Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. Е. Д. и А. Е. Д. срещу решение № 11754 от 3. 08. 2020 г. по в. гр. д. № 6166/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 12 състав, с което след частична отмяна на решение № 6904 от 11. 10 2019 г. по гр. д. № 14032/2018 г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените от касаторите срещу „Застрахователно акционерно дружество А.“ АД искове за заплащане на сумата от по 80 000 лв. за всеки, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, които са били претърпени от смъртта на тяхната баба Б. Д. А., която е настъпила при ПТП на 22. 02. 2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на настъпване на застрахователното събитие – 22. 02. 2015 г. до окончателното изплащане на сумата.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторите оспорват изводите на въззивния съд, че не са установили между тях и починалата им баба да е съществувала особено емоционална връзка, която ги легитимира да претендират обезщетение за понесените от смъртта й страдания. Твърдят, че тези изводи противоречат на Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Поддържат, че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото, не е извършил задълбочен анализ на съществувалите между касаторите и починалата им баба отношения и не е отчел интензивността и продължителността на моралните болки и страдания на касаторите в резултат на смъртта на баба им, която ги е отгледала от деца. Правят искане за отмяна на обжалваното решение.

Допускането на касационно обжалване касационните жалбоподатели основават на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Следва ли да се приеме за установена приетата от първоинстанционния съд доказана особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди при смърт на близък, при липса на събрани нови факти и доказателства по делото във въззивната инстанция?; 2. Противоречието на въззивното решение с решението на първоинстанционния съд, в частта в която е прието, че е налице особено близка житейска връзка, основание ли е за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК?; 3. При проведено пълно и главно доказване на съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и настъпили в резултат на неговата смърт сериозни като интензитет и продължителност морални болки и страдания следва ли въззивната инстанция да прецени единствено отделни факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване принципа на справедливост или следва да разглежда отново наличието на обстоятелства за уважаване на исковата претенция?; 4. Какви са по интензитет и времетраене моралните болки и страдания на легитимирания да получи застрахователно обезщетение, в резултат на смъртта на неговата баба/дядо, респективно брат/сестра?; 5. Какви са по интензитет и времетраене нормално присъщите морални болки и страдания на преживелия родственик при настъпила смърт на негов брат/сестра, респективно баба/дядо? 6. Какъв е критерият, по който може да се определи, че съществува изключителната връзка между брат/сестра, респективно баба/дядо и починалия, която да се отклонява от нормалната между такива родственици?; 7. Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди всички събрани по делото доказателства относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?; 8. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства относно наличието на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, като предпоставка за определяне принадлежността на лицето към кръга на правоимащите да претендират обезщетение за неимуществени вреди при смърт на близък?; 9. За да се гарантира правилното приложение на принципа за справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС по т. д. № 1/2016 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващите конкретни обстоятелства, като ги преценява адекватно в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка на значението на всяко обстоятелство, а не само формално да се изброят фактите?“. Касаторите твърдят, че въззивният съд е разрешил поставените значими за изхода на делото правни въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС, намерила израз в Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, и с практиката на ВКС по сходни случаи, във връзка с което се позовават на решение № 51 от 28. 02. 2011 г. по гр. д. № 536/2010 г., ІІІ г. о., решение № 310 от 6. 02. 2019 г. по т. д. № 2429/2017 г., ІІ т. о., решение № 206 от 26. 10. 2018 г. по т. д. № 670/2017 г., решение № 26 от 4. 06. 2019 г. по т. д. № 1505/2016 г., ІІ т. о. и решение № 70 от 3. 06. 2019 г. по т. д. № 755/2018 г., ІІ т. о. Сочат, че обжалваното решение е постановено в противоречие и с установената съдебна практика по сходни случаи, което обосновават като цитират решения на апелативните съдилища. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите твърдят, че формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като по тях е налице противоречива съдебна практика и за да бъде създадена задължителна практика по прилагането на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. По отношение на процесуалните въпроси по т. 7 – т. 9 от изложението касационните жалбоподатели се позовават на разрешаването им в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решение по гр. д. № 2526/2015 г., ІІІ г. о., решение по гр. д. № 1119/2009 г., ІІІ г. о., решение по гр. д. № 241/2011 г., І г. о., решение по гр. д. № 1649/2010 г., решение по т. д. № 2366/2013 г., ІІ т. о., решение по т. д. № 1874/2013 г., І т. о. и решение по т. д. №[ЕИК] г., ІІ т. о., както и с практиката на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция - Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 9. 12. 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение по т. д. № 3466/2013 г., решение по т. д. № 937/2018 г., І т. о., решение по т. д. № 823/2010 г., ІІ т. о., решение по т. д. № 866/2012 г., І т. о., решение по гр. д. № 1368/2016 г., ІV г. о., решение по т. д. № 606/2018 г. и решение по гр. д. № 60244816 г., ІV г. о. Поддържат, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно.

Ответникът по касационната жалба „Застрахователно акционерно дружество А.“ АД е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищците не са активно материалноправно легитимирани по смисъла на Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на тяхната баба Б. А., причинена при ПТП от водач, застрахован в ответното дружество със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Във въззивното решение е посочено, че е проведен разпит на свидетелите М. и И., които дават сведения какви са били отношенията между ищците и починалата им баба. Решаващият състав е изложил, че се касае за типична и обичайна емоционална връзка между баба и внуци с характерните обич, помощ и уважение. Приел е за установено, че семейството на ищците е живяло за период от около 7-8 години в къщата на тяхната баба, която е полагала грижи за тях, които са се изразявали в „обич, възпитание, средства и закрила“; след смъртта на нейния син бабата е помагала на снаха си, която е ходила на работа и не е била в състояние да поеме изцяло грижите за децата; често правела подаръци на внуците си. Според решаващия състав тази връзка не може да се характеризира като дълбоко емоционална, която да даде по изключение правото на ищците да претендират обезщетение за неимуществени вреди, и това го е мотивирало да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му осъдителна част и да постанови решение за отхвърляне на исковете по чл. 226, ал. 1 КЗ отм..

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въпросите по т. 1, 3, 7, 8 и 9 от изложението на касационните жалбоподатели могат да бъдат сведени до общия въпрос относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, който е обуславящ за изхода на спора и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези правомощия са подробно разяснени в т. 1 - т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможностите пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. По поставения въпрос е формирана и постоянна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, както и в редица други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др./, с които е прието, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Неоснователни са доводите на касаторите, че в случая апелативният съд е допуснал отклонение от посочената практика на ВКС. Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства относно съществувалите отношения между ищците и тяхната баба, загинала при ПТП. Макар и кратки, мотивите на въззивния съд обективират обсъждането на показанията на свидетелите, разпитани в първоинстанционното производство, и формираните въз основа на тях изводи за съществувала между ищците и баба им връзка, която не може да се характеризира като дълбоко емоционална, съответно по изключение да легитимира ищците да претендират обезщетение за понесените от смъртта й страдания. Във въззивното решение, при съобразяване на посоченото във въззивната жалба и отговора на същата, е аргументирано становището на съда за основателност на доводите на въззивника, ответник по преките искове, че ищците не са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт на тяхната баба с оглед неустановената дълбока емоционална връзка между тях, която да е с изключителен характер. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на преценка на съдържанието на събраните по делото доказателства, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване.

Въведените с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси по т. 4, 5 и 6, които могат да бъдат обобщени като въпрос относно критериите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън очертания кръг в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., са значими за изхода на делото, поради което отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Според тълкувателното решение възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в двете постановления на Пленума на ВС най-близък семеен и родствен кръг, се допуска по изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). Изяснено е, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаване на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, че правото на обезщетение принадлежи на най-близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е трайна и дълбока емоционална връзка по смисъла на тълкувателното решение, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат предмет на обобщаване в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните доказателства. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е придържал към цитираното тълкувателно решение и не се е отклонил от задължителните постановки на същото. Изводът на съда, че ищците не са материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди по повод смъртта на тяхната баба не е резултат от отричане на съществувалите приживе между тях отношения на близост, обич, морална и материална подкрепа и на понесените от ищците страдания по повод смъртта на тяхната родственица. Отхвърлянето на исковете е обусловено от заключението, че не е налице изключителност на емоционалната връзка на ищците и тяхната баба. В решението е направен извод, че се касае до типична и обичайна емоционална връзка между баба и внуци с характерните за нея обич, помощ и уважение. Решаващият състав е съобразил обстоятелствата, че ищците са живели в къщата на тяхната баба и дядо, както и че след смъртта на бащата на ищците баба им Б. А. е помагала на снаха си в отглеждането на ищците, но е извършил преценка за отсъствието на изключителност във връзката между ищците и баба им, за да им се признае правото да получат обезщетение за претърпените болки и страдания по повод смъртта й при ПТП. Що се отнася до доводите на касаторите, че изводите на въззивния съд за отсъствие на легитимация на ищците с оглед възприетите в Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС критерии не съответстват на доказателствата по делото, то същите са относими към правилността на обжалваното решение и не могат да обосноват достъпа до касация при приложение на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.Нтелни са и твърденията, че въззивното решение противоречи на създадената след постановяване на посоченото тълкувателно решение по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, намерила израз в цитираните в изложението актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В тези решения, както и в известните на състава решение № 372 от 14. 01. 2019 г. по т. д. № 1199/2015 г, ІІ т. о., решение № 70 от 3. 06. 2019 г. по т. д. № 755/2018 г., ІІ т. о., решение № 92 от 17. 11. 2020 г. по т. д. № 1275/2019 г., ІІ т. о., решение № 17 от 16. 03. 2021 г. по т. д. № 291/2020 г., ІІ т. о. и решение № 45 от 10. 05. 2021 г. по т. д. № 370/2020 г., ІІ т. о. правото на братята/сестрите и на баба/дядо и внуци да получат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на техен родственик се признава само по изключение – така, както е прието в Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Изяснено е, че присъждането на обезщетение винаги е обусловено от провеждане на пълно и главно доказване на критериите, възприети в Тълкувателно решение № 1/2016 г., а именно на: 1. наличието на особено близка емоционална връзка, отличаваща се по съдържание от обичайната за българското общество привързаност между посочените лица и 2. проявление на неимуществени вреди в правната сфера на ищеца, чиито интензитет и продължителност надхвърлят нормално присъщите за съответната родствена връзка болки и страдания. Даденото от въззивния съд разрешение напълно съответства на практиката на ВКС, поради което не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на задължителна практика на ВКС по поставените въпроси, с която въззивното решение е съобразено изключва и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С оглед доводите на касаторите следва да се изтъкне, че евентуалното противоречие с цитираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решения на апелативни съдилища не може да обоснове допускането на касационен контрол, тъй като противоречивата практика на съдилищата е изключена като основание за допускане на касационно обжалване с измененията на ГПК отм. г. /ДВ, бр. 86/2017 г./.

Въпросът по т. 2 от изложението на касаторите дали противоречието на въззивното решение с решението на първоинстанционния съд в частта, в която е прието, че е налице особено близка житейска връзка, е основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Същевременно предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване са подробно разяснени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените пороци. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Не се установява въззивното решение да е основано на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Касационните жалбоподатели не излагат аргументация на тезата си за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение отделно от основните си доводи, че изводите на въззивния съд за липсата на активна материалноправна легитимация на ищците с оглед критериите по Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС не кореспондират с доказателствата по делото. Касае се до оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, чиято основателност не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

По изложените съображения въззивното решение на Софийски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване.

При този резултат по делото, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК, на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 11754 от 3. 08. 2020 г. по в. гр. д. № 6166/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 12 състав.

ОСЪЖДА Б. Е. Д., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], ж. к. Дружба, [жилищен адрес]05 и А. Е. Д., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], ул. 275-та, № 9 да заплатят на „Застрахователно акционерно дружество А.“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] сумата от 100 лв. /сто лева/ юрисконсултско възнаграждение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.