Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „С. П.“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 89 от 22. 12. 2021 г. по в. т. д. № 244/2021 г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 242 от 10. 06. 2021 г. по т. д. № 73/2021 г. на Бургаски окръжен съд, с което по предявения от З. В. С., действащ като ЕТ „З. С.“, иск по чл. 517, ал. 4 ГПК е прекратено „С. П.“ ЕООД.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Излагат се доводи, че в нарушение на чл. 266, ал. 2 ГПК въззивният съд отказал да приеме доказателство /предварителен договор/, което било във връзка с погасяването на задължението на длъжника по изпълнението „Е.“ АД. Касаторът счита, че въззивният съд не е насърчил страните за доброволно уреждане на отношенията им и поради неправилна преценка на допустимостта на представеното доказателство не отложил разглеждането на делото за друго съдебно заседание, за да даде възможност на длъжника да плати задължението си на взискателя. Оспорва становището на съда, че целта на иска по чл. 517, ал. 4 ГПК е само упражняване на потестативното право за прекратяване на дружеството, а не събиране на вземането. Твърди, че апелативния съд не се е произнесъл по всички доводи във въззивната му жалба. Поддържа, че тъй като искът по чл. 517, ал. 4 ГПК е насочен срещу дружество, което не извършва търговска дейност и видно от обявените в търговския регистър отчети няма имущество, то няма как да възникне вземане за ликвидационен дял на едноличния му собственик, от което да се удовлетвори кредиторът. Ето защо счита, че ищецът е злоупотребил с процесуалните си права, като е предявил иска по чл. 517, ал. 4 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивния акт. Въвежда следните въпроси: „1. Следва ли като новосъздадено и нововъзникнало писмено доказателство по делото, образувано по жалба срещу решение, с което е уважен иск по чл. 517, ал. 4 ГПК, да бъде допуснато като доказателство пред въззивната инстанция предварителен договор, който съдържа информация, че длъжникът по изпълнителното дело - едноличен собственик на страната в процеса /ответник и въззивник/ ще придобие средства, чрез които да погаси задължението си към взискателя - ищец по иска по чл. 517, ал. 4 ГПК?; 2. Длъжен ли е съдът във всеки един момент от висящност на производството да приканва и да съдейства на страните към уреждане на спора по споразумение, включително и да им даде възможност за осъществяване на сделки, чрез които ще се спомогне уреждането на спора, включително и чрез отлагане на делото за разглеждане в следващо съдебно заседание?; 3. Длъжен ли е съдът, сезиран с иск по чл. 517, ал. 4 ГПК за задължение на едноличния собственик на дружеството - ответник по делото, да отчита обстоятелството, че дъщерното дружество не извършва дейност през последните няколко години, не разполага със собствено имущество и не може да изпълни задължението на едноличния си собственик към ищеца - взискател? Явната невъзможност за удовлетворяване на вземането на взискателя - ищец поради невъзможност за формиране на ликвидационен дял като положителна величина, следва ли да бъде квалифицирана като злоупотреба с процесуалното право за предявяване на иска по чл. 517, ал. 4 ГПК?“ Касационният жалбоподател поддържа, че по първия въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с практика на ВКС - решение № 106 от 03. 12. 2020 г. по гр. д. № 927/2020 г., II г. о., решение № 314 от 07. 03. 2017 г. по гр. д. № 2499/2016г., IV г. о. Останалите въпроси поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че по същите не е формирана практика на ВКС. По отношение на въпросите по т. 4 от изложението се излагат доводи, че ответното дружество няма имущество, поради което чрез иска по чл. 517, ал. 4 ГПК взискателят злоупотребява с предоставените му от закона права, тъй като няма да бъде удовлетворен, но ще предизвика правна промяна. Касаторът сочи, че сходна хипотеза е била предмет на разглеждане в решение № 149 от 22. 02. 2016 г. по т. д. № 1747/2014 г. на ВКС, II т. о. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивния акт.

Ответникът по касация З. В. С., действащ като ЕТ „З. С.“, е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните няма спор, че „Е.“ АД, едноличен собственик на капитала на „С. П.“ ЕООД, е длъжник на ищеца – физическо лице, действащо като търговец. Посочил е, че съгласно издадения по т. д. № 357/2019 г. на Бургаски окръжен съд изпълнителен лист задълженията на ищеца с източник договор за заем от 7. 02. 2019 г. са за главница в размер на 35 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 10. 07. 2019 г. до окончателното й изплащане, и лихва за забава върху главницата за периода 01. 04. 2019 г. – 19. 06. 2019 г. в размер на 767, 12 лв., като към момента на приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство вземането на ищеца възлиза на 46137, 77 лв. Съдът е установил, че за удовлетворяване на посоченото вземане по молба на ищеца е образувано изп. д. № 759 /2019 г. по описа на ЧСИ Д. Н., с район на действие БОС, по което на основание чл. 517, ал. 1 ГПК е наложен запор на всички дялове, притежавани от длъжника „Е.“ АД в ответното дружество, обявен по партидата на последното в ТРРЮЛНЦ. Констатирал е, че с постановление на ЧСИ от 5. 02. 2021 г. взискателят е овластен да предяви иск за прекратяване на ответното дружество като способ за събиране на задължението по реда на чл. 266 и сл. ТЗ. В решението е изтъкнато, че ответникът не е подал отговор на исковата молба, съответно не е въвел възражения по иска и не е представил доказателства за погасяване на задълженията на едноличния собственик на капитала си към ищеца в хода на делото.

С оглед така установеното относно надлежното овластяване на ищеца и при съобразяване на неизпълнението на задълженията на „Е.“ АД към ищеца, въззивният съд е направил извод за основателност на предявения иск по чл. 517, ал. 4 ГПК. Счел е за неоснователно възражението на ответника за злоупотреба с права от страна на ищеца предвид лишаването на търговеца – длъжник от възможност за генериране средства за изпълнение на задълженията. Посочил е, че предмет на предявения иск по чл. 517 ГПК не е удовлетворяване на подлежащото на принудително изпълнение вземане на взискателя, който упражнява правото си съобразно овластяването от съдебния изпълнител, а упражняването на потестативно право за прекратяване на търговското дружество и откриването на производство по ликвидация като способ за събиране на задължението по реда на чл. 266 и сл. ТЗ. Подчертал е, че доколкото предявеното потестативно право се удовлетворява с уважаването на предявения иск в исковото производство, пасивно легитимирано по което е дружеството, а не длъжникът – едноличен собственик на капитала, единственото възражение, което може да се противопостави във връзка с вземането на ищеца взискател е за удовлетворяването му от дружеството или от трето лице. С оглед оплакванията във въззивната жалба, решаващият състав на Бургаски апелативен съд е изразил становище, че предвид особената правно-организационна форма на едноличното дружество с ограничена отговорност, при която длъжникът притежава всички дялове от капитала, право по чл. 125, ал. 3 ТЗ спрямо дружеството поначало не възниква, поради което по иска с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК не би могло да се разглежда възражение, че дружеството не дължи на взискателя ищец изплащане на равностойността на дружествения дял на съдружника длъжник, тъй като според баланса към края на месеца, през който е прекратено участието на съдружника, пасивът превишава активите на дружеството, при което в полза на длъжника не съществува вземане по чл. 125, ал. 3 ТЗ. Доколкото ликвидацията като предвидена от закона последица след прекратяване на дружеството се осъществява чрез осребряване на имуществото, съдът е квалифицирал като неоснователно и възражението, че чрез предявения иск за прекратяване на дружеството се препятства възможността за разпореждане с имоти, собственост на дружеството.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият от въпросите от изложението на основанията за достъп до касация не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът, така както е формулиран, не съответства на мотивите на въззивния съд за отказа да приеме представеното от ответника в откритото съдебно заседание пред БАС писмено доказателство – предварителен договор от 18. 11. 2021 г., сключен между „Бида“ АД /за което се твърди, че е свързано лице с ответника по иска по чл. 517, ал. 4 ГПК/ и „Раково инвест“ ЕООД. Отказът не е аргументиран с това, че не се касае до доказателство за новооткрити или новонастъпили факти, съответно е налице забрана по чл. 266 ГПК за приемането му. За да остави без уважение доказателственото искане на въззивника, съставът на апелативния съд е приел, че представеният предварителен договор няма отношение към предмета на спора. В обжалваното решение е изтъкнато, че по иска по чл. 517, ал. 4 ГПК единственото възражение във връзка с вземането на ищеца взискател, което може да се противопостави на последния е за удовлетворяване на вземането. В този смисъл въпросът изисква преценка на конкретното съдържание на представеното доказателство и касае съответствието със закона на процесуалните действия на въззивния съд, съответно няма характер на правен въпрос. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/.

Не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по втория въведен с изложението на касатора въпрос. Съгласно задължителните указания в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предпоставя посочването на непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотивите на въззивния съд. Наред с това следва да е създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или да е създадена непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна, или подлежаща на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или обществените условия. Поради това и отговорът на релевантния за решаването на спора правен въпрос, свързан с тълкуването на тази правна норма, би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По отношение на въпрос № 2 от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът не е навеждал такива доводи, нито е цитирал конкретни правни норми, които счита за недостатъчно ясни или непълни по съдържание, за да е необходимо тълкуване от ВКС. В случая с оглед формулирания въпрос и доводите на касатора удовлетворяването на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК изисква позоваване на конкретна норма, от която се извеждат въведените с въпроса задължения на въззивния съд /процесуалното правило на чл. 145, ал. 3 ГПК се отнася до първоинстанционното производство/, което не е сторено. Освен това, по делото няма данни, че страните по делото са имали воля за уреждане на спора със споразумение. По повод твърденията на касатора, че въззивният съд не е отложил делото за осигуряване на възможност за погасяване на задължението на длъжника „Е.“ АД, следва да бъде съобразено, че съгласно ясната и ненуждаеща се от тълкуване норма на чл. 517, ал. 4 ГПК основание за отхвърляне на иска с посоченото правно основание е удовлетворяване на вземането на взискателя преди приключване на първото заседание по делото.

Последните два въпроса по т. 3 от изложението на касатора не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не са включени в предмета на делото поради липсата на депозиран от ответника отговор на исковата молба, съответно фактически възражения за липса на имущество на ответното дружество. Дали последното притежава имущество не е изследвано в производството и този въпрос въобще не е обсъждан в обжалваното решение. Същевременно при формулирането на втория въпрос не се отчита, че въззивното решение е постановено по иск по чл. 517, ал. 4 ГПК, тоест включеното във въпроса твърдение за „невъзможност за формиране на ликвидационен дял като положителна величина“ е некоректно. Именно при съобразяване на правно-организационната форма на ответното еднолично ООД, при която длъжникът притежава всички дялове, въззивният съд е посочил, че при това дружество право по чл. 125, ал. 3 ТЗ спрямо дружеството не възниква и по иска с правно основание по чл. 517, ал. 4 ГПК не може да се разглежда възражение в тази насока. Въпроси, съответстващи на тези решаващи аргументи на въззивния съд, касаторът не поставя. Във връзка с доводите на касатора за злоупотреба с право е неуместно и позоваването в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на решение № 149 от 22. 02. 2016 г. по т. д. № 1747/2014 г. на ВКС, II т. о., в което е дадено приложимо за иска по чл. 517, ал. 3 ГПК разрешение. В него е прието, че ако към края на месеца, през който е прекратено участието на съдружника, пасивите /без собствения капитал, резервите и финансови резултат/ превишават активите на дружеството и дружественият дял на съдружника е отрицателна стойност, съдружникът няма вземане към дружеството за равностойността на дела си и искът на взискателя по чл. 517, ал. 3 ГПК подлежи на отхвърляне поради невъзможност да се постигне целения с предявяването му правен резултат.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не е засегнато от тези пороци, като с оглед доводите на касатора, че въззивният съд не е съдействал на страните за уреждане на процесния спор със споразумение, следва да бъде съобразено изложеното във връзка с въпроса по т. 2.

По изложените съображения не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Бургаски апелативен съд в обжалваната част.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 89 от 22. 12. 2021 г. по в. т. д. № 244/2021 г. на Бургаски апелативен съд в обжалваната част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.