяване на обезпечения при усвояване на кредита и без полагане на грижата на добрия търговец и на добрия банкер; Вследствие допуснатите нарушения ответниците причинили на банката вреда в размер на останалата непогасена главница по кредита, за която следвало да отговарят солидарно по силата на чл. 240, ал. 2 ТЗ и чл. 53 ЗЗД, при отсъствие на предвиден в чл. 57, ал. 3 ЗБН ред за освобождаването им от отговорност.

Първоинстанционният съд е квалифицирал исковете с правно основание чл. 57, ал. 3 ЗБН и след преценка на фактите и доказателствата по делото е достигнал до извод за тяхната неоснователност. С решение от 10.04.2019 г. съдът е отхвърлил исковете за солидарно осъждане на ответниците да заплатят обезщетение за причинена на „КТБ“ АД вреда в размер на 2 484 499 евро, а с постановено по реда на чл. 250 ГПК допълнително решение от 16.07.2019 г. е отхвърлил и поддържаните в условията на евентуалност искове за разделно осъждане на всеки от ответниците да заплати обезщетение в размер на по 496 899.80 евро.

Сезиран с въззивни жалби от синдиците на „КТБ“ АД /н./, Апелативен съд - София е постановил обжалваното с касационната жалба решение, с което е потвърдил решенията на първата инстанция.

За да се произнесе по жалбите, въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на фактите и доказателствата по делото и независимо от препращането по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, е формирал свои собствени изводи за неоснователност на исковете съобразно правомощията по чл. 269 ГПК.

От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че с договора от 29.07.2008 г. е постигнато съгласие „КТБ“ АД да предостави на „Елизер“ ООД банков кредит на стойност 16 000 000 щ. д. с краен срок за погасяване 31.07.2008 г., който да послужи за финансиране закупуването на кораб /инвестиционен кредит/. В т. 3.1 на договора е предвидено, че средствата по кредита се предоставят за ползване по разплащателната сметка на кредитополучателя в „КТБ“ АД, по която ще се отчитат ползваните средства по кредита, а в т. 7.1 - че суми по кредита се отпускат само при наличие на всички условия за целевото и законосъобразното им разходване, преценени от банката. За да гарантира погасяването в срок на задълженията си по кредита, кредитополучателят е поел задължение в 30-дневен срок от придобиване на собствеността върху кораба, за финансиране покупката на който е предоставен кредитът, да учреди в полза на банката първа по ред морска ипотека върху кораба, като банката си е запазила правото при неблагоприятна промяна във финансовото положение на кредитополучателя, преценено по нейно усмотрение, да изиска да й бъде предоставено допълнително обезпечение, което би я удовлетворило. В договора е включена и клауза - чл. 39, б.“г“, предвиждаща право банката да обяви едностранно цялото кредитно задължение за изискуемо преди крайния срок на кредита в случай, че кредитополучателят не предостави договорените обезпечения, намали дадените обезпечения или не предостави в указания му срок допълнително поискани от него нови обезпечения.

По делото не е имало спор, че искането за сключване на договора за кредит е разгледано от Кредитен съвет на „КТБ“ АД с участие на ответниците Г. З. и А. П. на 28.07.2008 г. и че на заседание на Управителния съвет на „КТБ“ АД, проведено на 29.07.2008 г. в присъствие на членовете на съвета О. Р. и И. З., е взето решение за формиране на голяма експозиция /сключване на договора при обезпечение на стойност 19 000 000 щ. д./, представляваща 12.84 % от капиталовата база на банката. По силата на сключен с кредитополучателя анекс № 1/17.12.2010 г., неразделна част от договора за кредит, задължението по кредита, възлизащо към датата на подписване на анекса на 11 061 892 щ. д., е превалутирано и е уговорен погасителен план за издължаване на остатъка от главницата с размер 8 476 545.59 евро. С връчено на 14.11.2014 г. уведомление кредитополучателят е уведомен, че поради неизпълнение в срок на задълженията по договора банката - кредитор е упражнила правото си по договора за кредит и е обявила целия кредит за предсрочно изискуем. Сред неизпълнените задължения е и задължението за предоставяне на надлежно обезпечение чрез учредяване в полза на банката на първа по ред морска ипотека върху закупен със средства от кредита кораб. Според неоспореното заключение на изготвената в първоинстанционното производство съдебносчетоводна експертиза, към 26.05.2014 г. и към датата на предявяване на исковете пред Софийски градски съд по кредита е имало непогасено задължение в размер на 2 484 499 евро - главница. В заключението е посочено, че кредитът е усвоен изцяло от кредитополучателя на 29.07.2008 г. и че към момента на отпускането му кредитната експозиция е съставлявала 11.68 % от собствения капитал на банката към 30.06.2008 г.

Въззивният съд е преценил като безспорни между страните и обстоятелствата, че на 15.12.2008 г. е сключен договор за управление с ответника Г. Х. /член на УС и избран за изпълнителен директор на банката/, на 03.12.2009 г. - с ответника А. П. /член на УС и избран за изпълнителен директор на банката/, на 21.07.2003 г. - с ответника О. Р. и с ответника И. З., на основание чл. 241, ал. 6 ТЗ със срок на действие 5 години. Според клаузите в договорите, изпълнителният директор следва да действа като добър банкер, да уведомява УС за случаите на договори, които се отклоняват извън пазарните условия и се сключват от УС, да организира и контролира управлението на банката в съответствие с решенията на УС и НС, да упражнява цялостен оперативен контрол върху текущата дейност - да взема решения за сключване на сделки, тяхното съдържание /освен ако това не се решава от УС или НС/, да управлява имуществото на банката, да упражнява контрол върху операциите и счетоводството на банката. В договорите е предвидено, че изпълнителният директор отговаря за виновно причинени на банката вреди от управлението, но не и за вреди вследствие изпълнение на решения на друго ръководни органи, невиновно бездействие, задлъжнялост на банката извън границите на неговия контрол и др. На 03.12.2009 г. е сключен договор между „КТБ“ АД и ответника А. П. в качеството на прокурист, според клаузите на който прокуристът /представляващ банката само заедно с някой от изпълнителните директори/ следва да полага грижата на добър търговец и банкер, да стопанисва и опазва имуществото на банката, да сключва сделки от името на банката, да съгласува работата си с изпълнителните директори, да спазва вътрешните правила, да уведомява УС за случаите на договори, които се отклоняват извън пазарните условия, да организира и контролира управлението на банката в съответствие с решенията на ОСА, НС и УС, да упражнява цялостен оперативен контрол върху текущата дейност. В договора за прокура е включена клауза, предвиждаща отговорност на прокуриста за виновно причинени на банката вреди от управлението, но не и за вреди вследствие изпълнението на решения на други ръководни органи, невиновно бездействие и задлъжнялост на банката извън границите на неговия контрол. На 07.03.2003 г. между „КТБ“ АД и ответника Г. З. е сключен безсрочен трудов договор, с който ответникът е назначен на длъжност „главен експерт в Управление „Кредитиране“ в ЦУ на „КТБ“ АД, като впоследствие - считано от 16.10.2009 г. и от 01.08.2013 г., същият е преназначен съответно на длъжностите „директор“ и „началник“ в Управление „Кредитиране“. По силата на длъжностните характеристики за всяка от заеманите длъжности ответникът е имал задължения да организира и контролира процеса по проучване и анализ на искания за кредитни сделки по Правилник за кредитната дейност, осъществявайки дейността си под прякото ръководство на началника на управлението, респ. на изпълнителните директори.

При осъществяване на решаващата си дейност по спора въззивният съд е анализирал съдържанието на приобщения към доказателствата по делото Правилник за кредитната дейност - Общи условия за осъществяване на кредитни сделки, определящи условията и реда за проучване, разрешаване, сключване, управление, отчет и контрол на кредитните сделки. В процеса на анализ съдът е констатирал, че в правилника е предвидено кредитите да се договарят при взаимно приемливи условия, а предоставените от кредитополучателите обезпечения да са ликвидни и да покрива главницата, плюс определен от банката марж, в т. ч. оценения от банката кредитен риск, и да могат да бъдат реализирани по всяко време на действие на кредита с най-малко разходи и на най-добра цена. В чл. 25 и сл. на правилника са определени органите и структурните звена в банката, на които е възложено управлението а кредитния риск - Кредитен комитет, Управление „Кредитиране“, Управление „Правно“, Дирекция „Кредитен риск“ в Управление „Анализ и контрол на риска“, и е указано разпределението на функциите между тях. В чл. 29 е разяснено, че експозицията към едно лице или към икономически свързани лица се счита за голяма, когато е равна или превишава 10 на сто от собствения капитал на банката, като решението, което води до формиране на голяма експозиция, се взема от Управителния съвет на банката - така, както е процедирано при отпускане на процесния кредит. В правилника - чл. 35, е поставено изискване за всяка кредитна сделка да се извършват оценка на искането от кредитен специалист и правен анализ от правоспособен юрист /в т. ч. относно общото финансово състояние на кредитоискателя, данните от Централния кредитен регистър на БНБ, предмета и целта на кредитирането, предлаганото обезпечение, икономическата свързаност на кредитоискателя и др./ и въз основа на тях служител в Дирекция „Кредитен риск“ да изготвя писмено становище с акцент върху риска на сделката и оценка на кредитоспособността на клиента. Процедурата за произнасяне по искания за отпускане на кредит е уредена в чл. 46 от правилника, според който проекто - договорите по кредитната сделка, съставени и надлежно парафирани от кредитния специалист, от юрисконсулта от ЦУ на банката и от началника на Управление „Кредитиране“, се предават на представляващите банката лица за вземане на решение; Предлаганата кредитна сделка се обсъжда от изпълнителните директори, които - в случаите на големи експозиции, внасят предложението за разглеждане чрез председателя на УС след предварително разрешение от НС; Кредитен специалист по искане и след предварително разрешение в случай, че са спазени условията на договора, парафира искането за изпълнение и средствата по кредита се предоставят от заемна сметка по разплащателна сметка на кредитополучателя съгласно нареждането на кредитния специалист, освен ако не е договорено друго. Според чл. 57 текущият контрол по сключените кредитни сделки се осъществява от кредитните специалисти във финансовите центрове и от съответните служители в Управление „Кредитиране“ с цел осигуряване на информация относно спазването на договорените условия, изменения в правния статут и общото финансово състояние на кредитополучателя, изменения във физическото, правното състояние и пазарната стойност на обезпеченията.

В зависимост от преценката на доказателствата и приетите за установени правнорелевантни факти въззивният съд е формирал решаващия правен извод, че по отношение на ответниците не е осъществен фактическият състав на уредената в чл. 57, ал. 3 ЗБН специална деликтна отговорност за вреди, причинени от администратори на банката по смисъла на § 1, т. 2 ЗБН, каквото качество са имали всички ответници към датите на подписване на договора за кредит и на анекса към него. Изхождайки от разбирането, че успешното провеждане на иска по чл. 57, ал. 3 ЗБН е обусловено от провеждането на пълно и главно доказване от страна на ищеца на кумулативното наличие на няколко елемента - противоправно поведение /действие или бездействие на администратора/, вреда, причинна връзка между поведението и произлязлата за банката вреда, съдът се е произнесъл, че в хода на разглеждане на спора не е доказано конкретно противоправно поведение на ответниците, намиращо се в причинна връзка с твърдяната в исковата молба вреда.

Относно ответниците Г. Х., И. З., О. Р. и А. П. съдът е изложил съображения, че не са установени конкретни техни действия или бездействия, съставляващи нарушение на вменени им от закона, устава на банката, договорите за управление/прокура, Правилник за кредитната дейност или друг вътрешноведомствен акт на банката при разрешаването и сключването на договора за кредит, както и при усвояване на сумата по кредита. Противно на поддържаната от синдиците теза, съдът е счел, че доказателствата установяват проведена с участие на ответниците процедура, съобразена с вътрешните правила на банката за отпускане на кредити, включително извършване на предварителен и текущ финансов и правен анализ за кредитоискателя, и подписване на договора от лицата, в чиито правомощия е възложено сключването на кредитни договори при формиране на големи експозиции. Въззивният съд е отразил като съществено за спора обстоятелството, че в съдържанието на договора за кредит фактическото отпускане на сумата по кредита не е поставено в зависимост от предварително учредяване на обезпечение. С оглед на това е приел, че няма причина подписването на договора и разрешението за усвояване на кредита при липса на предоставено преди това обезпечение да се квалифицират като нарушение на задълженията на ответниците в качеството им на управляващи банката, нито като нарушение на договореното с кредитополучателя. Като е изходил от признатата в закона свобода на договарянето, въззивният съд е мотивирал извод, че липсата на включена в договора за кредит клауза, обвързваща фактическото отпускане на сумата по кредита с отнапред предоставено обезпечение в полза на банката, не противоречи на императивна правна норма и не насочва към неполагане на грижата на добрия търговец/банкер от страна на участвалите в процеса на договаряне лица, попадащи в обхвата на § 1, т. 2 ЗБН.

Съдът е акцентирал и върху възприетия в практиката на банката индивидуален подход при опускане на кредити, изразяващ се в извършване на преценка при отпускане на кредити и понасяне на риска от бъдещата им несъбираемост, базирана на обстоен и сложен анализ и намираща отражение в кредитния договор, относно финансовото състояние на всеки отделен клиент, размера на кредита и целевото му предназначение, условията за предоставяне на кредита, необходимите обезпечения и гаранции. С оглед данните по делото, че кредитополучателят „Елизер“ ООД е бил дългогодишен клиент на „КТБ“ АД и се е ползвал с добра кредитна история, тъй като е погасявал коректно и точно задълженията си към банката и е имал добра финансова обезпеченост, въззивният съд е споделил становището на първоинстанционния съд, че сключването на договора за кредит при уговорените в съдържанието му условия, в т. ч. без предварително предоставяне на обезпечение по кредита, не е равнозначно на сключване на договор при явно неизгодни и нарушаващи интереса на кредитора условия. Съобразявайки действащите при отпускане на кредита правила на банката, въззивният съд е заключил, че залегналата в тях необходимост от предвиждане на предварителни обезпечения по кредитите не е абсолютна, а е поставена в зависимост от извършването на индивидуална преценка за всеки клиент, като по целесъобразност са оставени срокове за учредяването на обезпечения и за определяне на техния вид и брой по всеки отделен договор.

Без да отрича принципното положение, че отпускането на недостатъчно или изобщо необезпечени кредити не може да се третира като добра търговска практика с оглед специалната роля на банките във вътрешноикономическото пространство на страната, въззивният съд е преценил, че в конкретния случай не е доказано твърдението за сключване на договора от 29.07.2008 г. при лоша оценка на риска и изначално предвидима невъзможност за възвръщаемост на отпуснатия кредит. В подкрепа на така направената преценка съдът се е позовал на установения от заключението на счетоводната експертиза факт, че кредитополучателят е обслужвал кредита си в продължение на 5 години, като е погасил почти 80 % от главницата. Изложил е съображения, че по стандартите на банката кредитополучателят се е ползвал с репутацията на добър платец, поради което решението за отпускане на кредита при уговорените в договора условия и самото отпускане на средствата по кредита не би могло да се квалифицира като неполагане на добрата търговска и банкерска грижа, нито като неупражнен достатъчен контрол от страна на ответниците.

Въззивният съд е извел аргументи за отсъствие на противоправност в поведението на ответниците и от естеството на предвиденото в договора за кредит обезпечение - морска ипотека върху кораб. Изразил е виждане, че ипотеката не е могла да бъде учредена от кредитополучателя преди придобиване на собствеността върху кораба, а доколкото кредитополучателят се е намирал в добро финансово състояние, гарантиращо с оглед правилото на чл. 133 ЗЗД своевременно погасяване на задълженията по кредита, към момента на сключване на договора кредитът е бил добре обезпечен.

При мотивиране на извода си за отсъствие на предпоставките по чл. 57, ал. 3 ЗБН въззивният съд е отчел като съществена за спора констатацията в заключението на счетоводната експертиза, че последната погасителна вноска по кредита е направена на 26.05.2014 г., до която дата всички кредитни задължения, в т. ч. и за главницата, са погасявани редовно и своевременно от кредитополучателя. Предвид безспорния по делото факт, че с решението от 20.06.2014 г. на компетентния надзорен орган за поставяне на „КТБ“ АД под специален надзор ответниците Г. Х., И. З., О. Р. и А. П. са отстранени от заеманите ръководни длъжности, съдът е приел, че след посочената дата те не следва да носят отговорност за взети решения по повод сключването и изпълнението на договори за кредит, в т. ч. и за непогасяването на остатъка от процесния кредит, който е обявен за предсрочно изискуем поради обстоятелства, настъпили след м. 06.2014 г. Съдът е посочил, че констатираното по-късно неизпълнение от страна на кредитополучателя не може да бъде обвързано пряко с непредприети от ответниците, съобразно закона и вътрешните актове на банката, действия за контрол, изискване на допълнително обезпечаване или принудително изпълнение на задълженията по кредита, както и с произлязлата за банката вреда в размер на непогасения остатък /около 20 %/ от главницата по кредита.

Неоснователността на исковата претенция спрямо ответника Г. З. е мотивирана от въззивния съд със съображения, че в хода на делото не е доказано същият да не е изпълнил установено с длъжностните му характеристики задължение по повод разрешаването и отпускането на кредита и от това неизпълнение банката да е претърпяла вреда. Като релевантни за спора съдът е счел обстоятелствата, че по време на сключване на договора за кредит Г. З. е заемал позицията „главен експерт - аналитичен специалист“ и че по делото не са представени доказателства изпълнението на длъжността му да е включвало задължения, свързани с конкретния кредит. Съобразено е и това, че текущият контрол върху изпълнението на кредита е осъществяван от съответните специалисти, а предвид редовното му обслужване до м. 06.2014 г. не е съществувала причина за упражняване на извънреден контрол или за предприемане на специални мерки в кръга на служебните задължения на ответника.

По основанията за допускане на касационно обжалване:

Настоящият състав на ВКС намира, че не е осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение.

Първите три въпроса от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с които е обосновано приложното поле на касационното обжалване, нямат характер на правни въпроси с обуславящо значение за изхода на спора и не могат да послужат като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. В съдържанието на въпросите е въведена последователно поддържаната от обжалващата страна теза, че ответниците, в качеството на администратори по смисъла на § 1, т. 2 ДР на ЗБН, не са изпълнили служебните си задължения, вменени им от закона, договорите за управление, вътрешните правила на банката и др., като са предоставили на трето лице кредит без надлежно обезпечение, от което е произлязла вреда в правната сфера на банката, съизмеряваща се с непогасения и несъбираем /поради липса на обезпечение/ остатък от главницата по кредита. Така поддържаната теза обаче не е възприета от въззивния съд, който след анализ и преценка на доказателствата по делото е направил извод, че отпуснатият кредит не е бил необезпечен и че са съществували множество причини /добра репутация на кредитополучателя като дългогодишен клиент на банката, добро финансово състояние на кредитополучателя, предоставена с правилата за кредитиране свобода на преценка при какви условия да се отпусне кредит на всеки отделен клиент, правна специфичност на уговореното обезпечение - морска ипотека върху кораб, и др./ договорът за кредит да бъде сключен при условие, че обезпечението ще бъде учредено в определен срок след подписването му, а не преди това. Изводът, до който е достигнал въззивният съд, е обусловен от преценката на фактите и доказателствата по делото, поради което е от значение за правилността на обжалваното решение, а тя не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. Формулираните под № 2 и № 3 въпроси са в явно противоречие с мотивите към решението, в които въззивният съд не е излагал съображения и не е формирал изводи, че предоставянето на кредита е извършено след формална процедура по кредитиране, в т. ч. при формално наличие на предвидени в Правилник за кредитната дейност документи относно кредитополучателя и кредитния риск /въпроси № 2 и № 3 от изложението/. Точно обратното - съдът е приел, че договорът за кредит е сключен съобразно предвидената в правилника на банката процедура и че относимите към тази процедура служебни задължения на ответниците, свързани с вземане на решение за отпускане на кредита на база предварително проведено проучване и изготвен анализ от други служители на банката, и упражняване на контролни функции по повод на конкретния кредит, са изпълнени. Доводите в изложението, че съдът не е взел предвид неизпълнението на изброени и установени с доказателства по делото задължения на ответниците, пряко относими към редовността на процедурата по сключване на конкретния кредит, касаят обосноваността на въззивното решение и нямат отношение към произнасянето по предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Последният въпрос от изложението също не може да предпостави допускане на обжалваното решение до касационен контрол, тъй като редовното обслужване на кредита от кредитополучателя до датата на поставяне на банката под специален надзор е посочено от въззивния съд само като допълнителен аргумент за извода, че ответниците не са нарушили служебните си задължения като са допуснали договорът за кредит да бъде сключен с условието кредитополучателят да предостави реално обезпечение на банката в определен срок след подписването му. Въззивният съд не се е произнесъл, че кредитът е останал необезпечен или че е бил несъбираем поради липса на имущество на кредитополучателя, нито е правил извод, че редовното обслужване на кредита е достатъчно основание за освобождаване на изпълнителните директори от отговорност за причинени на банката вреди. С оглед мотивите към решението касационното разглеждане на въпроса не би могло да доведе до друг резултат от делото, различен от постановения с обжалваното решение.

Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси е отсъствието на надлежно обоснована по отношение на тях допълнителна предпоставка, специфична за поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Според т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обжалващата страна се е позовала на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че „липсва съдебна практика по иска с правно основание чл. 57, ал. 3 ЗБН“ и че касационното разглеждане на делото ще даде „важни отговори на въпросите, свързани със сигурността при банковото кредитиране, а оттам - и на цялата национална банкова система“. Липсата на съдебна практика по иска с правно основание чл. 57, ал. 3 ЗБН не е достатъчна, за да се счете за осъществена допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото обжалващата страна не се позовава на неяснота, непълнота или противоречивост на разпоредбата на чл. 57, ал. 3 ЗБН, пораждащи необходимост от изясняване на съдържанието й по тълкувателен път. Формулираните в изложението въпроси са изведени от конкретиката на разрешения с обжалваното решение правен спор и отразяват несъгласие с изводите на въззивния съд за неоснователност на исковете по чл. 57, ал. 3 ЗБН, поради което касационното им разглеждане би било от значение единствено за правилното решаване на спора, не и за постигане на целта, вложена от законодателя в съдържанието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - чрез принос в тълкуването да се осигури решаване на делата според точния смисъл на закона.

По изложените съображения решението по в. т. д. № 5265/2019 г. на Апелативен съд - София не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. В практиката на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е възприето разрешението, че особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството, а решението на въззивния съд би било явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В конкретния случай очевидната неправилност на въззивното решение е обоснована с доводи, че мотивите на въззивния съд за отхвърляне на исковете са в остро противоречие с формалната логика, тъй като въпреки обстоятелствата, че кредитът не е използван целево, че при отпускането му не е уговорено надлежно обезпечение и че ответниците не са положили дължимата грижа да защитят вземането на банката като осигурят надлежно и еквивалентно обезпечение, съдът е приел, че редовното обслужване на кредита в периода, през който ответниците са имали качеството на администратори в банката, не позволява да се приеме съществуването на причинно - следствена връзка между поведението на ответниците и произлязла за банката вреда от невъзможността да събере непогасения остатък от кредита в размер на претендираната с исковете сума. Освен, че не пресъздават достоверно и коректно мотивите към обжалваното решение, поддържаните доводи не насочват към очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В рамките на правомощията по чл. 288 ГПК съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Развитите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /и в касационната жалба/ съображения за обществена значимост на казуса, включително с оглед подвеждането на ответниците под наказателна отговорност за длъжностни престъпления по повод „параванно кредитиране“ в условията на престъпен сговор, нямат значение за преценката на касационната инстанция дали са осъществени поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Поради това искането на обжалващата страна тези доводи да бъдат взети предвид при формиране на вътрешното убеждение на съдебния състав за допускане или недопускане на обжалваното решение до касационен контрол не може да бъде удовлетворено.

Разноски не са претендирани от ответниците по касация и не следва да се присъждат.

В зависимост от изхода на производството по чл. 288 ГПК и на основание чл. 77 вр. чл. 57, ал. 6 ЗБН в полза на ВКС следва да се присъди държавна такса по чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събира от съдилищата по ГПК, в размер на 30 лв., като таксата се събере от масата на несъстоятелността на „КТБ“ АД /н./.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 695 от 13.04.2020 г., постановено по т. д. № 5265/2019 г. на Апелативен съд - София.

ОСЪЖДА „Корпоративна търговска банка“ АД /н./ с ЕИК[ЕИК] да заплати от масата на несъстоятелността по сметка на Върховен касационен съд на РБ сумата 30 лв. - държавна такса.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: