Производството е по реда на чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Г. С. и Н. Г. Т. срещу решение № 374 от 10.07.2008 г. на Смолянския окръжен съд по гр. д. № 411 от 2008 г., с което е оставено в сила решение № 38 от 20.02.2008 г. по гр. д. № 197 от 2007 г. на Ч. районен съд за отхвърляне на предявените от касаторите срещу ОСЗГ - гр. Ч., РУГ - гр. С. и Д. л. - с. Х. искове с правно основание чл. 13, ал. 2 от ЗВСВГЗГФ за признаване правото на касаторите като наследници на Д. И. Т., починал през 1912 г. и на Н. И. Т., починал през 1878 г. да си възстановят правото на собственост върху 18 гори, подробно описани в исковата молба.

Касаторите твърдят, че решението на Смолянския ОС е неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Ответниците ОСЗ - гр. Ч., РУГ - гр. С. дирекция по горите-гр. Смолян/ и Д. л. - с. Х. горско стопанство-с. Хвойна/ не вземат становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение, като взе предвид становищата на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства, счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ищци по делото/, в срока по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл. 13, ал. 2 от ЗВСВГЗГФ, което е допуснато до касационно обжалване с определение на ВКС № 438 от 22.05.2009 г. по настоящото дело.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна: За да постанови решението си за оставяне в сила решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявените от касаторите искове с правно основание чл. 13, ал. 2 от ЗВСВГЗГФ по отношение на две от претендираните гори /в м.”Т” и м.„Б”/, въззивният съд е приел, че представеното по делото ПМС № 1* от 1940 г. не е допустимо доказателство в производствата по чл. 13, ал. 2 от ЗВСВГЗГФ, тъй като е издадено на основание чл. 20 от Закон за г. и представлява протокол за определяне на предмета на горското стопанство.

В представеното от касаторите влязло в сила решение № 156 от 27.11.2007 г. по гр. д. № 135 от 2007 г. на Ч. районен съд е прието обратното - че същото това постановление е допустимо доказателство за правото на собственост върху горите.

Настоящият състав на ВКС счита за правилно становището, залегнало в обжалваното решение поради следното: Съгласно разпоредбата на чл. 13, ал. 3, т. 3 от ЗВСВГЗГФ, не могат да бъдат основание за доказване правото на собственост върху гори в производствата пред ОСЗ и съответно в съдебното производство по чл. 13, ал. 2 от ЗВСВГЗГФ протоколите за определяне „предмета на горското стопанство”, издадени въз основа на чл. 22 от Закон за г. от 1922 г. и чл. 20 от Закон за г. от 1925 г. Според е въпросът, представеното по делото П. на Министерството на земеделието и държавните имоти № 1* от 1940 г. и въобще П. на МЗДИ за определяне предмета на горско стопанство дали представляват протоколи по смисъла на чл. 13, ал. 3, т. 3 от закона и съответно дали са допустими доказателства за правото на собственост в производствата по чл. 13, ал. 2 от ЗВСВГЗГФ. Видно от съдържанието на самото постановление, то е издадено на основание чл. 20 от Закон за г. от 1925 г. и с него е определен предмета на горското стопанство в землището на с. О., А. околия. А видно от разпоредбата на чл. 20 от Закон за г. от 1925 г., Министърът на земеделието и държавните имоти определя предмета на горското стопанство именно като издава постановление. Тъй като това постановление само възпроизвежда протоколите за определяне предмета на горско стопанство, с оглед разпоредбата на чл. 13, ал. 3, т. 3 от ЗВСВГЗГФ то също е недопустимо доказателство за правото на собственост върху гори в производството по чл. 13, ал. 2 от ЗВСВГЗГФ.

С оглед на това разрешение на поставения по делото съществен правен въпрос следва да се приеме, че за имотите, описани в постановлението, няма представени допустими доказателства за собственост, поради което правилно искът за тези имоти е бил отхвърлен.

За правото на собственост на наследодателите на ищците върху останалите претендирани гори също липсват доказателства за собственост: Представеното извлечение от дневник на идеалните имуществени дялове на кооператорите в горовладелска производствена кооперация ”О” от 1941-1942 г., в което фигурират братя Д.и Н. Т., очевидно не се отнася до наследодателите Д. И. Т., починал през 1912 г. и Н. И. Т., починал през 1878 г., а до синовете на сина на Н. И. Т., починал през 1978 г.- Иван Н. Т., починал на 19.09.1922 г., един от които е със същите имена като дядо си - Н. И. Т., починал на 09.09.1944 г., който не е наследодател на ищците по настоящото дело /първият ищец Д. Г. С. е наследник на Д. И. Т., починал през 1912 г., а втория ищец Н. Г. Т. е наследник на друг син на Н. Т., починал през 1978 г.- Костадин Т., починал през 1934 г./.

Изводът на съда, че към 1941-1942 г. останалите в наследството на братя Д, починал през 1912 г. и Н. Т., починал през 1878 г. гори са били разделени между наследниците им и съответно подлежат на възстановяване поотделно на тези техни наследници, а не общо на наследниците на двамата братя, се подкрепя и от факта, че в списъците на съпритежателите на ревир „О” от 22.11.1938 г., от 23.10.1941 г. и от 1945-1946 г. като притежатели на гори са вписани не Д. Т., починал през 1912 г. и Н. Т., починал през 1878 г., а техни наследници: 1. Аргир Т., който е син на Д. И. Т., починал през 1912 г., но не е наследодател на ищците по делото - под № 8 в първия списък, 2. братя К/синове на сина на Н. И. Т., починал през 1878 г.- Костадин Н. Т., починал на 23.12.1934 г./- под № 20 от първия списък, 3. Н. И. Т., починал на 09.09.1944 г., който е внук на наследодателя Н, починал през 1878 г.- под № 163 от първия списък, 4. П. Д. Т., който е син на Д. И. Т., починал през 1912 г., но също не е наследодател на ищците - под № 167 от първия списък, 5. В. В. Т. и Г. В. Т., които са внуци на Н. И. Т., починал през 1978 г., синове на сина му В. Н. Т. и които също не са наследодатели на ищците по настоящото дело - под № 33 и 55 от първия списък, 6. Г. С. Т., който е внук на Д. И. Т., починал през 1912 г.- под № 56 от първия списък, 7. Г. К. Т., който е внук на Н. И. Т., починал през 1878 г.- под № 57 от първия списък и т. н.

Тъй като горепосочените писмени доказателсдтва не доказват, а напротив - категорично опровергават твърдението на ищците, че описаните в исковата молба гори са били собственост към момента на одържавяването им на братя Д, починал през 1912 г. и Н. И. Т., починал през 1878 г., предявеният иск за признаване правото на наследниците на тези две лица на възстановяване на собствеността върху тези гори е неоснователен и като такъв правилно е бил отхвърлен от въззивния съд.

С оглед на гореизложеното и на основание чл. 293, ал. 1 от ГПК обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 374 от 10.07.2008 г. на Смолянския окръжен съд, постановено по гр. д. № 411 от 2008 г.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1, 2.