Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Д. Г. срещу решение №1090/02.06.2020г. по гр. д.№1610/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, първи състав, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 06.02.2017г. по гр. д.№9585/2015г. на Софийски градски съд, I Гражданско отделение, 9 състав, предявеният от А. Д. Г. срещу ЗД „Б. И” АД иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ отм. за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 22.04.2015г., е отхвърлен за разликата над сумата 24 000 лв. до пълния предявен размер от 40 000 лева.

В касационната жалба се сочи, че решението на САС в обжалваната му част е неправилно, поради нарушение на материалния закон, на процесуалните правила и поради необоснованост. Касационният жалбоподател счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл. 52 от ЗЗД. Поддържа, че въззивният съд не е оценил в достатъчна степен всички обстоятелства, обуславящи вредите – обема, характера и тежестта на претърпените от касатора телесни увреждания, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, физическите и психическите последици за него, обществено – икономическата обстановка в страната към момента на увреждането. Твърди, че е претърпял изключително тежка черепно – мозъчна и гръбначна травма, като фрактурите на шийните му прешлени не са отшумели и затрудняват движението на врата. Счита за неправилен и извода на съда за наличие на съпричиняване, като поддържа, че не е доказано по категоричен начин, че той не е използвал предпазен колан. Моли да се отмени обжалвания акт и ответникът да бъде осъден да заплати пълния претендиран размер на обезщетението за неимуществени вреди. Претендира и присъждане на разноски.

Ответникът ЗК „Б. И” АД и третото лице – помагач Л. С. Т. поддържат, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, а също и че касационната жалба е неоснователна.

Третото лице - помагач на страната на ответника Р. Г. Л. не изразява становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл. 52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие процесното ПТП възлиза на 30 000 лв. Съобразил е вида на претърпените от него травми – мозъчно сътресение без пълна загуба на съзнание, навяхване на врата, контузия и подкожен хематом в лявата челно – теменна област на главата; фрактура на задната дъга на първи шиен прешлен и на зъбовидния израстък на втори шиен прешлен, фрактури без дислокация на дъгите на С5 и С6 вдясно; отчел е продължителния период на възстановяване от гръбначната травма – 18 - 24 месеца, като през 3-4 от тях болките са били интензивни, остатъчните умерени ограничения на движенията на врата, особено при странични завъртания, както и благоприятната прогноза за в бъдеще. Съобразил е също и обществено – икономическите условия в страната и съответните нива на застрахователно покритие към момента на настъпване на вредите. Отделно, решаващият състав е изложил съображения, че първоинстанционният съд не е следвало да отчита принос на пострадалия, изразяващ се в това, че е приел да пътува с водач, употребил алкохол, доколкото такова възражение не е въведено своевременно от ответника. Приел е за установено наличие на съпричиняване в размер на 20%, изразяващо се в пътуване без предпазен колан.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи като обуславящ материалноправния въпрос относно приложението на въведения в чл. 52 от ЗЗД принцип на справедливост, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя. Обосновава допустимостта на касационното обжалване и с твърдението, че с атакуваното решение съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. И по двата въпроса се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/23.12.1968г. и в решение №27/15.04.2015г. по т. д.№457/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. Налице е позоваване и на чл. 280, ал. 1, пр. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставеният въпрос относно приложението на критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е относим към предмета на конкретното дело, образувано по иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ отм., но не се доказва наличието на релевираната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ППВС № 4/23.12.1968г., в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя са възприети видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, както и възрастта на пострадалия. В случая, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл. 52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил вида и тежестта на претърпените от ищеца контузии, продължителността на периода на възстановяване, остатъчните ограничения в движенията на ищеца. Преценил е и обществено – икономическите условия в страната и съответните застрахователни лимити към датата на настъпване на произшествието, с което е съобразил постоянната практика на ВКС, по смисъла на която при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да отчита, наред с всички други обстоятелства, и икономическата конюнктура в страната, израз на която са ежегодно нарастващите нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите.

Не е налице основание за допускане на касационен контрол и във връзка с доводите на касатора относно неправилното намаляване на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди поради съпричиняване на вредоносния резултат. Съгласно дадените в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. В случая, в представеното от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора, а е преповторил съображенията в касационната жалба във връзка с оплакванията за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД от въззивния съд. Непосочването на правен въпрос, обуславящ изхода на спора по конкретното дело, съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, съставлява самостоятелно основание за недопускане на касационен контрол на атакувания акт, без да се разглеждат сочените от касатора допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Дори и да се приеме, с оглед цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК практика на ВКС, че касаторът поставя като обуславящ изхода на спора въпрос относно приложението на разпоредбата на чл. 52 ал. 1 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, то не са налице сочените от него основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. По този въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в цитираното от касатора №27/15.04.2015г. по т. д.№457/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение №169/02.10.2013г. по т. д. №1643/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №16/04.02.2014г. по т. д. №1858/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №92/24.07.2013г. по т. д. №540/2012г. на ВКС, ТК, I т. о., постановени по реда на чл. 290 от ГПК, в които се приема, че изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по – малък обем. Съгласно решение №97/06.07.2009г. по т. д. №745/2008г. на ВКС, II т. о., решение №33/04.04.2012г. по т. д. №172/2011г. на ВКС, II т. о., решение №96/15.10.2012г. по т. д. № 936/2011г. на ВКС, I т. о., решение №39/16.07.2010г. по т. д.№551/2009г. на ВКС, II т. о., решение №43/15.04.2009г. по т. д. №648/2008г. на ВКС, II т. о., постановени по реда на чл. 290 от ГПК, при определяне на наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос.

В случая, изводите на въззивния съд за съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия не са обусловени от предположения за действия, които евентуално са го поставили в риск. Решаващият съд, позовавайки се на приетите по делото заключения на автотехническата и съдебно – медицинската експертизи е приел, че поведението на пострадалия е в причинна връзка с настъпилото ПТП. Изложил е съображения, че не кредитира показанията на свидетелката А. А. за липса на предпазен колан на задната седалка на процесния автомобил, тъй като показанията й се опровергават от данните в автотехническата експертиза. Твърденията за необоснованост на изводите на въззивния съд за поведение на пострадалия, с което да е съпричинил увреждането, представляват оплаквания за неправилност на решението, които не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 от ГПК. Предвид изложеното не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, с оглед постановяването на въззивното решение в съответствие с постоянната практика на ВКС.

Предвид изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1090/02.06.2020г. по гр. д.№1610/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, първи състав, в обжалваната част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.