Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] против решение № 300 от 18.01.2011 г. по гр. д. № 12297/2009 г. на Софийски градски съд.

Ответникът по касация - А. Я. С. е на становище, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

,

за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е възпроизвел текста на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.Посочил е, че с решението си съдът бил допуснал съществени процесуални нарушения, като е доразвил оплакването си за това, че състава не обсъдил всички събрани доказателства и доводите на страните.Посочено е, че процесуалноправния въпрос от значение за правилността на решението бил.: „ може ли съдът да игнорира част от събраните по делото доказателства при формиране на правните си изводи и постановяване на решението”. В тази връзка е заявено лаконично, че съдът в противоречие с ТР №1/01г. на ОСГК на ВКС не мотивирал своето решение, не извършил самостоятелна преценка на всички доказателства, игнорирал част от тях и се произнесъл по неизяснено дело в противоречие с ПП №1/53г. Като материалноправен въпрос е формулирано: „ При иск за застрахователно обезщетение по чл. 226, ал. 1 КЗ, при увредени повече от едно лице, обвързан ли е съдът със застрахователната сума по договора, съгласно чл. 267, ал. 3 КЗ или съдът е свободен да присъди обезщетение над застрахователната сума – лимита по полицата само съобразно критериите на чл. 52 ЗЗД.” Сочено е противоречие при разрешаване на този въпрос с решение на ВКС, постановено по чл. 290, ГПК.Направен е и довод, че във връзка с приетото за дължимост на лихвата, решението противоречи на решение №220/08г. на ВКС, ІІ т. о., постановено по реда на чл. 218а ГПК отм. във връзка с прилагане на погасителната давност.

Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставените въпроси, дори и да се приемат за релевантни, въпреки, че не са обвързани от конкретните мотиви на въззивния съд, като са поставени общо и в контекста на поддържаното от страната становище по спора, съставляват само установяване на наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване.

Касаторът е поддържал, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това основание, предполага обосноваване от негова страна, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен конкретно поставен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т. 2 ТРОСГТК на ВКС на РБ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочена от касатора конкретна задължителна практика и излагане на доводи, свързани с наличие на такова противоречие при установен фактически идентитет на хипотезите. В случая, страната не е развила конкретни доводи, а е направила оплакване за неправилност на изводите на съда, основани на нейното становище по иска и изразяващи недоволство от постановения резултат, но неотносими към цитираното основание. Този извод произтича и от фактически неверния довод за това, че съдът не е мотивирал решението си, тъй като съставът на САС е изложил мотиви, извършил е самостоятелна преценка на счетени за относими от него доказателства. Ирелевантно по повдигнатия процесуален въпрос е ПП№1/53г. поради това, че е относимо към отменен процесуален ред. Поставеният от касатора материалноправен въпрос също не е съобразен с решаващите мотиви на въззивния съд, който е разгледал направеното за първи път пред него оплакване на застрахователя – въззивник в производството, че с оглед броя на увредените лица може да бъде надхвърлен лимита на полицата.В тази връзка решаващият състав е мотивирал, че предявения иск по чл. 407 ТЗ отм. е основателен до размер на 15000лв., тъй като този размер не надхвърля лимита по чл. 9, ал. 1, т. 1 пр. 2-ро по отменената Наредба и че сборът от присъдените и заплатени обезщетения не надхвърля лимита на застрахователната полица. Спрямо този решаващ извод страната не е поставила въпрос, а при така очертаната фактическа обстановка ирелевантно е решението на ВКС, формиращо задължителна практика по въпроса – по иск за обезщетение по чл. 226, ал. 1 КЗ, при увредени повече от едно лица, обвързан ли е съдът със застрахователната сума по договора. .” или може да присъди обезщетенията само по критериите на чл. 52 ЗЗД и над застрахователната сума. С оглед приетото от състава на въззивният съд се установява, че двете решения са в съответствие по този въпрос т. е. не е налице противоречие обосноваващо приложно поле на касационно обжалване. Казуалната практика по същия въпрос е без правно значение, след като е налице задължителна, формирана по чл. 290 ГПК. Не обосновава довод за приложно поле на касационно обжалване и поставения въпрос във връзка с направеното възражение за погасяване претенцията за лихва по давност, тъй като с цитираното решение на ВКС не е разрешен въпроса, поставен от касатора и свързан с увеличението на претенцията по реда на чл. 116 ГПК отм., Доколкото по отношение на общите изводи за началната дължимост на лихвата не е прието нещо различно от въззивния състав, то и не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване.

С оглед изложеното не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 т. 1-3 ГПК поради което обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА

касационно обжалване на решение № 300 от 18.01.2011 г. по гр. д. № 12297/2009 г. на Софийски градски съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: