Върховният административен съд на Р. Б. - Трето отделение, в съдебно заседание на четвърти май две хиляди и двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. Ч. ЧЛЕНОВЕ: ЖАНЕТА П. А. при секретар И. К. и с участието на прокурора Ч. С. изслуша докладваното от съдията А. А. по административно дело № 2654 / 2022 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба от М. С. срещу решение № 49 от 06.01.2022г., постановено по адм. д. № 1105 от 2021г. от Административен съд София-град, в частта му, с която е отхвърлен предявеният срещу Столична дирекция на вътрешните работи /[Фирма 1]/ иск за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразно действие на полицейски служител от арестното помещение на 03 РУ в нарушение на Закон за българските лични документи и Инструкция № 8121з-1415/20.11.2015г. на министъра на вътрешните работи, изразяващи се в неправомерно задържане на личната му карта, за размера от присъдените с обжалваното решение 150 лева, до пълния размер от 2000 лева, както и в частта от решението, с която жалбоподателят е осъден да заплати разноски в размер на 92,50 лева юрисконсултско възнаграждение в полза на[Фирма 1].

О. С. дирекция на вътрешните работи, чрез процесуалния представител поддържа становище за неоснователност на касационната жалба.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава становище за неоснователност на жалбата.

Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима.

С обжалваното решението Административен съд – София-град е осъдил Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на М. С. сума в размер на 150 лева, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди на 04.08.2020г., вследствие на незаконосъобразно действие на полицейски служител от арестното помещение на 03 РУ, изразяващо се в неправомерно задържане на личната карта на М. С., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 04.02.2021г. до окончателното заплащане, отхвърлил е иска в останалата му част до претендирания размер от 2000 лева, или за сумата от 1850 лева, както и за претендирания период от 04.08.2020г. до 04.11.2020г., осъдил е[Фирма 1] да заплати на М. С. 38,25 лева, представляващи пропорционално уважена част от иска, направени разноски по делото и е осъдил М. С. да заплати на[Фирма 1] юрисконсултско възнаграждение в размер на 92,50 лева, пропорционално на отхвърлената част от иска.

Съдът е приел за установено, че на 04.08.2020г. М. С. предоставил за вписване в дневника за посещения в ареста на 03 РУ –[Фирма 1] личната и адвокатската си карти на старши полицай В. Й., който задържал личната карта. Съдът обсъдил, че на основание чл. 4, ал. 4 от Закона за българските лични документи /ЗБЛД/ компетентните органи нямали право да отказват издаването, да отнемат или да задържат български личен документ извън реда и случаите, определени със закон, но в конкретния случай не били налице сготвените основания за задържане на личната карта на М. С.. Съдът още обсъдил и разпоредбите на чл. 21 от Инструкция № 8121з-1415/20.11.2015г. на министъра на вътрешните работи и разпоредбите на чл. 34, т. 1 и чл. 35, т. 1 от Закона за адвокатурата и приел, че съобразно тяхното тълкуване служителите в обекти на МВР следвало да върнат представените им лични документи, след като се уверят в редовността им. Като обсъдил събраните по делото писмени и устни доказателства, съдът приел, че задържането на личната карта на М. С. било без основание, с което бил нарушен принципът на „ограничаване на целите“ за обработка на лични данни и принципът за свеждане на обработваните данни до минимум. Воден от изложеното съдът намерил, че действията на полицейския служител не се основавали на закона или административен акт, нарушавали закона, като в пряка причинна връзка с това възникнали сочените от М. С. неимуществени вреди. Съдът счел обаче, че незаконосъобразното вредоносно действие било еднократно, извършено било с един акт на 04.08.2020г., интензитетът му не бил голям, а възникналите в резултат от него вреди не водели до влошаване на психическото и емоционално състояние на ищеца, с оглед на което намерил за справедливо да определи обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди в размер на 150 лева. В останалата част приел иска за неоснователен и недоказан и го отхвърлил. Присъдил на ищеца на основание чл. 86 от Закона за задълженията и договорите и законна лихва върху присъденото обезщетение от датата на подаване на исковата молба до окончателното му заплащане. Съдът приел претендирания размер на платен адвокатски хонорар от ищеца за непрекомерен и го уважил в цялост, като присъдил да му бъдат изплатени разноски пропорционално на уважената част от иска в размер на 38,25 лева. Съдът уважил претенцията на ответната страна за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и го определил пропорционално на отхвърлената част от иска в размер на 92,50 лева.

Решението в обжалваната му част касаеща отхвърленото претендирано обезщетение за претърпените неимуществени вреди до пълния им размер от 2000 лева е правилно. Съдът е анализирал подробно събраните по делото доказателства и е приложил правилно материалния закон. Крайните правни изводи се споделят от настоящата инстанция. Съгласно разпоредбата на чл. 203 от АПК, гражданите и юридическите лица могат да предявяват искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административните органи и длъжностни лица, като тежестта на доказване е оставена на ищеца. Основателността на такъв иск предполага предварителното установяване на точно определени от законодателя кумулативно налични предпоставки: незаконосъобразен административен акт, незаконосъобразно действие или бездействие на административен орган или длъжностно лице на държавата или общината; този акт, действие или бездействие да е при и по повод изпълнение на пряка административна дейност; да е отменен по съответния ред; да е настъпила вреда от такъв административен акт, действие или бездействие; да е налице пряка и непосредствена връзка между постановения незаконосъобразен административен акт, действие или бездействие и настъпилата вреда. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата или общините по посочения в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ ред. Практиката на административните съдилища в това отношение е постоянна и последователна. Важно е да се посочи, че този сложен фактически състав не се презюмира, а подлежи на установяване от ищеца с необходимите за това доказателства.

Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. В тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите предпоставки за отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ. В случая претендираните неимуществени вреди са доказани по несъмнен начин от писмените доказателства и свидетелските показания по делото, налице е и причинна връзка между незаконосъобразните действия и твърдените вреди. Предмет на касационната проверка в случая, при подадена касационна жалба само от ищеца, е единствено размерът на присъденото обезщетение.

Административният съд е спазил принципа на справедливостта съгласно чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди, като правилно е отчел характера на увреждането и продължителността и интензитета на изпитваните негативни преживявания. Преценката за незаконосъобразността на поведението на полицейския служител е свързана с първия елемент от отговорността по чл.1 ЗОДОВ. За определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е от значение степента на засягане на личната сфера на засегнатото лице. Следва да се посочи, че от събраните писмени доказателства и свидетелски показания не се установява висока степен на интензивност на негативното засягане. Правилна е преценката на съда, че вредите са настъпили от еднократно действие и са засегнали касационния жалбоподател в сравнително кратък период от време. Съдът споделя професионалното виждане на касатора, който е адвокат и се е почувствал възпрепятстван и засегнат във връзка с изпълнение на професионалните си задължения, но не се доказва действията на полицейския служител да са били съчетани с арогантно или предизвикателно поведение или да са били насочени конкретно и лично срещу касатора. Съдът отчита и практиката си по отношение размера на паричните обезщетения, които се присъждат във връзка с незаконосъобразни актове на органите на МВР, като например незаконосъобразно задържане. При тази съпоставка настоящият състав приема, че размерът на присъденото обезщетение е правилно определен.

Решението обаче е неправилно в частта, в която са присъдени разноски в размер на 92, 50 лева на ответната страна -[Фирма 1].

Настоящият състав на Върховния административен съд възприема напълно практиката на Европейския съд по правата на човека, че не е допустимо голяма част от присъденото по реда на ЗОДОВ обезщетение да се връща на ответника под формата на юрисконсултско възнаграждение. В т. 59. от решението си по делото „СТАНКОВ с/у БЪЛГАРИЯ“ от 12.07.2007г., Европейският съд по правата на човека сочи следното: „Сезиран по дело относно иск за обезщетение за вреди от неразумна продължителност на производство, причинени от публичните власти, Съдът е казал, че приложимите правила по отношение на разходите, трябва в подобни случай да позволят на лицето да не понася прекалени тежести, когато исковете му са основателни, тъй като „може да изглежда парадоксално държавата, чрез различни такси, преди образуването на жалбата или след решението, да вземе с едната ръка, това което е дала с другата, за да поправи едно нарушение на Конвенцията. Не бива също така тези разходи да бъдат прекалени и създаващи неразумно ограничение на правото да се предприеме такова действие за обезщетение и водещи до засягане на правото за достъп до съд” (виж Scordino с/у Италия).

В конкретния случай присъденото по иска с правно основание чл. 1 ЗОДОВ обезщетение е в общ размер на 150 лева. Абсолютно непропорционално е при този размер на обезщетението на ответната страна да бъде присъждано юрисконсултско възнаграждение в какъвто и да е размер, а присъденото в размер на 92,50 лева юрисконсултско възнаграждение е явно голяма част от присъденото обезщетение.

При този изход от главния спор, на касатора не се дължат разноски, а на ответника не се присъждат, по изложените по-горе съображения.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 49 от 06.01.2022г., постановено по адм. д. № 1105 от 2021г. от Административен съд София-град, В ЧАСТТА МУ, с която на Столична дирекция на вътрешните работи са присъдени разноски в размер на 92,50 лв.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му обжалвана част.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ МАРИНИКА ЧЕРНЕВА

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ Ж. П. п/ АГЛИКА АДАМОВА