Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частната касационна жалба на Н. Й. Н., приподписана от адв.С., срещу определение №14026 от 03.09.2020г. на Софийски градски съд по в. ч. гр. д. № 9003/2020г., с което е потвърдено определение от 15.01.2020г., постановено по гр. дело №75410/2019г. по описа на Софийски районен съд. С първоинстанционното определение е постановено връщане на исковата молба на Н. Й. Н. против А.И К. поради недопустимост на иска.

Според касатора определението е неправилно и необосновано. Излага подробни съображения, че съдът е дал неправилна правна квалификация на предявения иск, тъй като отправеното до съда искане е за установяване на несъществуването на правни отношения, отразени в посочените в исковата малба документи, а не установяване неистинност на тези документи. Счита, че съдът е нарушил чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Р България. Поддържа и това, че съдът се е произнесъл по непредявен иск. Искането е за отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия.

Към частната жалба е приложено изложение на основанията за допускане на обжалването. Според касатора е налице основанието по чл. 280 т. 1 и т. 2 ГПК тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск и е нарушил чл. 5 ал. 4 от Конституцията. Преповтаря оплакванията, релевирани и в касационната жалба. Във връзка с твърдението си за произнасяне по непредявен иск се позовава на Решение 2340 от 26.01.2010г. по гр. д.№4882/2008г. на ВКС, първо гр. о., а във връзка с твърдението си за нарушаване на нормата от Конституцията – на Решение №7 от 02.07.1992г. по к. д.№6/1992г. на КС.

ВКС намира, че частната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок и от страна, имаща право и интерес от нея и срещу акт, който подлежи на касационен контрол при наличие на някое от основанията по чл. 280 ГПК.

За да се произнесе, ВКС съобрази следното:

С определение от 15.01.2020 г. по гр. д. № 75410/2019 г. на СРС, ГО, 176 състав, съдът е върнал исковата молба, като е приел, че с нея е предявен недопустим иск.

За да потвърди това определение, въззивният съд е приел, че ищецът е предявил искове по чл. 124, ал. 4 ГПК - за установяване неистинността на посочените в исковата молба документи относно кенкретизираните в петитума обстоятелства; че правната квалификация на иска се дава от съда, с оглед изложените в исковата молба обстоятелства; че в случая, се претендира именно установяване неистинността на документи, а не несъществуване на правно отношение, предвид изложената от ищеца фактическа обстановка; че ищецът е обосновал правния си интерес с обстоятелството, че посочените от него удостоверяващи неверни факти документи засягат негови материални права и са представени пред АССГ, разглеждал спор по ЗДОИ, и в изпълнение на постановеното решение, с което ответникът е задължен в качеството си на Председател на Управителния съвет на Сдружение „Българската национална енергийна агенция“ да предостави на жалбоподателя поискана информация /по чл. 3 ЗДОИ/; че ищецът е посочил и това, че с влязло в сила съдебно решение е получил и съдебна защита на материалните права, засегнати от издадените от ответника документи.

От правна страна е обосновал извод, че по въпроса за правния интерес при предявяване на иск по чл. 124, ал. 4 ГПК е прието ТР № 5 от 14.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г., ОСГТК на ВКС, както и, че в процесния случай, с твърденията на ищеца не се аргументира нито хипотезата по т. 1 от същото, тъй като липсват твърдения за висящ процес, за решаване на спора по който процесните документи са от значение и е пропуснат срок по чл. 193 ГПК, нито по т. 3 от тълкувателното решение, тъй като не се твърди и да е постановено решение, което да е основано на неистинските документи /евентуална предпоставка по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК/.

Приел е и това, че ищецът не обосновава правен интерес от самостоятелен установителен иск по отношение на представените документи. В тази връзка е посочил, че правен интерес евентуално би бил налице само при връзка и възможност за съдебно реализиране на накърнени материални права на ищеца; че в този смисъл, както правилно е посочил първоинстационният съд, документите, чиято истинност се оспорва, са частни свидетелстващи и поради това - не разполагат с материална, обвързваща съда доказателствена сила; че същите не носят и подпис на ищеца Н., поради което не могат да удостоверят и неизгодни за него факти в евентуален бъдещ съдебен процес. В заключение е приел, че правният интерес от предявяването на иска по чл. 124, ал. 4 ГПК трябва винаги да е конкретен и не е налице когато страната се позовава на абстрактна възможност съдържанието на документа да влияе на евентуални бъдещи правоотношения, а е необходимо да се установи, че документът ще бъде използван като доказателство с оглед други конкретни правоотношения между страните, в евентуален бъдещ съдебен процес, в който документите ще се представят пред съд за първи път. В конкретната хипотеза и с оглед характера на документите, фактите, удостоверени в тях, ще подлежат на доказване на общо основание, което изключва интереса от провеждане на отделно и нарочно производство по чл. 124, ал. 4 ГПК.

ВКС намира, че не са налице предвидените в закона и твърдени от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

На първо място твърдението на касатора за произнасяне по непредявен иск, относимо към порока недопустимост на съдебния акт, е необосновано и неоснователно. Постановеното определение е валидно и допустимо. Съдът се е произнесъл по заявените от ищеца факти, твърдения и заявен петитум и въз основа на тях е определил правната квалификация на иска. Оплакването за неправилна правна квалификация е относимо към прлавилността на акта, а не към неговата допустимост. Преценката за правилност и обоснованост обаче се извършва от касационния съд само ако обжалването бъде допуснато. Самото оплакване не може да обоснове извод за наличие на общо основание за достъп до касация.

Не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК и оплакването за допуснато нарушение на чл. 5, ал. 4 от Конституцията. Както вече бе посочено преценката дали същото е основателно и обосновава неправилност на определението може да бъде извършена само ако обжалването бъде допуснато до втората фаза на производството. В случая предпоставки за това не са налице.

Касаторът в изложението си не е поставил правен въпрос с предвиденото в закона съдържание. Нещо повече – дори не е направил опит за формулиране на правен въпрос. При отсъствие на общо основание съдът не дължи произнасяне по въпроса налице ли е или не посоченото допълнително такова.

Предвид изложеното не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното определение.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Трето ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №14026 от 03.09.2020г. на Софийски градски съд по в. ч. гр. д. № 9003/2020г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: