О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 162

София, 25.01.2024 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т. о., в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и двадесет и четвърта година в състав:

Председател: Евгений Стайков

Членове: Ирина Петрова

Десислава Добрева

като изслуша докладваното от съдията Петрова ч. т. д. № 1814 по описа за 2023 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по две частни касационни жалби срещу определение № 2445 от 04.10.2023 г. по в. ч. гр. д. № 2460/2023 г. по описа на Апелативен съд – София.

І. Ищците И. И. П., А. И. П. и Д. И. П., действащи чрез своята майка и законен представител – Р. И. П., обжалват с частна касационна жалба въззивното определение в частта, с която е оставена без уважение частната им жалба с вх. № 64425/06.07.2023 г. против определение № 2280 от 05.07.2023 г. по т. д. № 1880/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-20-ти състав. С последното е отхвърлено искането им за допускане на предварително изпълнение на основание чл. 242, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК на постановеното първоинстанционно решение № 562 от 28.04.2023 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 808 от 23.06.2023 г., двете постановени по т. д. № 1880/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-20-ти състав, в осъдителната му част, с която „И. Парадайз“ ООД е осъдено да заплати на И. И. П., А. И. П. и Д. И. П. сума от по 543 692.33 лв., представляваща припадащата се на всеки ищец част от паричната равностойност на дружествения дял на И. И. П., дължима в резултат от прекратяване на членственото му правоотношение на основание чл. 125, ал. 1, т. 1, предл. 1 ТЗ, ведно със законната лихва от 20.09.2021 г. до погасяването.

Основният довод срещу правилността на атакувания акт страната извежда от тезата си, че въззивният съд е обсъдил единствено оплакванията в подадената от ищците частна жалба, но не и другите относими и новонастъпили обстоятелства, които е следвало да съобрази по отношение на основателността на искането за допускане на предварително изпълнение и по-конкретно процесуалното поведение на ответното дружество след постановяване на първоинстанционното решение, изразяващо се в шиканиране с цел отлагане влизането в сила на решението, както и необсъждане на довода на ищците, че недопускането на предварително изпълнение осуетява възможността да се насочи принудителното изпълнение по отношение на вземанията на ответника спрямо трети лица във връзка с основната му дейност - отдаване на хотелски стаи под наем в летния сезон в хотел в КК „Слънчев бряг“, които вземания представляват съществена част от секвестируемото имущество на ответника и които няма да съществуват през останалите сезони.

Искането е за отмяна на определението и допускане на предварително изпълнение на основание чл. 242, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК на решение № 562 от 28.04.2023 г., постановено по т. д. № 1880/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-20-ти състав, в осъдителната му част.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК на основанията за допускане на частното касационно обжалване са поставени следните процесуалноправни въпроси: 1/ „Прилагат ли се ограниченията, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, относно обхвата на дейността на въззивния съд ?“ и 2/ „Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства и защитни позиции на страните, като изложи мотиви в тази връзка, вкл. защо приема някое доказателство за недостоверно?“, по които въпроси страната се позовава на допълнителната предпоставка за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, твърдейки противоречие на обжалвания акт на въззивната инстанция с разрешенията, обективирани в следната съдебна практика: Тълкувателно решение № 6/2017 г. от 15.01.2019 г., постановено по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС – по първия от така поставените въпроси, респ. в Тълкувателно решение № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 228/01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС, I г. о. и решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г. о. – по втория формулиран от частните касатори въпрос.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по частната касационна жалба на ищците - „И. Парадайз“ ООД с изразено становище за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване, доколкото не са поставени въпроси, удовлетворяващи селективните критерии по чл. 280 ГПК, а по същество – за неоснователност на частната касационна жалба и правилност на атакуваното въззивно определение в обжалваната му от ищците част.

ІІ. От „И. Парадайз“ ООД е постъпила частна касационна жалба срещу въззивното определение в частта, с която е оставена без уважение частната му жалба с вх. № 54871/08.06.2023 г. срещу решение № 562 от 28.04.2023 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 808 от 23.06.2023 г., двете постановени по т. д. № 1880/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-20-ти състав, в частта му, имаща характер на определение, с която е отказано да се допусне разсрочване на изпълнението на първоинстанционното решение на основание чл. 241 ГПК.

Твърдението е, че определението е неправилно, тъй като апелативният съд правилно е посочил, че наличието на множество задължения към множество кредитори на страната, които не могат да бъдат погасени наведнъж с оглед на доходите, може да бъде сред обстоятелствата, които обективно ограничават нейната възможност за реализиране на доходи и за погасяване на съдебно признатото вземане, но неправилно и в противоречие с тези мотиви и ангажираните по делото доказателства е приел, че тези обстоятелства, свързани с имотното състояние на ответното дружество и възможностите за реализиране на печалба, не са доказани от „И. Парадайз“ ООД. Счита, че въззивният съд при постановяване на определението си не е изследвал свързаността на ответното дружество с дружествата „Сенид“ ООД, „И. П.“ ООД, „И. Комерс“ ООД и „Веселец“ ООД, срещу които ищците също са завели дела за получаване на равностойността на дружествените дялове на наследодателя им, като във всички производства са допуснати множество обезпечения. Изложил е съображения, че представените по делото редица писмени доказателства за задълженията на ответника и учредените от същия ипотеки върху притежавани недвижими имоти, са били игнорирани от въззивната инстанция, поради което е формиран неправилен извод, че ответникът не е представил доказателства за имотното си състояние и възможността за реализиране на печалба.

Искането е за отмяна на определението и допускане разсрочване на изпълнението на първоинстанционното решение в осъдителната му част на основание чл. 241 ГПК.

В изложението към тази частна касационна жалба се иска допускане на обжалването по процесуалноправния въпрос: „Намират ли приложение ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, в производството по обжалване на определения и разпореждания на първоинстанционния съд?“, по отношение на който е въведена допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1, предл. първо ГПК с позоваване на Тълкувателно решение № 6/2017 г. от 15.01.2019 г., постановено по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният касатор сочи и самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, аргументирана с твърдението, че единственият мотив на въззивната инстанция, за да остави без уважение частната жалба е, че не са представени доказателства, обосноваващи необходимостта от уважаване на искането, което противоречи на мотивите на съда при обсъждане на частната жалба на ищците, както и на обстоятелството, че всички доказателства за имотното състояние на ответника, с които се свързва самото искане за разсрочване на изпълнението, и които го мотивират, са представени по делото още в първоинстанционното производство.

От И. И. П., А. И. П. и Д. И. П., действащи чрез своята майка и законен представител – Р. И. П., е постъпил писмен отговор срещу основателността на частната касационна жалба на дружеството.

Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Първо отделение, след преценка на данните по делото приема, че частната касационна жалба на ищците е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане поради следното:

С обжалваната от ищците част от въззивното определение е оставена без уважение частната им жалба против определение № 2280 от 05.07.2023 г. по т. д. № 1880/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-20-ти състав, с което е отхвърлено искането им за допускане на предварително изпълнение на основание чл. 242, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК на постановеното по делото първоинстанционно решение в осъдителната му част. Съгласно разрешенията, възприети в т. 6 от Тълкувателно решение № 5/2015 г. от 12.07.2018 г., постановено по тълк. дело № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС въззивно определение, постановено по частна жалба срещу определение на първоинстанционен съд, с което се допуска или се отказва предварително изпълнение на решението (чл. 244 ГПК), не подлежи на касационно обжалване. Произнасянето по предварителното изпълнение на първоинстанционно осъдително решение, имащо за предмет вземания по чл. 242, ал. 1 и ал. 2 ГПК, съставлява част от произнасянето по спорното материално право. Според чл. 244 ГПК определенията на съда за допускане или отказ да се допусне предварително изпълнение, подлежат на обжалване с частна жалба, но само на една инстанция. С постановяване на определението на въззивния съд, с което е осъществен контрол за законосъобразност на съдебен акт за допускане или отказ да се допусне предварително изпълнение на осъдително решение, предвиденият инстанционен контрол е изчерпан. Това определение няма преграждащо действие за развитието на делото и с него не се дава разрешение по материалноправен спор, свързан с предмета на делото. Становището, че въззивното определение, с което се допуска или отказва предварително изпълнение на съдебното решение, не попада в обхвата на подлежащите на касационно обжалване актове по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, се подкрепя и от предвидените от законодателя процесуални възможности за защита на страната, срещу която е допуснато предварително изпълнение

Необжалваемостта на определението обуславя недопустимост на частната касационна жалба, която следва да бъде оставена без разглеждане. Неправилните указания на въззивния съд относно възможността за касационно обжалване на определението в тази му част не пораждат за жалбоподателите право на частна касационна жалба, каквото не е предвидено в процесуалния закон.

Частната касационна жалба на „И. Парадайз“ ООД е процесуално допустима (определение № 817 от 18.12.2015 г. по ч. гр. д. № 6073/2015 г. по описа на ВКС, IV г. о., определение № 906 от 28.04.2023 г. по ч. гр. д. № 78/2023 г. на ВКС, IV г. о., определение № 641 от 01.08.2019 г. по гр. д. № 1691/2019 г. на ВКС, IV г. о. и други) като насочена против подлежащ на обжалване съдебен акт. Депозирана е от легитимирана страна в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

За да се произнесе във връзка с искането на ответното дружество, въззивният съдебен състав е споделил извода на първата инстанция, че молбата за разсрочване на изпълнението е неоснователна, доколкото по делото не са установени факти, от които да се заключи, че финансовото положение на ответника не позволява присъдените суми да бъдат погасени в тяхната цялост. Приел е, че съгласно чл. 241, ал. 1 ГПК, при постановяване на решението съдът може да отсрочи или да разсрочи неговото изпълнение с оглед имотното състояние на страната или на други обстоятелства, като цитираната разпоредба изисква преценката на съда по искането за разсрочване да се основава на обективни критерии: имотно състояние на страната, както и други обстоятелства от обективен характер, които обосновават нуждата от изплащане на присъдените суми на вноски в рамките на определен период от време.

Противно на приетото от първата инстанция, съставът на Апелативен съд – София е посочил, че наличието на множество задължения към множество кредитори на страната, които не могат да бъдат погасени наведнъж с оглед на доходите, може да бъде сред обстоятелствата, които обективно ограничават нейната възможност за реализиране на доходи и за погасяване на съдебно признатото вземане, но е заключил, че така допуснатата неточност не се е отразила на правилността на крайния извод на първоинстанционния съд, че тези обстоятелства подлежат на доказване с всички допустими доказателствени средства, като страната, направила искането, носи доказателствената тежест за установяването им.

Позовавайки се на неизгубилите сила постановки на т. 1 от Тълкувателно решение № 129 от 01.11.1966 г. по гр. д. № 98/1966 г. на ВС, ОСГК, касаещи разпоредбата на чл. 191 от отменения ГПК, на която съответства чл. 241 от действащия ГПК, както и на възприетото в т. 14 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е заключил, че само затруднението на длъжника да изпълни свое задължение, за което е осъден, не е достатъчно, за да се предпочетат неговите интереси пред тези на кредитора.

Посочил е, че в конкретния случай искането за разсрочване на изпълнението е направено от ответника по делото, който не е представил нито пред първоинстанционния съд, нито пред въззивната инстанция доказателства за твърдените от него обстоятелства, свързани с имотното му състояние и възможностите за реализиране на печалба, макар в негова тежест да е било представянето на доказателства, обосноваващи необходимостта от уважаване на искането за разсрочване на изпълнението.

Настоящият състав счита, че не следва да бъде допуснато частно касационно обжалване по частната касационна жалба на ответното дружество предвид следното:

Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което според чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото, обусловил е решаващата правна воля на съда и е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Освен задължението на касатора да посочи правен въпрос, съответстващ на тези критерии, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се обоснове и докаже и някоя от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В случая, формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не се преценява като обуславящ за изхода на спора. Въззивната инстанция при произнасянето си не се е позовавала на ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, които безспорно не се прилагат в производството по частна жалба, както и не е отрекла принципно задължението си да действа в условията на пълен въззив, а напротив, приела е, че данните по делото сочат само на затруднението на длъжника да изпълни свое задължение, за което е осъден, което не е достатъчно, за да се предпочетат неговите интереси пред тези на кредитора. Т. е., представените от жалбоподателя доказателства в хода на производството, обосноваващи според него основателността на искането му за разсрочване на изпълнението, не са преценени от въззивната инстанция като доказващи в достатъчна степен обстоятелствата, които обективно ограничават нейната възможност за реализиране на печалба и за погасяване на съдебно признатото вземане. Правилността на този решаващ извод на съда е извън предмета на преценката за селектиране на частната касационна жалба до разглеждане по същество, а неустановяването на общата селективна предпоставка за достъп до касация е достатъчно основание, за да не се допусне исканото касационно обжалване – в т. см. и цитираното по-горе ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Следва да се има предвид и, че съображенията на въззивната инстанция са основани на необходимост от преценка за баланс между интересите на длъжника, който иска разсрочване, и интересите на кредитора от провеждане на принудително изпълнение по отношение на признатото вземане.

Относно твърдението за очевидна неправилност на въззивното определение, следва да се посочи, че, за да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“, т. е. законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен „extra legem“, т. е., когато делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай, определението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Очертаният фактически състав на очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. В случая, страната отъждествява очевидната неправилност със своето несъгласие с мотивите на въззивния съд, съставляващо оплакване за неправилност на определението и касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, чието разглеждане в производството по чл. 274, ал. 3 ГПК е недопустимо, тъй като в същото производство се преценяват предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за селектиране на частната касационна жалба и само при допускане на касационен контрол се обсъждат доводи за нарушения по съществото на жалбата. Неразграничаването на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК от основанията за неправилност на съдебния акт е довело до необосноваване на предпоставки за допускане на касационен контрол, което има за правна последица недопускане касационното обжалване на въззивното определение на посоченото основание.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ТК, състав на І т. о.

О П Р Е Д Е Л И:

Оставя без разглеждане частна касационна жалба с вх. № 22025 от 05.10.2023 г., подадена от И. И. П., А. И. П. и Д. И. П., действащи чрез своята майка и законен представител – Р. И. П., срещу определение № 2445 от 04.10.2023 г. по в. ч. гр. д. № 2460/2023 г. на Апелативен съд – София в частта, с която е оставена без уважение частната им жалба с вх. № 64425/06.07.2023 г. против определение № 2280 от 05.07.2023 г. по т. д. № 1880/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-20-ти състав, с което е отхвърлено искането им за допускане на предварително изпълнение на основание чл. 242, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК на постановеното по делото първоинстанционно решение.

Не допуска касационно обжалване на определение № 2445 от 04.10.2023 г. по в. ч. гр. д. № 2460/2023 г. на Апелативен съд – София в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на „И. Парадайз“ ООД с вх. № 54871/08.06.2023 г. срещу решение № 562 от 28.04.2023 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 808 от 23.06.2023 г., двете постановени по т. д. № 1880/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-20-ти състав, в частта му, имаща характер на определение, с която е отказано да се допусне разсрочване на изпълнението на постановеното по делото първоинстанционно решение на основание чл. 241 ГПК.

Определението в частта, с която е оставена без разглеждане частна касационна жалба с вх. № 22025 от 05.10.2023 г. подлежи на обжалване с частна жалба в 1-седмичен срок от връчването му пред друг състав на Върховен касационен съд, Търговска колегия.

В останалата част определението е не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: