12ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 674
гр. София, 14.09.2022 г.
Върховен касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети май през две хиляди и двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: З. А. ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
ДИМИТЪР ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Зоя Атанасова
гр. дело № 88 по описа за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 13771 от 04.08.2021 г., подадена от А. Д. З., чрез адвокат Б. Д., срещу решение № 682 от 23.06.2021 г. по в. гр. дело № 377/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260887 от 29.10.2020 г. по гр. д.№ 5206/2019 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от А. Д. З. срещу Н. К. К. евентуално съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3, чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № ., том., рег.№ ., дело №. г., по силата на който Л. С. Т. е продала на дъщеря си Н. К. К. поземлен имот, който съгласно КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-3/11.01.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК представлява ПИ с идентификатор ...., с адрес: [населено място], район В., [улица], с площ 1357 кв. м., заедно с построените в него жилищна сграда, със застроена площ 59.87 кв. м., състояща се от сутерен, първи етаж и втори етаж и гараж долепен до жилищната сграда с площ 23.70 кв. м., за сумата от 9 500 лв., поради нарушаване на добрите нрави и в условия на евентуалност, поради привидност на договора.
Поддържаното основание за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК е нарушение на материалния закон. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и се постанови друго, с което да се уважи исковата претенция, като се прогласи за нищожна покупко-продажбата, извършена с нотариален акт № .. г., поради нарушаване на добрите нрави и в условия на евентуалност поради привидност на договора.
В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Какъв е еталона/мярката за противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД при сключването на двустранна сделка при нееквивалентността на престациите; 2. При особено голяма несъразмерност на престациите налице ли е симулативна сделка, прикриваща дарение; 3. В каква степен се влияе /намаля/ оценката на прехвърленото имущество при запазване на право на ползване на прехвърлителката при липса на реално ползване на имота от последната след прехвърлянето и знанието на страните по сделката, че прехвърлителката страда от нелечимо раково заболяване с очакван близък летален край; 4. Следва ли при покупко-продажба да бъдат въвеждани морално-етични отношения, следващи се от договор за прехвърляне на имущество срещу издръжка и гледане или дарение или същите са неотносими към спора и ако такива са приложени налице ли е произнасяне извън границите на преценката по исковата претенция; 5. Какъв е реда на критериите, които следва да се прилагат от съда – свобода на договаряне, роднински връзки и близки отношения, морално-етични правоотношения, еквивалентност на престациите и кой от критериите има най-голяма тежест; 6. Приложим ли е института на чл. 26, ал. 1 ЗЗД – нищожност при нееквивалентност на престациите между роднини и какъв следва да е еталона за това; 7. Следва ли съдът да разглежда отношения на ищеца-наследник с прехвърлителя на имота при оспорване от страна на първия на договор за разпореждане с имуществото на наследодателя, без ищецът да е обявен за недостоен; 8. Следва ли съдът да разглежда предхождащи отношения на ищеца и наследодателя, свързани с едностранни имуществени престации с прехвърлителя на имота при оспорване от страна на първия на договор за разпореждане приживе с имуществото на наследодателя.
Относно първите два въпроса се твърди разрешаването им в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 1444 от 04.11.1999 г. по гр. д.№ 753/1999 г. на ВКС, V г. о, решение № 615 от 15.10.2010 г. по гр. д.№ 1208/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 452 от 25.06.2010 г. по гр. д.№ 4277/2008 г. на ВКС, І г. о., решение № 24 от 09.02.2016 г. по гр. д.№ 2419/2015 г. на ВКС, ІІІ г. о. Относно останалите въпроси се твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответницата по жалбата Н. К. К., чрез адв. М. Д. в писмен отговор, излага становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК и за неоснователност на подадената касационна жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Прието е, че страните не спорят, че Л. С. Т. е била собственик на основание наследствено правоприемство от своя баща С. Д. на поземлен имот в [населено място], кв.Д., който съгласно КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-3/11.01.2011 г. на ИД на АГКК представлява ПИ с идентификатор № ...., с адрес: [населено място], район В., [улица] площ 1357 кв. м, с номер по предходен план 278 от кв. 23, парцел VІІ, заедно с построените в него жилищна сграда с площ 59.87 кв. м и с Р. 119.98 кв. м, състояща се от сутерен, първи етаж и втори етаж и гараж, долепен до жилищната сграда с площ 23, 70 кв. метра.
На 23.02.2012 г. с н. а. № 11/2012 г. на нотариус А. П., Л. С. Т. е учредила в полза на внука си А. З. безвъзмездно и безсрочно право на пристрояване на съществуващата еднофамилна вилна сграда с Р. 91.07 кв. м, намираща се в УПИ ..., от квартал 23 по плана на С., кв. Д., [улица] за пристрояване на еднофамилна жилищна сграда-пристройка, която да остане собственост на приемателя З.. С удостоверение № 573/11.06.2014 г. на СО-ДОСК, е въведен в експлоатация строежът на описаната пристройка.
На 04.04.2014 г. между Л. С. Т. и Н. К. К. е сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот, оформен с н. а. № 37/2014 г. на нотариус В. Б. с рег. № 302 на НК, с който Т. е продала на дъщеря си Н. К. собствените си недвижими имоти за сумата 9500 лева, като в т. 1 от акта е посочено, че продавачката Т. си запазва пожизнено и безвъзмездно правото на ползване върху продаваните имоти.
Прието е за установено от представеното по делото удостоверение за наследници от 21.02.2018 г. на СО, район В., че на 21.08.2017 г. Л. С. Т. е починала и е оставила за свои наследници по закон дъщеря си Н. К. и внука си А. З. - син на починалата на 18.11.1994 г. нейна дъщеря Е. К. Т. -З..
По делото е представено саморъчно завещание от 29.05.2013 г., с което Л. Т. е завещала на дъщеря си Н. К. два апартамента в [населено място] на [улица] и двуетажна еднофамилна къща с идентификатор № ..., намираща се в дясно от входа на поземлен имот с идентификатор № ... с площ 1490 кв. м. по документ за собственост, намиращ се в [населено място], кв. Д., вилна зона “К. - I част”. Според завещанието, Т. е завещала на внука си А. З. 1/2 идеална част от ПИ с № ... с площ 1490 кв. м по документ за собственост, намиращ се в [населено място], кв. Д., вилна зона “К. - I част”. Завещанието е обявено на 06.06.2018 г. и вписано в Службата по вписванията-С..
В първоинстанционното производство е допусната и приета СТЕ, изготвена от вещото лице Н. М., от чието заключение е установено, че справедливата пазарна стойност към 04.04.2014 г., определена по метода на пазарните аналози, на недвижимия имот в [населено място], кв. Д., на [улица], заедно с построената в него жилищна сграда е 224 601 лева; пазарната стойност на гаража, определена по този метод, е 21 120 лева. Посочено е, че по метода на вещната стойност справедливата пазарна цена на имота със сградата е 258 660 лева, а на гаража -12 897 лева.
В първоинстанционното производство са събрани и гласни доказателства.
Свидетелката С. Х. Н. твърди, че познава Н. К. и Л. Т. от около 60 години и знае за имота им в Д., който бил наследствен. Твърди, че заедно с Н. доста често посещавали имота, като водели внуците си на разходка и на пикник там. Твърди, че знае за продажбата, с която Л. продала на дъщеря си Н. имота и сочи, че и Н. и Л. са й казвали, че това прехвърляне представлявало възмездна сделка. Обяснява, че имотът представлява парцел, в който имало стара къща и когато Л. го получила в наследство, била построена новата къща, в която се настанили и живеели постоянно. Твърди, че ремонтите и поддръжката на къщата, както и поддържането на градината изцяло се правят от Н.. Сочи, че когато били живи бабата и дядото - те работели, а след като починал съпругът на Л. и тя се преместила да живее в С. цялата поддръжка на имота се осъществявала от Н. малко апартаментче на [улица]и Л. се преместила да живее там. Уточнява, че от 2011 г. Л. се преместила в С. на [улица]. Свидетелката твърди, че едната дъщеря на Л. починала много млада, на 27 години от рак и единствено дете на Л. останала Н., която трябвало да подкрепи майка си в най-трудните моменти. Сочи, че Л. заболяла от рак и имало няколко години, които били много драматични и цялата подкрепа била от Н.. Свидетелката твърди, че общуването между Л. и внука й А. била трудно; че една-две години след смъртта на съпруга на Л., баба и внук започнали да общуват и Л. била много щастлива от това, но след това комуникацията затихнала и внукът спрял да се обажда на баба си. Свидетелката твърди, че баба и внук не са живели заедно, освен до около тригодишната възраст на детето. Сочи, че след смъртта на дъщеря им - майката на А., бабата и дядото положили усилия да осъществяват контакти с внука си, но не успели и това било голяма трагедия за тях. Твърди, че и Н. е искала да общува с бащата и детето, и че е търсела контакт с тях, но също нямало комуникация.
При така установените факти, Софийският апелативен съд е направил следните изводи:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД:
Позовал се е на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, според който нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави, а според нормата на чл. 9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Посочено е, че ищецът, който е наследник на прехвърлителката Л. Т., твърди, че процесният договор за покупко-продажба от 04.04.2014 г. е нищожен, като противоречащ на добрите нрави, тъй като уговорената в него продажна цена е многократно по-ниска от данъчната оценка на имота и от действителната му пазарна стойност.
Съдът е посочил, че според Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено-етични правила на морала. Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД е налице винаги, когато се нарушава правен принцип-принципа на справедливостта и на добросъвестността в гражданските отношения. Въпросът дали поведението на даден правен субект съставлява действие, накърняващо добрите нрави и злепоставящо чужди интереси с цел извличане на собствена изгода се преценява с оглед конкретния случай. Посочено е, че ВКС в практиката си приема, че понятието “добри нрави” предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката, като тази неравностойност би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация, като не всяка нееквивалентност на престациите е основание за недействителност на сделката, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, а само значителната и явна такава, при която едната от насрещните престации е толкова незначителна, че има практически нулева стойност.
Въззивният съд е приел, че уговорената в случая продажна цена дори да е по-ниска от данъчната оценка и от пазарната цена на процесните имоти (съгласно заключението на вещото лице, изготвило СТЕ) не обуславя извод за противоречие с добрите нрави. Съобразил е цитираното и от първоинстанционния съд решение № 834/26.10.2009 г., постановено по гр. дело № 136/2009 г., I ГО на ВКС, според което “значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те определят границата на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД, като следва да се има предвид и това, че продажбата е сключена между роднини по права линия, при който вид сделки еквивалентността се преценява наред с други морално-етични съображения и имуществени отношения”.
Прието е, че страните по оспорената сделка са в близка родствена връзка-майка и дъщеря, като са налице данни от събраните гласни доказателства, че отношенията им са били добри и че дъщерята Н. К. е полагала грижи и е била опора за майка си, особено след смъртта на съпруга на Л. Т.. Посочено е, че с процесната покупко-продажба Л. Т. е запазила пожизненото си право на ползване. Прието е, че продажбата на недвижим имот, върху който е запазено право на ползване на праводателя не може да се реализира на пазарната стойност на този имот поради това, че новият собственик ще бъде лишен от две от трите си правомощия - да ползва имота лично, или чрез другиго, и да го владее. При така установените безпротиворечиви данни - близката родствена връзка между продавач и купувач и при уговорено в процесната продажба запазено ограничено вещно право на ползване върху имота, според въззивния съд не може да се приеме, че продажната цена в размер 9 500 лева по процесния договор представлява липса на насрещна престация, дължима от купувача. Посочил е, че това е така, тъй като страните по сделката са били повлияни и от други фактори, касаещи определянето на цената – запазено пожизнено право на ползване на прехвърлителката, близките и сърдечни отношения между тях и обстоятелството, че ответницата не само е била единствената жива дъщеря на продавачката, но и единствена е била нейна опора.
Предвид изложеното е прието, че отклонението от пазарната стойност и данъчната оценка и заплащането на цена на имота в размер 9 500 лева не налага извод за такава неравностойност на престацията, която да съставлява нарушение на “добрите нрави” и да води до нищожност на сделката в хипотезата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Прието е за установено наличие на ответна парична престация, която макар да се отклонява от обичайната, не говори за такова нарушение, което да прави самата сделка нищожна. Поради това e формиран извод, че предявеният иск следва да бъде отхвърлен.
Въззивния съд е отбелязал също, че решението на наследодателката на страните да продаде имота си на първородната си дъщеря не противоречи на морала и добрите нрави. Посочил е, че това решение на Л. Т. не е нито необичайно, нито лекомислено, с оглед данните по делото, нито е установено да е основано на някакво въздействие от страна на ответницата. Прието е, че атакуваната сделка не противоречи на морала, поради това, че прехвърлителят, упражнявайки свободно волята си, е предпочел да продаде недвижимия си имот на единствената си дъщеря. В тази насока е отбелязано, че е безспорно установено от обсъдените писмени доказателства, че в полза на ищеца, Л. Т. е учредила приживе безвъзмездно право на пристрояване, което той е реализирал. Изведен е извод, че твърдяната в исковата молба злоумишлена, т. е. безнравствена (неморална) цел на сключване на сделката с увреждащ интереса на ищеца ефект е недоказана.
По отношение на евентуалния иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД е прието следното:
Съдът е приел, че симулацията при сключване на договор е налице при опорочаване на волеизявленията на страните по него. Когато волята на страните е само да създадат привидни правни последици на обвързаност, настъпването на които не желаят, симулацията е абсолютна. Когато страните искат да бъдат обвързани по начин, различен от посочения в сключения договор, симулацията е относителна. И в двата случая привидния договор е нищожен, съгласно чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД, като във втория случай, според чл. 17, ал. 1 ЗЗД прикритото съглашение ги обвързва, само ако са изпълнени изискванията за неговата валидност.
Прието е, че в случая съдът е сезиран с иск по чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД, с който се иска да бъде прогласена нищожността на процесния договор за покупко-продажба, като се твърди, че той е привиден, защото с него са прикрива договор за дарение. Прието е, че за да бъде уважен този иск и да бъде прогласена нищожността на атакувания договор за продажба, прикриващ договор за дарение, ищецът следва да установи, че действителната воля на страните по договора за продажба е сключването и настъпването на правните последици на безвъзмездния договор за дарение. Съдът е приел за безспорно по делото, че ищецът А. З. е наследник по закон на Л. Т. и има право на запазена част, поради което за него не важи ограничението за доказване на симулативността по чл. 165, ал. 2, изр. 1 от ГПК.
Въззивния съд е приел, че ищецът не ангажира доказателства относно твърденията си, че е налице привидност на договора за продажба, сключен между баба му и леля му, въпреки че първоинстанционният съд изрично му е указал в доклада по делото да докаже, че волята на страните е била да бъдат обвързани но начин, различен от посочения в оспорения договор. Според съда представеното към исковата молба саморъчно завещание от 29.05.2013 г., с което Т. е завещала на дъщеря си Н. К. два апартамента и недвижим имот в кв. Д., твърденията на ищеца, че посочената в договора продажна цена не е платена, че е налице нееквивалентност на престациите, че Т. не е имала нужда от пари и становището му, че роднинската връзка между страните им дава възможност устно да уговорят привидността, не могат да обосноват еднозначен извод, че волята на наследодателката и на дъщеря й при сключването на договора за покупко-продажба е за придобиване на собственост от К. при условията на дарение, тъй като установените факти не позволяват формиране на сигурен извод в тази насока, а посочените твърдения на ищеца са недоказани. Прието е, че материалното състояние на страната по договора за покупко-продажба не е основание да се правят изводи за действителните отношения и намерения при извършване на такава сделка и предвид това е ирелевантно за преценката относно привидността на продажбата твърдението на ищеца, че баба му приживе е разполагала с парични средства, поради което не се налагало да продава имуществото си.
Приел е, че в хипотеза, в която се претендира, че договор е симулативен и прикрива друг договор, следва да се установи, че волята на страните не е такава, каквато е отразена в договора, както и каква е била действителната им воля и дали са налице изискванията за сключване на прикритото съглашение. Посочена е практика на ВКС - решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г., ІІІ ГО по чл. 290 ГПК, в което е дадено тълкуване за тежестта и значението, което могат да придобият няколко косвени доказателствени средства, които разгледани в тяхната съвкупност и последователност биха могли да обосноват извод, че към момента на сключване на договора за покупко-продажба страните не са целели настъпването на правните последици на възмезден договор, а са желаели да прикрият дарение, като за да се постигне чрез косвени доказателствени средства пълно доказване е необходима такава система от доказателствени факти, която да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил. Прието е, че в случая по делото няма ангажирани преки доказателства в тази връзка, а ангажираните косвени такива не могат да обосноват сигурност, че волята на страните по договора за покупко-продажба е била приобретателката да придобие имота чрез дарение. Според съда установените по делото факти, че Л. Т., след смъртта на съпруга си се е преместила да живее в С., в съседство с работното място на дъщеря си, влошеното й здравословното състояние, изискващо средства за лечение, както и проведените разговори, че е продала къщата на дъщеря си, която към релевантния момент на сделката не се спори, че разполагала с финансови средства (показанията на свидетелката Н.), не позволят формиране на сигурен извод, че при сключването на договора за покупко-продажба страните по него са прикрили действителната воля прехвърлянето на собствеността да стане чрез договор за дарение. Формиран е извод, че ищецът, чиято е доказателствената тежест не е провел главно доказване на фактите, относими към твърдяната относителна симулация. Прието е, че при неустановяване симулативността на волеизявленията за прехвърляне на собствеността чрез договор за покупко-продажба, обстоятелството дали цената, посочена в договора за покупко-продажба в действителност е платена или не, е относимо към изпълнението на поетото договорно задължение, но не и към действителността на договора. С оглед на изложеното е направен извод, че и този иск следва да бъде отхвърлен.
По правните въпроси:
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия въпрос от изложението.
В Решение № 452 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС, IV г. о. по чл. 290 ГПК е прието, че чл. 9 от Закона за задълженията и договорите определя свобода на договарянето, позволяваща на двете страни да направят конкретна преценка относно потребността от насрещните престации и тяхната взаимна еквивалентност. Следователно облигационното правоотношение предпоставя самостоятелност от една страна и от друга се рамкира от “добрите нрави” и от императивните правила, които при продажбата определят, че държавната такса се изплаща въз основа на данъчната оценка, дори ако е договорена цена, която е по-ниска от нея. Следователно законодателя допуска, че цената на един недвижим имот по волята на страните може да бъде по - ниска от данъчната оценка. Съдебният състав е приел, че понятието “добри нрави” предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Прието е, че тази неравностойност би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация. Посочено е, че съобразно закона и по волята на страните продажната цена на недвижимия имот може да бъде и по-ниска от данъчната му оценка.
С решение № 24 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г. на ВКС, III г. о. по чл. 290 ГПК е прието, че добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии за оценка на сделките. Цитирано е решение № 1444 от 4.11.1999 г. по гр. д. № 753/1999 г. на П. г. о. на ВКС, в което е посочена нееквивалентността на престациите като конкретен пример за нарушение на добрите нрави, водещо до нищожност на сделката по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Посочено е, че в това решение липсват критериите, по които съдът преценява кога престациите са нееквивалентни до степен, предизвикваща нищожност на сделката. Съдебният състав е приел, че такива критерии са необходими, тъй като в противен случай преценката на съда би заменила волята на страните. По този начин би се накърнил принципът на свободата на договарянето/чл. 9 от ЗЗД/, защото еквивалентността на престациите поначало се преценява от страните и се съобразява с техния правен интерес. Затова като критерий в съдебната практика е възприета изключително голямата разлика в престациите-в решение № 615 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. №1208/2009 г. на ІІІ Г.О. на ВКС например е прието, че нищожност има поради дванадесет пъти по-ниската цена от пазарната, а в решение 119 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 485 по описа за 2010 г. на І Г.О. на ВКС-при двадесет и осем пъти по-ниска цена. Във второто решение е подчертана необходимостта от значителна липса на еквивалентност в насрещните престации. Съдебният състав е посочил, че по абстрактен и принципен начин е формулиран критерият за преценка на значителната нееквивалентност в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 452 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 4277 по описа за 2008 г. на І Г.О. на ВКС. Според това решение съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави. Законодателят допуска, че цената на недвижимия имот може да бъде по-ниска от данъчната оценка. В същото време понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. ВКС счита, че тази неравностойност би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация. Съдебният състав е приел, че значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите нрави, е налице, когато насрещната престация е практически нулева. Когато престацията не е толкова незначителна, съдът може само да извършва преценка дали не е налице сделка при явно неизгодни условия, сключена поради крайна нужда/унищожаемост по чл. 33 от ЗЗД/, ако такъв иск е предявен. Прието е в обобщение, че само наличието на нееквивалентност на насрещните престации според представата на съда не е достатъчно, за да се стигне до извода, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес. Следващата степен на нееквивалентност на престациите може да представлява сделка, сключена при явно неизгодни условия и ако страната е в състояние на крайна нужда, порокът би бил унищожаемост по чл. 33 от ЗЗД. При най-високата степен на нееквивалентност на престациите съществува такова съотношение, че едната от тях е незначителна и практически нулева. Тогава, ако сделката не е симулативна като прикриваща дарение, тя е нищожна поради противоречие с добрите нрави. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 615/15.10.2010 г. по гр. дело № 1208/2009 г. на ВКС, III г. о. о чл. 290 ГПК. Въззивния съд не е разрешил правния въпрос в противоречие с посочената практика на ВКС. В решението е формиран извод, че неравностойността на престациите по сключения договор за покупко – продажба в случая, а именно продажна цена от 9500 лв., която е в отклонение от пазарната стойност и данъчната оценка на процесния недвижим имот не е неравностойност, която да съставлява нарушение на „добрите нрави” и да води до нищожност на сделката в хипотезата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. При преценката за еквивалентността на престациите въззивният съд е отчел и обстоятелството, че страните по оспорената сделка са в близка родствена връзка – майка и дъщеря, като отношенията им са били добри, че дъщерята е полагала грижи и е била опора за майката, особено след смъртта на Л. Т.. Съобразено е и обстоятелството, че с процесната покупко-продажба Л. Т. е запазила пожизненото си право на ползване. С оглед на тези обстоятелства е направен извод, че продажната цена в размер на 9500 лв. по процесния договор за продажба не представлява липса на престация, дължима от купувача. Прието е, че страните по сделката са били повлияни и от други фактори, които касаят определянето на цената – запазено пожизнено право на ползване на прехвърлителката върху недвижимия имот, близките родствени отношения между страните по сделката, обстоятелството, че приобретателката е била не само единствената жива дъщеря на продавачката, но и единствена е била нейна опора. Всички тези изводи на въззивния съд не са в отклонение от посочената практика на ВКС.
Вторият въпрос от изложението не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд и поради това не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че ищецът, чиято е била доказателствената тежест не е провел главно доказване на фактите, относими към твърдяната относителна симулация, т. е по делото не е доказано, че при сключването на договора за покупко-продажба страните по него са прикрили действителната воля прехвърлянето на собствеността да стане чрез договор за дарение. При неустановяване на твърдяната от ищеца привидност на продажбената сделка, като прикриваща договор за дарение, е прието, че обстоятелството дали цената, посочена в договора за покупко-продажба е платена или не, е относимо към изпълнението на поетото договорно задължение, но не и към действителността на договора. Тъй като вторият въпрос не отговаря на изискването за правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по трети въпрос от изложението. Въпросът е поставен хипотетично – т. е. възоснова на факти, каквито не са приети за установени по делото. Поради това въпросът не е правен – не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите изводи по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по останалите въпроси от изложението -4,5,6,7 и 8-ми. Въпросите касаят правилността на въззивното решение и отговорите изискват преценка на събраните по делото доказателства и на приетите за установени факти от съда, което е недопустимо в производството по чл. 288 ГПК. С определението по чл. 288 ГПК К. съд преценява дали поставения от касатора правен въпрос от значение за изхода на делото е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора, но не и дали изводите са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Тъй като въпросите -4,5,6,7 и 8-ми не са правни въпроси само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 500 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 682 от 23.06.2021 г. по в. гр. д.№ 377/2021 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 13771/04.08.2021 г., подадена от ищеца А. Д. З., [населено място],[жк], [улица], № 1, чрез адв.Б. Д., съдебен адрес [населено място], [улица], № 34, вп.А, ет. 6, ап. 34, чрез адв. Б. Д..
Осъжда А. Д. З., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [улица], № 1 да заплати на Н. К. К., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], № 13 сумата 500 лв. разноски по делото за производството по чл. 288 ГПК пред ВКС за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: