ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 371
Гр. София, 09.09.2022 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети май две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: Г. Н.
СОНЯ НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 97 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 4639 от 29.11.2021 г., подадена от Мюсюлманско изповедание – гр. София, представлявано от д-р М. Х. – Главен мюфтия на РБ, чрез адвокат М. Д. от АК - Шумен и насочена срещу въззивно Решение № 92 от 26.10.2021 г. по в. гр. д.№ 357/2021 г. на Апелативен съд – Варна, І гр. състав.
Ответникът по касация О. П. представляван от д-р Л. В. – Кмет, в депозиран отговор чрез адвокат Р. Д. от АК - Търговище, счита, че липсват основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски.
По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:
С атакуваното въззивно решение е потвърдено Решение № 260056 от 21.05.2021 г. по гр. д.№ 87/2020 г. на Окръжен съд – Търговище, с което са отхвърлени исковете на настоящия касатор против О. П. за признаване за установено, че ищецът е собственик на Поземлен имот (ПИ) с идентификатор № 57649.503.1448 по кадастралната карта и кадастралните регистри (КККР) на град Попово, област Търговище, с площ от 2 137 кв. м., с трайно предназначение на територията: Урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 метра), с номер по предходен план: 1717, квартал 72, парцел I, при съседи: 57649.503.3508, 57649.503.3511, 57649.503.1447, 57649.503.1446, 57649.503.1445, 57649.503.1444, заедно с построените в ПИ: Сграда с идентификатор № 57649.503.1448.1 по КККР на град Попово, община Попово, област Търговище, разположена в ПИ с идентификатор № 57649.503.1448, със застроена площ на сградата от 114 кв. м., брой надземни етажи: 1, с предназначение: култова, религиозна сграда; и сграда с идентификатор № 57649.503.1448.2 по КККР на град Попово, одобрени със Заповед РД-18-78 от 26.10.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на сградата: гр. Попово, п. к. 7800, ул. А. С. № 12, разположена в ПИ с идентификатор № 57649.503.1448, със застроена площ на сградата от 38 кв. м., брой надземни етажи: 1, с предназначение: Култова, религиозна сграда.
Въззивния съд е приел, че съгласно § 7 от Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Ц. Б. утвърден с Указ на цар Борис ІІІ, обн. в ДВ, бр. 63 от 26.06.1919 г. и действал до 23.11.1945 г., при наличието на повече от 40 мюсюлмански семейства в населено място, те могат след разрешение на Министерство на външните работи и на изповеданията да образуват мюсюлманска вероизповедна община, която по силата на § 8 от устава е юридическа личност и може да притежава за джамиите и училищата си, движими и недвижими имоти и да приема със или без задължения дарения и завещания, направени в тяхна полза. Мюсюлманските вероизповедни общини са управлявани и представлявани от настоятелства - § 11. Почти с идентично съдържание (разликата е относно броя на мюсюлманските семейства в населеното място, които могат да образуват вероизповедната община и в наименованието на училищата – медресета) тези норми са пренесени и в следващия Устав за духовно устройство и управление на мюсюлманите в България, действал от 23.11.1945 г. до 22 май 1951 г. (тяхното съдържание е общодостъпно на електронната страница на Главното мюфтийство на електронен адрес https: //www.grandmufti.bg/bg/za-nas/normativni-dokumenti/881-ustavi. html). Аналогични са и нормите от действалия след 23 май 1951 г. до 1975 г. Устав на мюсюлманското изповедание в Народна република България.
С. У. от 1919 г. всяка вероизповедна община може да има един или повече молитвени домове според броя на населението си (§ 90). Възлагането на нов молитвен дом се допуща с разрешение на Министерство на външните работи и на изповеданията. Разрешението се поисква чрез главното мюфтийство с мотивиран доклад от съответния мюфтия или мюфтийски наместник, основан на постановление на настоятелството на вероизповедната община. Определени са и основните изисквания към съдържанието на доклада (§ 91). Аналогични са разпоредбите по тази материя и в следващите устави на мюсюлманското вероизповедание в България.
По настоящото дело не са представени писмени доказателства за създаването и съществуването на мюсюлманска вероизповедна община в гр. Попово през периода от 1919 г. до 1951 г., нито след това. Няма и документи, свързани със закупуването на поземлен имот за нуждите на такава вероизповедна община на мюсюлманите в гр. Попово, както и за строителството на молитвен дом – джамия или на сграда за нуждите на духовно мюсюлманско училище (медресе) или на училище за турските малцинствени групи за изучаване на майчин език.
От представения от ищеца документ, съставен в гр. Попово на 23.03.1929 г., наименован „Списък на покритите имоти на джамийското настоятелство за Попово”, съхраняван в Централния държавен архив (ЦДА), който съобразно отделните графи е имал за цел да опише молитвените домове, тяхното наименование и местонахождение, вида на постройката, броя на свещенослужителите, емлячната оценка и притежавани документи, се установяват следните записвания: (1) Джамията е съборена, богослужението се извършва на открито; (2) Дворно джамийско място има 1 дка и 9 ара, от които е отстъпено на турското училище 9 ара; (3) Наченато е постройка на новата джамия. Документът е подписан от председател М. Ю. Върху документа е поставен щемпел с надписа „Мюсюлманска вероизповедна община гр. Попово”. Видно от представения „Списък на имотите, които са притежание на Поповската мюсюлманска вероизповедна община към днешна дата”, същият е съставен в гр. Попово на 11.11.1932 г. и в същия са описани Джамия в двор от 1 декар, находящ се в гр. Попово; ливада от 6 дка, и място за гробище от 6 дка, находящи се в землището на гр. Попово. Документът е подписан от председател Исмаилов. Върху документа е поставен отпечатък от щемпел с надписа „Мюсюлманска вероизповедна община гр. Попово”.
Поставените печати не съответстват на изискването на § 41 от действалия към 1929 г. и 1932 г. Устав за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Ц. Б. който е предвиждал печатът на настоятелството да е с държавен герб и надпис на български и турски: „Ц. Б. мюсюлманска изповедна община...........”. Не е ясна целта за съставянето на документите, но най-вероятно те са били свързани с изискването за водене на нарочни книги, вкл. и такава за инвентара (§ 34 от цитирания устав от 1919 г.).
Представени са копия на документи, озаглавени „Списък на покритите имоти, които притежава Поповското турско училищно настоятелство”, подписан от председател. В документа е описано училище в квартал 17, състоящ се от І, ІІ, ІІІ парцели, отбелязано е, че постройката е масивна, на един етаж, състои се от 2 стаи, с площ от 96 кв. м., емлячна оценка от 50 000 лв. и днешна цена от 70 000 лева. Отбелязано е, че настоятелството не притежава крепостен акт. Липсва отбелязана дата на съставяне на този документ. Съпоставено обаче с градоустройствения статут на имота съобразно заключението на СТЕ, изслушано пред първоинстанционния съд, описанието на имота като състоящ се от три парцела І, ІІ, и ІІІ в кв. 17, съответства на кадастрален и регулационен план на дворищната регулация, утвърден от 1908 г. и действал до 1958 г. Може да се приеме, че документът е съставен при действието на този план.
Видно от Акт № 184-І за завземане на недвижим имот за държавен, бивша собственост на Турското училищно настоятелство, гр. Попово, съставен на 25.07.1951 г., на основание чл. 2, ал. 1 от Закона за държавните имоти, считано от 25.07.1951 г. е одържавена цялата сграда на училището, което служи на турските малцинствени групи в гр. Попово, находящо се на ул. Стълба 8 при граници – от всички страни улици, състоящо се от един етаж с 2 стаи, коридор и антре. Посочено е, че заварен използвач на имота е Турското училищно настоятелство и за имота няма съставен акт. На гърба на акта е отбелязано, че на основание Заповед № ДС 189 от 26.11.2001 г. на Областен управител на област Търговище, имотът се отписва от актовите книги за недвижими имоти, държавна собственост. От съдържанието на заповедта се установява, че нареждането за отписването е основано на нормата на чл. 3, ал. 2, вр. чл. 3, ал. 1 ЗВСВОНИ и чл. 78 ЗДС. Относно местонахождението на сградата в заповедта е посочено, че тя се намира в парцел І, пл. № 1717, кв. 72 на гр. Попово по плана от 1993 г. Издаването на заповедта е инициирано с подадена на 23.11.1998 г. молба до областния управител на област Русе от Мюсюлманското настоятелство гр. Попово, към която е било приложено и писмо изх. № 395 от 05.01.1998 г. на Дирекция на вероизповеданията при МС, коментираните по-горе списъци на покритите имоти, съхранявани в ЦДА, актуална скица на имота. Поради това в заповедта е прието, че собствеността върху имота е възстановена по силата на ЗВСВОНИ на Мюсюлманското настоятелство – Попово (последното към датата на издаване на заповедта и съгласно чл. 19 от действащия тогава Устав на мюсюлманското изповедание в Р. Б. е било юридическо лице). Копие на цитираното в заповедта писмо изх. № 395 от 05.01.1998 г. на Дирекция на вероизповеданията при МС е представено в т. І, л. 62 и в същото се изразява правното становище, че съгласно Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Ц. Б. от 1919 г., действал до 1945 г., мюсюлманската вероизповедна община е била юридическа личност и е притежавала и стопанисвала имотите на джамиите и училищата си, а съобразно действащия към момента на съставяне на това писмо Устав на мюсюлманското изповедание, наследник на тази община се явява мюсюлманското настоятелство.
От представеното удостоверение, издадено на Мюсюлманско настоятелство – Попово, от областен управител на област Търговище на 06.02.2002 г. се установява, че в отдел „Държавна собственост” на посочената област към 06.02.2002 г. не е налице информация за одържавяване на терена на имот 1717, парцел І, кв. 72 на гр. Попово по плана на населеното място от 1993 г., върху който е разположен реституиран по силата на чл. 3, ал. 2, вр. ал. 1 ЗВСВОНИ имот, представляващ масивна сграда (училище).
От представените от ищеца и приложени удостоверения, издадени от община Попово през 2006 г., 2009 г., 2011 г. и 2020 г. в регистъра на църковните и джамийските настоятелства е вписвано ръководството на мюсюлманското настоятелство гр. Попово като поделение на Мюсюлманско вероизповедание, на основание чл. 19 от Закона за вероизповеданията. Освен това районният мюфтия на гр. Шумен е назначил на 01.08.2004 г. лице за „имам-хатиб” на гр. Попово със задължението да извършва всички религиозни обреди в гр. Попово и в посочени села в района. През 2015 г. главният мюфтия, като представител на Мюсюлманското изповедание, е сключил трудов договор и допълнително споразумение за назначаването на „имам” на гр. Попово. Мюсюлманското настоятелство пък е абонат на енергоснабдителното дружество, за чиито услуги е заплащало съответните разноски през 2021 г.
От представеното удостоверение, издадено от ОС-Търговище на 03.08.2020 г., се установява, че в регистъра на местните поделения на вероизповеданията, воден при съда, няма вписано местно поделение на Мюсюлманско изповедание, гр. София, Мюсюлманско настоятелство – Попово или друго със сходно наименование.
На 27.03.2002 г. е съставен Акт за частна общинска собственост за имот, находящ се в гр. Попово, ул. Ал.Стамболийски и представляващ дворно място с площ от 2 141 кв. м., парцел І, пл.№ 1717, кв. 72, при граници изток, запад и юг – улици и на север – имоти пл.№№ 1714 и 1715. Правното основание за съставяне на акта е § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС и с посочване, че бивш собственик на имота е общината. Актът е вписан в СВ-Попово на 25.11.2004 г. и въз основа на същия в издадената на 12.03.2021 скица на поземления имот от СГКК-Търговище, като негов собственик е вписана община Попово. Преди съставянето на този акт е изпратено на 25.02.2002 г. писмо от кмета на общината до областния управител на област Търговище, в което е посочено, че за този поземлен имот в отменените планове на гр. Попово няма данни същият да е отнеман от физически или юридически лица в полза на държавата или общината.
Въз основа на постъпило искане от Съюз на ветераните от войните гр. Попово от 18.02.2010 г. за изработване на ПУП-ПРЗ за УПИ І в кв. 72, на 25.02.2010 г. е взето решение от ОбС - Попово за откриване на процедура за частично изменение на ПУП-ПРЗ на посочения парцел като се промени предназначението му - от „за дом на техниката, дом на учителя, озеленяване и павилиони” в „озеленяване рекреационни дейности и Мемориален комплекс”. Със заповед от 05.03.2010 г. на кмета на община Попово е допуснато изработване на поисканото изменение на действащия ПУП-ПРЗ чрез посочената промяна на предназначението му. Цитираната заповед е допълнена с нова такава на кмета на общината от 21.02.2018 г. като е разпоредено да се изработи и инвестиционен проект за строеж на „Мемориален комплекс на загиналите поповчани във войните”.
От заключението на СТЕ, изслушано пред първоинстанционния съд, което съдът е кредитирал като обективно и компетентно дадено, е прието за установено, че:
процесният поземлен имот е обособен по кадастрален и регулационен план (КРП) на дворищната регулация, утвърден със заповед № 795 от 20.06.1908 г. като новообразувани парцели І - общински, ІІ - общински, и ІІІ – общински, с обща площ от 2 045 кв. м., в кв. 17; няма вписани данни в разписния лист;
по КРП, одобрен през 1958 г. имотът е без кадастрален номер, с площ от 2 258 кв. м. и попада в парцел ІV – за обществени нужди, кв. 154а. По разписен лист – двор, без документ за собственост, а за сградата – по АДС № 103 от 25.07.1951 г. – държавна собственост;
по КРП от 1973 г., имотът е с № 893, с площ от 2 231 кв. м. и попада в кв. 35 – за озеленяване. По разписен лист – двор, няма данни за собственик, а за сградата – по АДС № 103 от 25.07.1951 г. – държавна собственост;
по КРП, одобрен 1987 г., имотът е с № 1717, с площ от 2 035 кв. м., попадащ в парцел І, кв. 72. По разписен лист – двор „за озеленяване, дом на техниката и дом на учителя”, без документ за собственост, а за сградата – АДС № 103 от 25.07.1951 г. – държавна собственост;
по КРП от 1993 г. имотът е с № 1717, с площ от 2 035 кв. м., попадащ в парцел ХІХ – за озеленяване, кв. 72. Няма данни за собственик, за сградата по разписен лист – турско училище, по АДС № 103 от 25.07.1951 г. – държавна собственост;
по КП от 2000 г., имотът е с № 1717 и с площ от 2 141 кв. м., общинска собственост съгласно АОС № 487 от 27.03.2002 г. и разписен лист, за сградата – няма данни;
по ПУП, ПР, одобрен 2009 г., имотът е без номер с площ от 2 141 кв. м. и попада в парцел ХІХ за озеленяване, кв. 72; общинска собственост съгласно АОС № 487 от 27.03.2002 г. и разписен лист, за сградата – няма данни;
по КККР, одобрени със заповед от 26.10.2009 г. имотите са с идентификатори съответно 57649.503.1448 (поземлен имот с площ от 2 137 кв. м., с трайно предназначение – ниско застрояване, собственост – частна, обществени организации), сграда с идентификатор 57649.503.1448.1 (собственост – частна, обществени организации с предназначение „Култова, религиозна сграда”) и сграда с идентификатор 57649.503.1448.2 (собственост – частна, обществени организации с предназначение „Култова, религиозна сграда”), без документи за собственост.
Видно от приложените към заключението скици, за първи път сграда с преддверие (залепена пред основната сграда пристройка) е отразена в поземления имот в КРП от 1958 г. и върху сградата е отразено, че е „турско училище”. При еднакъв мащаб на скиците, контурите на сградата и на преддверието, долепено до нея, са отразявани в скиците с различна по големина площ и конфигурация. Вещото лице не е открило наличието на документи за отчуждаването на поземления имот. Изнесеното в заключението на вещото лице изцяло съответства на разписните листи, ведно със съответната част на действалите планове за поземления имот.
Видно от строително разрешение № 38, издадено на 04.07.1966 г., позволява се на турското училище в гр. Попово, в кв. 154, да построи входно антре на училището с размери 8/3 м. и с височина от 3 м. с ж. б. плоча, съгласно строителна линия, дадена от техническа служба. Таксата е заплатена от държавния бюджет. На същата дата е издаден и протокол за дадена строителна линия по повод заявлението, подадено от турско училище относно застрояването на парцел ІV, кв. 154а в гр. Попово чрез застрояването на входно антре с размери 8/3 м.
Съобразно представен от ответната страна протокол от м. 12.1986 г. на комисия по чл. 309 от ППЗТСУ (отм.), се установява, че е направен оглед на сградата, представляваща „Дом на учителя” в гр. Попово и е установено, че от земетресението има пукнатини в ъглите на помещенията, поддаване на основите; има вертикални пукнатини между старата и пристроената сграда. Комисията е решила, че освидетелства сградата като застрашена от срутване.
От представен от ответника констативен протокол от 21.01.2020 г., съставен от комисия, назначена от кмета на община Попово във връзка с инвестиционния проект за изграждането на „Мемориален комплекс на загиналите поповчани във войните”, се установява, че в присъствието на представители на Районното мюфтийство - Търговище е извършен оглед на процесната сграда, при която е описано нейното състояние, което е дало основание на комисията да предложи на основание чл. 195, ал. 6 от ЗУТ кметът на общината да издаде заповед за премахването й като опасна. Комисията е взела предвид и изготвеното от инж. И. М. конструктивно становище за съществуващата процесна сграда.
От показанията на водените от ищеца свидетели се установява следното: свид. А. А., който от 1950 г. живее в гр. Попово (когато е бил на 5-годишна възраст) сочи, че в центъра на града мюсюлманското изповедание има имот и храм, който е бил изграден през 1926 г., но е изгорял. След пожара настоятелството построило сграда за молитвен дом, а след това е изградено турското училище и допълнителна сграда, но свидетелят не знае точната година на изграждането. Поземленият имот е 2 дка и в същия е имало 5 мюсюлмански гроба, които сега са затрупани. Към 1990 г. мястото е било станало гора и е трябвало да се изчисти. Преди демокрацията сградата била отчуждена и на мюсюлманите е било забранено да посещават джамията. След одържавяването на сградата последната е била ползвана от общината за всякакви работи. Свидетелят, като председател на мюсюлманското настоятелство, е подал документи за връщането на имота и той e бил освободен от общината след 1990 г. Оттогава мюсюлманите си провеждат молитвите в сградата, която е била разсипана и поради това се наложило извършването на ремонти. Откакто са си получили имота обратно, никой не е правил възражение за него и само мюсюлманското настоятелство го ползва. Преди връщането на сградата в същата е имало шивачки, а след това била складирана офис-техника от общината. Земята и сградата вече 20 години се ползва от настоятелството.
Свид. О., който е роден през 1940 г., сочи, че откакто се помни, знае двора и сградата като принадлежащи на мюсюлманите, където те ходят да се молят. След 09.09.1944 г. сградата се е ползвала за около 10 години като турско училище, в което свидетелят е учил. Имотът по това време се е ползвал и като джамия. Сочи, че си спомня, че в двора е имало 5-6 гроба, но сега няма следа от тях. Мюсюлманите поддържат със собствени средства сградата.
Свидетелят И. е вакъфски отговорник на Районното мюфтийство в гр. Търговище и поради това често посещава джамията в гр. Попово. Научил от други хора, че сградата преди това е била турско училище, а сега се ползва като джамия. Това е единственото място в гр. Попово, на което мюсюлманите извършват своето богослужение. След молитвата всички излизали навън и отивали да четат Коран на няколкото гроба в двора. След връщането на имота никой не е обезпокоявал мюсюлманите при използването му.
При изслушването си в о. с.з. вещото лице сочи, че при извършения оглед на сградата (м. 04.2021 г.) е установено, че същата е била заключена и има решетки. Няма прозорци, а стъклата са счупени. Някъде дори липсвали врати.
При така установените факти е прието, че ищецът е правен субект, който се легитимира като правоприемник на съществувалите религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица на мюсюлманите в България в периода до 1949 г. Понастоящем единствено Мюсюлманско изповедание гр. София има правосубектност, тъй като местните му поделения не притежават такава.
Липсват писмени доказателства за учредяването и съществуването на мюсюлманска вероизповедна община в гр. Попово (а за това съобразно действалия от 1919 г. устав се е изисквало разрешение от Министерство на външните работи и на изповеданията), която да е имала правосубектността на юридическа личност. Дори да се приеме, че въз основа на представените от ищеца списъци, в които са описвани притежавани от мюсюлманската вероизповедна община гр. Попово недвижими имоти, може да се направи извода за съществуването на такъв правен субект, който има правото да притежава имоти в страната, то липсват доказателства за придобиването на правото на собственост върху процесното дворно място чрез правна сделка. В цитираните списъци нарочно е отбелязано, че за имота не е налице крепостен акт или друг акт за придобиване на собствеността. Отделно от това, в цитираните списъци, съставени през 1929 г. и 1932 г., дворното място е описвано с различна площ и без граници – в този от 1929 г. е посочено, че дворното място има 1 дка и 9 ара, от които е отстъпено на турското училище 9 ара, а в следващия от 1932 г. – двор от 1 дка с джамия.
Въззивния съд не е кредитирал показанията на разпитаните свидетели относно твърдяния от ищеца факт за осъществявано от мюсюлманската вероизповедна община гр. Попово владение върху поземления имот с намерението за своене, което да е довело до придобиването му давност за период от 20 години съобразно чл. 34 от Закона за давността, действал от 1898 г. до 16.12.1951 г. На първо място и тримата свидетели са заинтересовани в полза на ищеца, тъй като са ангажирани с ръководството на местните мюсюлмански настоятелства и с отговорността за вакъфите (имотите) на ищеца. На второ място, двамата свидетели, които имат непосредствени впечатления (свид. А. и свид. О.), са родени съответно 1945 г. и 1940 г. и техните съзнателни спомени относно фактите с правно значение (като осъществявана фактическа власт с намерение за своене), могат да датират едва с навършването на определена възраст. Споменът, че в дадено дворно място е имало постройка за турско училище, в което са се осъществявали и молитвени богослужения (към 1949 г. първият свидетел е бил на 4 години, а вторият на 9 години), не може да се приеме като доказателство за своене на поземления имот. Липсват и други доказателства, които да подкрепят свидетелските показания за съществуването на гробове на мюсюлмани в процесния поземлен имот. Цитираните двама свидетели сочат различен брой гробове, но уточняват, че много отдавна, а и понастоящем няма никакви следи от същите, а третият свидетел И. сочи, че чете Корана на тези гробове (показанията в тази насока не са потвърдени и са противоречиви).
В съставения АДС на 25.07.1951 г. се завзема единствено съществуващата в поземления имот сграда, а не и самия поземлен имот, именно защото последният, възникнал като общинска собственост, не е надлежно заявяван и отстояван като собственост на местната вероизповедна мюсюлманска община – освен цитираните списъци, съставяни от самата вероизповедна община, които по своята същност са частни свидетелстващи документи, съставяни да удостоверят изгодни за самия автор факти, липсват доказателства за демонстриране на намерението за своене на имота (напр. чрез деклариране на същия пред съответните власти, плащането на съответни данъци и др. подобни косвени доказателства.
Предвид изложеното въззивният съд е приел, че за периода от 1929 г. до 1949 г. поземленият имот не е придобит от съществувала местна религиозна общност на мюсюлманите в гр. Попово чрез дългата придобивна давност от 20 години съобразно действалия тогава Закон за давността. След 1951 г. поземленият имот е ползван от държавата, вкл. и чрез отреждането му по одобряваните градоустройствени планове за обществени нужди - предназначаван за озеленяване; за озеленяване, дом на техниката и дом на учителя. Чрез съответните общински власти е ползвана и самата завзета сграда, като са настанявани шивачки, а по-късно е съхранявана офис-техника на общината (според свид. А.). В действалия за периода от 1908 г. до 1958 г. кадастрален и регулационен план на гр. Попово, процесният поземлен имот е съставен от три парцела, които са посочени като общински и промяна в разписните листи не е настъпила вкл. и до одобряването на действащата КККР през 2009 г. Липсата на одържавяване, отчуждаване, конфискуване или незаконно отнемане на процесния поземлен имот е обосновала извод, че не е налице хипотезата на § 5 от ПЗР на Закона за вероизповеданията и същият не може да се счита реституиран в полза на ищеца по силата на закона.
Според свидетеля А. фактическата власт върху поземления имот е предадена на мюсюлманското настоятелство след 1990 г. и от 20 години имотът се владее от представителите на мюсюлманската общност, която организира своите богослужения в него. Това означава, че върху поземления имот, за който на 27.03.2002 г. е съставен акт за частна общинска собственост, фактическата власт се осъществява от местното поделение на ищеца. Съобразно наложения мораториум за придобиване по давност на имоти частна държавна или общинска собственост до 31.12.2022 г. на основание чл. 86 от ЗС и § 1 от ЗД на ЗС, придобивна давност в полза на ищеца не е изтекла и за периода от 2000 г. до момента на подаване на исковата молба в съда на 13.03.2020 г.
Прието е, че по отношение на времето на построяването на сградата и това кой я е построил, също липсват писмени доказателства. С. У. от 1919 г. всяка вероизповедна община може да има един или повече молитвени домове според броя на населението си (§ 90). Построяването на нов молитвен дом обаче се е допускало след разрешение на Министерство на външните работи и на изповеданията, което е трябвало да се предхожда от искане чрез главното мюфтийство с мотивиран доклад от съответния мюфтия или мюфтийски наместник, основан на постановление на настоятелството на вероизповедната община. Уставът е определял и основните изисквания към съдържанието на доклада (§ 91). По делото са налице единствено съставените от представители на мюсюлманската вероизповедна община списъци на недвижимите имоти на мюсюлманското (джамийско) настоятелство, че към 1929 г. е наченато строителство на джамия и 9 ара са отстъпени за турско училище, а към 1932 г. – че има вече построена джамия в място от 1 дка. Същевременно съобразно описанието в „Списък на покритите имоти, които притежава Поповското турско училищно настоятелство”, е посочено училище в поземлен имот, който е индивидуализиран съобразно кадастрален и регулационен план на дворищната регулация, утвърден от 1908 г. и действал до 1958 г. Първото отразяване на съществуваща сграда е именно в плана от 1958 г. Следователно, сградата на турското училище е построена в процесния поземлен имот в периода след 1932 г. и преди 1951 г. (когато се завзема съществуващата сграда). Дори и построена без налични строителни книжа и без доказателства кой и с какви средства е построил сградата на турското училище, логично може да се предположи, че това е станало именно от турската мюсюлманска общност, с нейни средства и за задоволяване на нуждата от образование на турската малцинствена общност (самият свидетел Османов е учил в това училище, което според него е съществувало до около 1954 г. – 10 години след 09.09.1944 г.). Предвид липсата на доказателства обаче сградата да е построена върху собствен поземлен имот, принципа на приращението като способ за придобиването на собствеността върху сградата (чл. 77 и оборимата презумпция на чл. 78 от ЗИСС /отм. 16.12.1951 г./), е изключен.
Дори да се приеме, че именно мюсюлманската вероизповедна община е била собственик на сградата на турското училище (макар и в акта от 25.07.1951 г. собствеността да се изземва от турското училищно настоятелство), то следва да се вземат предвид и следващите съображения: Съгласно чл. 2, ал. 1 от ЗДИ (обн. ДВ, бр. 300 от 22.12.1948 г. и отм., считано от 17.12.1951 г.), държавни имоти са всички имоти придобити от държавата по силата на междудържавните договори и на законите в страната, както и имотите, които не принадлежат на кооперациите или на физически или юридически лица. Към 25.07.1951 г. е действал Закон за народната просвета, обн. ДВ, бр. 218 от 17.09.1948 г. и отменен през 1991 г. Съобразно чл. 1 от този закон, всички видове и степени образователни и професионални училища в Народна република България са обявени за народни. Според чл. 4 от закона, за задоволяване образователните нужди на инородното население в Народната република България и обезпечаване обучението му на неговия майчин език, откриват се, със заповед на министъра на народната просвета според нуждите, съответни народни училища за инородци. Съгласно чл. 15, местните народни съвети се грижат за поддържането и ремонта на училищните сгради, както и за цялостното и пълно материално обзавеждане на всички видове и степени училища, подведомствени на Министерството на народната просвета. Според чл. 135 всички имущества на предишните частни училища за инородци в страната се предават безвъзмездно на съответните народни съвети и се използват само за нуждите на съответните народни училища за инородци.
Посочената нормативна уредба на действалия към 25.07.1951 г. Закон за народната просвета (чл. 135) е предвиждала безвъзмездното предаване на имуществата в полза на държавата, която ги стопанисва чрез съответните народни съвети и това е основанието за съставянето на Акта за завземането на сградата на турското училище в гр. Попово в полза на държавата. Сградата е одържавена по силата на посочения закон и индиция за съществуването на училището като държавно, но за нуждите на турското население за обезпечаване обучението му на неговия майчин език, са издадените книжа за строителството на входното антре през 1966 г. като дължимите такси са заплатени от държавния бюджет. Процесната сграда (бивше турско училище с преддверието му, които понастоящем са отразени в КККР на гр. Попово с отделни идентификатори) не е била отчуждавана или отнемана на никое от основанията и въз основа на цитираните в чл. 1 и чл. 2, ал. 1 и 2 от ЗВСВОНИ нормативни актове, нито е била одържавена, отчуждена, конфискувана или незаконно отнета на основания, посочени в нормативните актове, изброени в нормата на § 5 от ПЗР на ЗВ. Поради това не е настъпила реституция в полза на Мюсюлманското настоятелство – Попово, а оттам и собствеността върху процесните сгради не е в патримониума на ищеца по настоящото дело. Ищецът не е придобил по давност процесните сгради за периода след 2000 г. до подаване на исковата молба в съда.
В изложението към касационната жалба касаторът поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК във връзка с произнасянето на въззивния съд, че липсват доказателства за учредяването и съществуването на мюсюлманска изповедна община в гр. Попово, която да е юридическа личност; че липсват доказателства за придобиване на правото на собственост върху дворното място с правна сделка; че липсват доказателства имотът да е придобит по давност в периода от 1929 г. до 1951 г.; че липсват доказателства кой и кога е построил сградата в имота; че имотът е отнет (одържавен) на законно основание – по чл. 135 от Закона за народната просвета и по тази причина не подлежи на реституция съгласно § 5 от ПЗР на ЗВ във връзка с чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
При преценка за наличието на основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК по проблемите, касаещи обсъждането на събраните по делото доказателства, съставът на ВКС намира, че отсъства общо основание за допускане на касационното обжалване в контекста на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Касаторът не поставя правни проблеми, на които да се даде принципен отговор, а търси преразглеждане на формираните от въззивния съд изводи в резултат от извършения анализ на доказателствата. Подобна дейност надхвърля предмета на обсъждане във фазата по селекция, защото (съгласно посоченото ТР) касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран материално - или процесуалноправен въпрос, който обаче не следва да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Това е причината, поради която касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила при обсъждане на доказателствата - тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК прави безпредметно обсъждането за наличие на допълнителен селективен критерий по т. 1 и т. 3.
Поставеният въпрос дали нормата на чл. 135 от Закона за народната просвета има отчуждителен характер и за кои имоти се отнася няма обуславящо значение за изхода на спора. Макар въззивният съд да е изложил съображения относно действието на Закона за народната просвета (обн. ДВ, бр. 218 от 17.09.1948 г. и отменен през 1991 г.), същите нямат решаващо значение за постановения правен резултат. В случая отхвърлянето на иска за собственост по отношение на сградата (заснета с два идентификатора) е последица от липсата на доказателства тя да е построена върху собствен на ищеца поземлен имот, поради което е изключено действието на принципа на приращението като способ за придобиването на собствеността върху нея в периода от време преди съставянето на АДС № 103 от 25.07.1951 г. При това положение каквото и тълкуване да се направи за съдържанието на правилото, установено с чл. 135 ЗНП, включително в контекста на § 5 от ПЗР на ЗВ във връзка с чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, то не би довело до различен изход на спора. В този смисъл поставеният правен проблем не удовлетворява изискванията за общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и не е годен да обоснове допускане на обжалването.
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация направените разноски за защита пред ВКС, а именно сумата 6 300 лева – заплатено по банков път адвокатско възнаграждение съгласно ДПЗС с. Т № 0000039945 от 30.11.2021 г. (л. л. 26 и 26а).
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 92 от 26.10.2021 г. по в. гр. д.№ 357/2021 г. на Апелативен съд – Варна, І гр. състав.
ОСЪЖДА Мюсюлманско изповедание – гр. София ДА ЗАПЛАТИ на О. П. сумата 6 300 (шест хиляди и триста) лева - разноски за защитата пред ВКС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: