Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на адв. А. А., като пълномощник на В. Г. М., срещу въззивно решение № 904317, постановено на 24.11.2020 г. по в. гр. д. № 107/2020 г. по описа на Благоевградски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 892 от 04.04.2019 г. по гр. д. № 235/2018 г. на Районен съд – Сандански за уважаване на предявения от Г. С. А. срещу касатора иск с правно основание чл. 56, ал. 1 от ЗН за унищожаване на отказа от наследство, останало от неговата майка Л. А. М., починала на 15.10.2009 г., вписан в особената книга по чл. 49, ал. 1 ЗН на РС – Сандански под номер 43/15.11.2017 г.

В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, формулирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК: 1. може ли съдът да приеме, че призоваването на страната е редовно и да приложи чл. 41, ал. 2 ГПК, когато връчителят не е събрал данни за отсъствието й и не е удостоверил, че е напуснала адреса; 2. следва ли когато във въззивната жалба са направени оплаквания срещу доклада на първоинстанционния съд, въззивният съд да даде указания за посочване на доказателства, които не са поискани поради непълнотата на доклада; 3. длъжен ли е въззивният съд да събере доказателствата, които поради горното процесуално нарушение не са били събрани и чието събиране страната е поискала във въззивната жалба, ако са били допустими и относими към предмета на делото. Сочи се противоречие с тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2, решение № 298/10.07.2012 г. по гр. д. № 505/2011 г. на четвърто г. о., решение № 122/24.04.2013 г. по гр. д. № 950/2012 г. на четвърто г. о. и решение № 40/30.03.2015 г. по гр. д. № 4679/2014 г. на второ г. о. По първия въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по следващите, че въпросите са от значение за правилното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касационна жалба е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК.

При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск по чл. 56, ал. 1 от ЗН за унищожаване на отказа от наследство, останало от майката на ответника Л. А. М., починала на 15.10.2009 г., вписан в особената книга по чл. 49, ал. 1 ЗН на РС – Сандански под номер 43/15.11.2017 г. Исковата молба е предявена на 20.02.2018 г. Ищецът е посочил, че има качеството на кредитор с парично вземане, произтичащо от неизпълнение на облигационно задължение, както и че извършеният от ответника – длъжник отказ от наследство съставлява действие, с което той го е увредил, доколкото не може да се удовлетвори от неговото имущество.

В отговора на исковата молба ответникът е възразил, че иска е недопустим, евентуално – неоснователен.

По делото е установено, че ищецът е носител на действително парично вземане. В негова полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК отм.. 08.2011 г. срещу длъжника В. М. за следните суми: сумата 50 000 лв. – главница и разноски съответно в размер на 1 955,83 лв. и 750 лв. Към 13.02.2018 г. същият дължи и разноски в изпълнителното производство – такса от 6 276,42 лв.

С влязло в сила на 13.07.2017 г. решение по гр. д. № 5517/2012 г. на СГС е признато за установено съществуването на горното вземане.

На основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД е отменено дарението, извършено с нотариален акт № 197/2006 г., от Г. и Л. М. в полза на ответника на правото на строеж на описани недвижими имоти. По искова молба на В. М. е обявен за нищожен договора за дарение, сключен с нотариален акт № 64/2011 г., в полза на съпругата му, на изградените въз основа на учреденото право на строеж имоти.

Ответникът се е отказал от наследството на майка си Л. М. /удостоверение на Районен съд - Сандански/, като отказът е вписан в особената книга по чл. 49, ал. 1 ЗН под № 43 от 15.11.2017 г.

Касаторът е редовно призован за първото съдебно заседание от следния адрес: [населено място],[жк], [улица]. Депозирал е отговор на исковата молба, в който е посочил горния адрес. В това заседание поради негова молба за отлагане не е даден ход на делото. За следващото съдебно заседание същият е бил редовно призован при условията на чл. 56, ал. 2 ГПК. Производството е спряно до приключване на производството по гр. д. № 5619/2014 г. на СГС и е възобновено с определение от 06.11.2018 г. Призовката до ответника е върната в цялост, с отбелязване, че връчителят е посетил адреса на посочени три дати, но не е намерил лицето. Изискана е справка за неговия настоящ и постоянен адрес, като видно от същата адресът, на който е призоваван М. е неговият постоянен адрес, а настоящият е в [населено място]. Призовката до последния е върната с цялост с отбелязване, че лицето е напуснало адреса и живее в [населено място]. Лицето не е намерено и на адреса в [населено място] /отбелязани са три посещения в рамките на повече от един месец, едното от които в почивен ден/. В съдебно заседание на 19.03.2019 г. съдът е приел, че същият е редовно призован при условията на чл. 41, ал. 2 във вр. с ал. 1 ГПК.

С влязло в сила решение на 01.10.2018 г. по цитираното по-горе дело е отхвърлен иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД срещу В. М. и А. М., за обявяване на окончателен на предварителен договор от 15.05.2002 г. за покупко-продажба на УПИ * в кв. 19 по плана на [населено място], м. „К. – “, заедно с построената в него вилна сграда. Наложена е възбрана върху 1/2 ид. ч. от описания имот. Съдебният изпълнител е посочил, че не е възможно да се извърши опис и продан на възбранения имот, тъй като в него е построена нова сграда без строителни книжа /удостоверение на ЧСИ от 13.03.2019 г./.

Във въззивната жалба на В. М. са се съдържали оплаквания единствено във връзка с призоваването в първоинстанционното производство. Такива не са изложени по отношение на доклада. В жалбата е било направено искане за допускане на съдебно-графическа експертиза със задача дали подписът на отговора на исковата молба е положен от него. Поисканата експертиза е назначена, като според заключението подписът е положен от ответника.

Въззивният съд е обсъдил оплакванията във връзка с нередовното призоваване. Посочил е, че са били налице предпоставките за приложение на чл. 41, ал. 2 във вр. с ал. 1 ГПК и жалбоподателят е редовно призован /не е изпълнил задължението си за посочване на нов адрес за призоваване, след като е бил уведомен за същото/. По същество е приел, че ответникът не е посочил, че притежава друго имущество, от което кредиторът може да се удовлетвори. В доклада на първоинстанционния съд не са му дадени указания, тъй като не е посочил конкретни факти. С въззивната жалба не е направено искане за събиране на доказателства. В съдебно заседание процесуалният представител на ответника е поискал да бъдат приети писмени доказателства, от които се установява вписването на възбрана върху други имоти /постановление и справка по персоналната партида/. Тези доказателства не са приети поради настъпила преклузия. В обобщение е направен извод, че ответникът не е доказал, че притежава имущество, от което кредиторът може да се удовлетвори.

Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения в изложението първи процесуалноправен въпрос, свързан с редовността на призоваването при условията на 41, ал. 2 във вр. с ал. 1 ГПК.

Не се разкрива противоречие с представената съдебна практика. В решение № 298/10.07.2012 г. по гр. д. № 505/2011 г. на четвърто г. о., е посочено, че съгласно правилото на чл. 41 ГПК страната, която отсъства повече от един месец от адреса, който е съобщила по делото или на който веднъж е призована, е длъжна да уведоми съда за новия си адрес, а при неизпълнение на това задължение всички съобщения се прилагат по делото и се считат за връчени. Фикцията намира приложение независимо дали това е адресът според адресната регистрация на страната. Преценката на съда се основава на удостоверяване от връчителя, че страната отсъства повече от месец от адреса, който при сведение, че лицето е напуснало адреса е длъжен да отрази качеството на далите сведението лица или въз основа на какви наблюдения е направил тази констатация. При удостоверяване от връчителя, че не е връчил съобщението, тъй като не намира адресата, без да има сведения, че е напуснал адреса или за продължителното му отсъствие, фикцията е приложима само при данни, че връчителят е посещавал адреса в рамките на повече от месец три пъти по различно време, включително в обичайното време за пребиваване на адреса. Именно такъв е конкретният случай, в който връчителят не е удостоверил, че лицето е напуснало адреса в [населено място] /такава констатация се съдържа по отношение на адреса в [населено място]/, като е посочил, че е посещавал адреса три пъти по различно време. Представеното решение № 122/24.04.2013 г. по гр. д. № 950/2012 г. на четвърто г. о. е относимо към хипотезата на чл. 47 ГПК, каквато не е настоящата. Въззивното решение не противоречи и на решение № 40/30.03.2015 г. по гр. д. № 4679/2014 г. на второ г. о., даващо тълкуване, че нормата на чл. 41, ал. 2 ГПК може да намери приложение само в случай, че по делото са събрани данни за настъпила промяна в адреса на страната или нейния представител в продължение на повече от един месец и липсва основание за прилагането й без да е удостоверено от връчителя, че адреса е напуснат. Фактите, въз основа на които е било дадено това тълкуване /върната в цялост призовка с отбелязване, че адресът е посещаван многократно, но лицето не е намерено и не се е явило да получи призовката въпреки оставеното известие и при отбелязване, че по сведение на съседите лицето живее в блока/ не разкриват сходство с процесния случай /отбелязани конкретни дати на посещения в рамките на повече от един месец и заявеното по телефона от лицето, че е в провинцията/, което обуславя и липса на твърдяното противоречие на въззивното решение с посочената практика на ВКС.

Поставените втори и трети въпроси не кореспондират с установените факти по делото. Във въззивната жалба не се съдържа оплакване във връзка с доклада на първоинстанционния съд, както и за процесуално нарушение, свързано с погрешното установяване на правнорелевантен факт /наличието на имущество, за което не са били събрани доказателства/. За въззивния съд не е възникнало задължение да допълва доклада по чл. 146 ГПК и да събира доказателства поради допуснато от районния съд процесуално нарушение.

Горните въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като е налице формирана трайна съдебна практика, съобразена от въззивния съд, включително и цитирания от касатора тълкувателен акт по въпроси втори и трети. Не са налице предпоставки за осъвременяване на тази практика.

Ответникът по жалба не е направил искане за заплащане на разноски в касационното производство, поради което такива не следва да се присъждат.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 904317, постановено на 24.11.2020 г. по в. гр. д. № 107/2020 г. по описа на Благоевградски окръжен съд.

Определението е окончателно.

Председател: Членове: