1ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 454
гр. София, 16.02.2026 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: А. Б.
ЧЛЕНОВЕ: ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
М. Б.
като изслуша докладваното от съдия Бойчева т. д. № 1577 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника ЗД “БУЛ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], срещу решение № 513/23.04.2025 г. по в. гр. д. № 2899/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, в частта, с която след частична отмяна на решение № 5039/02.09.2024 г. по гр. д. № 337/2023 г. на Софийски градски съд, I ГО, 20 състав, е осъден настоящият касатор да заплати на Р. Ж. В., действаща лично и със съгласието на своята майка Ж. В. Д., на основание чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 86 ЗЗД, сумата от 40 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 30.06.2022 г. в [населено място], причинено виновно от водача на лек автомобил марка “Хюндай”, модел “С. Фе”, рег. [рег. номер на МПС] , ведно със законната лихва, считано от 15.07.2022 г. до окончателното плащане.
С касационната жалба се въвеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушения на материалния и процесуалния закон - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 2 ГПК. Поддържа се, че въззивният състав е приел за установени факти, които не са доказани по пътя на пълно и главно доказване. Формирал е фактическите си изводи чрез превратно тълкуване на експертизата и останалите събрани по делото доказателства, въз основа на което неправилно е счел наличието на всички елементи от обективната страна на деликта, което е довело до неправилно приложение на материалния закон – чл. 45 ЗЗД. Подчертава се, че в случая представеният по делото констативен протокол за ПТП, съставен от длъжностно лице – неочевидец на процесното произшествие, не съдържа конкретни и достатъчни данни относно механизма на инцидента, а само констатира факт на участие на автомобила и ищцата пешеходец на определеното място и време. Същият не се ползва с материална доказателствена сила относно самия механизъм на настъпване на ПТП. Изтъква се, че по делото е налице превес на доказателствата, които изключват съприкосновението между автомобила и пострадалата, съответно отговорността на водача. От показанията на свидетеля Т. – водач на процесното МПС, не се установява наличие на контакт между същото и пострадалата, нито наличие на повреди по автомобила. Това е потвърдено и в заключението на изслушаната по делото САТЕ. Според вещото лице Г., изготвило СМЕ, не се установява механизъм на травматизъм, който в достатъчна степен на вероятност да сочи на удар между лекия автомобил и пешеходеца. Напротив, описаните увреждания (фрактури на глезена) биха могли да бъдат резултат и от други механизми, като подхлъзване или стъпване накриво, при което кинетичната енергия се генерира от самото движение на пострадалата. Показанията на свидетелката Г. са вътрешно противоречиви и неподкрепени от експертното заключение на САТЕ, според което описваният от нея механизъм (удар отзад, “изхвърляне на пострадалата”) би довел до видими повреди по автомобила, каквито не са установени. По тези доводи се подчертава, че в случая не се доказват по категоричен начин елементите от фактическия състав на деликта - конкретния механизъм на ПТП, противоправното поведение на водача и причинната връзка между неговото поведение и уврежданията на ищцата, поради което не може да се приеме за настъпила отговорността на застрахователя по чл. 432, ал. 1 КЗ. Иска се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения осъдителен иск за обезвреда на неимуществени вреди, ведно със законната лихва, както и присъждане на направените по делото разноски. Заявява се възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
При гореизложените аргументи се претендира допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: “Следва ли въззивният съд, при постановяване на решението си по чл. 235 ГПК, да изложи ясен, пълен и непротиворечив анализ на всички събрани по делото доказателства, като съобрази тяхната относителна доказателствена сила и като не допуска превратно тълкуване или изопачаване на писмените доказателства и заключенията на съдебните експертизи и на гласните доказателства, когато се установява при условията на пълно и главно доказване фактическият състав на твърдяно ПТП и причинната връзка между него и неимуществените вреди предмет на иска?”, като се твърди, че въззивният съдебен акт е постановен в отклонение от казуалната практика на касацията, намерила израз в решение № 72/12.03.2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 95/21.07.2016 г. по т. д. № 1280/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 229/07.12.2016 г. по гр. д. № 2268/2016 г. на ВКС, IV г. о.
От касатора се релевира и наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на обжалваното решение със задължителната практика на касационната инстанция - т. 2 от ППВС № 7/1959 г., без да се поставя конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от ответника по касация - Р. Ж. В., действаща лично и със съгласието на своята майка Ж. В. Д., е постъпил отговор, в който се оспорва основателността на искането за допускане на касационна проверка и подадената жалба. Развиват се доводи по съществото на спора. Иска се присъждане на разноските по делото.
Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Първоинстанционното производство е било образувано по предявени от Р. Ж. В. против ответника ЗД “БУЛ ИНС” АД искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за обезвреда на претърпените от ищцата неимуществени и имуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 30.06.2022 г. в [населено място], причинено от водача на лек автомобил марка “Хюндай”, модел “С. Фе”, рег. [рег. номер на МПС] , чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество.
Недоволна от решението на първата инстанция, с което исковете са изцяло отхвърлени, е останала ищцата, която го е обжалвала в цялост пред въззивната инстанция. За да потвърди и отмени частично първоинстанционния съдебен акт, апелативният съд е приел, че не се спори между страните, а и се установи от ангажираните по делото доказателства, че в периода 10.12.2021 г. – 09.12.2022 г. гражданската отговорност на водача на гореописания лек автомобил е застрахована при ответника по имуществена застраховка “Гражданска отговорност”. Като спорен е отделил въпроса дали получените от ищцата на 30.06.2022 г. травматични увреждания са резултат от настъпило ПТП с участието на горепосоченото МПС. В подкрепа на твърденията си ищцата е ангажирала по делото констативен протокол за ПТП с пострадали лица № К-329/30.06.2022 г., който е обсъден от решаващия състав наред с останалите събрани по делото доказателства. Въз основа на заключенията на авто-техническата експертиза – основна и допълнителна, въззивният състав е приел, че описаният механизъм на ПТП в съставения протокол съвпада със заключението на вещото лице Другански – при движение на лекия автомобил, управляван от Р. Х. Т., в [населено място],[жк], по [улица], с посока от [улица]към Околовръстен път и скорост от около 20 км/ч, когато автомобилът се е намирал на около 23 м от мястото на удара, пешеходецът Р. Ж. В. е предприела пресичане на пътното платно на [улица]с посока от ляво надясно, считано по посоката на движение на автомобила, след пресичане на траекториите на движение на автомобила и пешеходеца настъпва удар между тях с инициален контакт за автомобила в предната дясна част, а за пешеходеца – в областта на долни крайници, като левият крак е бил опорен. Най-вероятно водачът преди удара е предприел маневра за намаляване на скоростта и след удара автомобилът се е установил в покой в района на пътното платно. При тези данни и след извършена преценка по чл. 172 ГПК въззивният съд е преценил като некореспондиращи с останалите събрани по делото доказателства показанията на водача Р. Т. в тази част. Обосновал е този извод с неоспореното от страните заключение на изслушаната съдебно-медицинска експертиза, според което травмата на ищцата е причинена индиректно от значително по сила травматично въздействие по механизъм на рязко странично огъване на стъпалото в глезенната става, като този механизъм на получаване на травмата при ПТП от пешеходец е напълно възможен и често срещан. Отчел е и поясненията на вещото лице медик, че травмата се дължи на въздействие със значителна кинетична енергия на лекия автомобил върху пострадалата и настъпило рязко нарушаване на равновесието й, когато травмираният ляв крак е бил опорен, стъпил на терена, като се предполага значително по-висока кинетична енергия, предвид обстоятелството, че тя е дете с голяма еластичност на костите. Това е дало аргумент на съда да отхвърли възражението на ответника по жалбата, че инцидентът е настъпил в резултат неравност на пътя и стъпване накриво от ищцата, доколкото при такъв механизъм на увреждане липсва необходимата за получаване на процесната травма значителна кинетична енергия. Въззивният съд е съобразил и посоченото при снемане анамнезата на ищцата, че е пострадала при ПТП, както и казаното в същия смисъл от майката на ищцата на свидетелката С. М.. Посочил е, че макар показанията на свидетелката Ю. Г. да са вътрешно противоречиви и в разрез с останалите събрани доказателства, като не допринасят за изясняване на точния механизъм на ПТП, същата е възприела наличието на удар между автомобила и пострадалата. Счел е за неоснователно и възражението на ответника, че поради липсата на следи по автомобила не е осъществен удар между ищцата и лекия автомобил, с аргументи, че при скорост около 5 км/ч към момента на инцидента и съприкосновението на автомобила с дете, което е паднало напред, а не върху МПС, не би могло да се очаква наличието на такива в резултат на удара.
По тези съображения въззивната инстанция е намерила, че при съвкупния анализ на всички ангажирани по делото доказателства се налага изводът, че на 30.06.2022 г. е настъпило описаното в исковата молба застрахователно събитие, при което ищцата е получила травматични увреждания. Ударът е бил предотвратим за водача, който е имал техническа възможност да спре преди мястото на удара чрез предприемане на аварийно спиране, което не е сторил. Деянието е противоправно, тъй като водачът на процесния лек автомобил не е изпълнил задължението си, произтичащо от нормата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП. Намалил е скоростта, но при възникналата опасност за движението не е предприел аварийно спиране, за да предотврати настъпване на удара. Доколкото не е оборена и предвидената в нормата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД презумпция за вина, въззивният състав е намерил за установени предпоставките за ангажиране на гражданската отговорност на виновния водач, който е покрита от ответника, който дължи заплащането на застрахователно обезщетение на пострадалото лице за претърпените имуществени и неимуществени вреди.
По отношение на размера на обезвредата по чл. 52 ЗЗД решаващият състав е съобразил получените от ищцата в резултат на процесното ПТП тежки травматични увреждания – счупване на глезенната става на глезенните израстъци на големия и малкия пищял на лява подбедрица, наложили оказване на спешна медицинска помощ и провеждане на оперативно лечение. Травмата е довела до трайно затруднение на движението на левия долен крайник за повече от 30 дни. Непосредствено след получаване на увреждането ищцата е изпитвала силни, остри болки, засилващи се при всяко движение на крака до невъзможност за движение и стъпване върху него, което наложило ползването на мощно обезболяващо лечение. Увреденият крайник е бил имобилизиран в продължение на 2-3 месеца, през който период придвижването на ищцата е било затруднено, което е създавало значителни неудобства и ежедневен дискомфорт. Продължителен е възстановителният период – 3-4 месеца, през който пострадалата се е нуждаела от чужда помощ в ежедневното обслужване и функциониране, придвижвала се е с помощни средства. След приключването му в продължение на месеци ищцата е изпитвала слабост на засегнатия крайник, болка, която се засилва при натоварване и колебания във времето. Проведена е и втора оперативна интервенция за премахване на остеосинтезните елементи, след която отново са търпени болки и страдания в период от 2-3 седмици, които са налагали медикаментозно обезболяване. Съобразявайки получените от пострадалата тежки травматични увреждания, извършените две оперативни интервенции, продължителния лечебен и възстановителен период, значителните затруднения и неудобства в ежедневието и придвижването, възрастта на ищцата към момента на инцидента – 13 години, към същия момент конкретната икономическа обстановка, установените застрахователни лимити, както и задължителните указания, дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г., въззивият съд е определил по справедливост размер на обезщетението за неимуществени вреди от 60 000 лева.
За доказани са намерени и направените от ищцата разноски във връзка с нейното лечение в общ размер от 3 695,59 лева.
По отношение на въведеното от ответника с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, въззивният съд е взел предвид, че ищцата се е придвижвала по банкета на участък от пътното платно на [улица], която е с двупосочна организация на движението. В нарушение на задължението по чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП е предприела пресичане на пътното платно на необозначено за тази цел място, като не е съобразила приближаващия я автомобил. Същевременно тя е имала възможност да го възприеме като опасност и да не предприеме пресичането. Като не го е сторила, с поведението си е допринесла за настъпване на вредоносния резултат, като приносът й е определен на 1/3.
По тези мотиви въззивният състав е намалил дължимото й обезщетение за претърпените неимуществени вреди на 40 000 лева и за имуществени вреди - на 2 463,73 лева, в които размери е приел за основателни предявените осъдителни искове и след частична отмяна на първоинстанционното решение ги е уважил. За разликата над тези суми е потвърдил първоинстанционния съдебен акт за отхвърлянето им.
Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се претендира допускане на факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е обусловена от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора и отговарящ на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
Не покрива посочените изисквания поставеният от касатора въпрос във втората му част, която предпоставя да е допуснато “превратно тълкуване” или “изопачаване” на събраните по делото доказателства, когато “се установява при условията на пълно и главно доказване фактическият състав на твърдяно ПТП и причинната връзка между него и неимуществените вреди - предмет на иска”. В тази си част питането има фактологичен характер, тъй като изисква преценка на конкретния фактически и доказателствен материал по делото, съответно на законосъобразността на въззивното решение. Следователно не е правно по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, което лишава от предмет обсъждането на въведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Поставеният въпрос в първата му част е процесуалноправен и отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за осъществяване на касационен контрол. Относно правомощията на въззивната инстанция е налице задължителна практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, намерила израз в цитираните от касатора решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 173/03.01.2016 г. по т. д. № 1689/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 60089/02.08.2021 г. по т. д. № 934/2020 г. на ВКС, I т. о., решение № 83/11.07.2022 г. по т. д. № 859/2021 г. на ВКС, I т. о., решение № 141/28.08.2024 г. по т. д. № 2052/2023 г. на ВКС, I т. о., и др.). Приема се, че при формиране на собствените си фактически и правни изводи по спорното право въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да обсъди и анализира поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за правно релевантните факти, както и да разгледа доводите, възраженията и оплакванията на страните при съблюдаване на пределите на въззивното производство, очертани с жалбата и отговора на същата, като тези му действия следва да бъдат отразени в мотивите на решението съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК.
В съответствие с константната практика на ВКС и съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, в обжалваното решение втората инстанция е изложила подробни съображения по приетите за относими факти и доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси. В разрез с доводите на касатора, в мотивите на атакувания съдебен акт е извършен обстоен и задълбочен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и експертни заключения, за да се стигне до извода за механизма на ПТП, настъпило на 30.06.2022 г. с участието на водача на гореописаното МПС, противоправното поведение на делинквента, травматичните увреждания на ищцата, причинната връзка между поведението на водача на автомобила и настъпилите вреди. От въззивния състав не са ценени показанията на водача Р. Т. в частта, че не е имало удар между управлявания от него лек автомобил и пострадалата, тъй като са счетени за некореспондиращи с останалите приобщени към делото доказателства. В тази връзка е изтъкнато заключението на изслушаната съдебно-медицинска експертиза, че травмата на ищцата е причинена индиректно от значително по сила травматично въздействие по механизъм на рязко странично огъване на стъпалото в глезенната става, като този механизъм на получаване на травмата при ПТП от пешеходец е напълно възможен и често срещан. Травмата се дължи на въздействие със значителна кинетична енергия на лекия автомобил върху пострадалата и настъпило внезапно нарушение на равновесието й в момент, в който травмираният ляв крак е упорен, стъпил на терена. Съобразен е и изводът на експерта, че получените от ищцата травматични увреждания са в пряка причинно-следствена връзка с процесното ПТП. Отчетено е и обстоятелството, че при снемане анамнезата на ищцата е посочено, че същата е пострадала при ПТП. Анализирани са и показанията на свидетелите С. М. и Ю. Г.. Пояснено е, че ударът е бил предотвратим за водача, който е имал техническа възможност да спре преди мястото на сблъсъка чрез предприемане на аварийно спиране, което не е сторил. Деянието е противоправно, тъй като водачът не е изпълнил задължението си, произтичащо от нормата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП – при възникналата опасност за движението не е предприел аварийно спиране, за да предотврати настъпване на удара. Не е оборена установената в нормата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД презумпция за вина. По тези съждения въззивният състав е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на гражданската отговорност на виновния водач, която е застрахована при ответника, който дължи заплащането на застрахователно обезщетение на пострадалото лице за претърпените вреди. Несъгласието на касатора с мотивите на решаващия състав представлява оплакване за неправилност на въззивното решение – основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което излиза извън предметния обхват на селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Формирането от въззивния съд на извод, несъвпадащ с тезата на обжалващия, не може да се приравни на липса на анализ на събрания доказателствен материал и ненадлежна преценка на относителната му доказателствена стойност, в какъвто контекст се поставя процесуалноправният въпрос. При това положение не може да се обоснове твърдяното от касатора отклонение на обжалваното решение от формираната практика на ВКС, поради което по поставеното питане в първата му част не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.
Не може да послужи за достъп до касация и твърдението на обжалващия за наличие на противоречие на даденото от въззивния съд разрешение със задължителната практика на касационната инстанция - т. 2 от ППВС № 7/1959 г. Доводите за неправилна преценка на апелативния състав относно наличието на причинна връзка между твърдяното поведение на водача и настъпилите вреди не могат да обусловят допускане на касационно обжалване, тъй като не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Такъв въпрос не може да бъде изведен служебно от касационната инстанция, която разполага само с правомощия да уточни и конкретизира поставен от страната въпрос. Ето защо, безпредметно остава обсъждането на релевираната от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационна проверка.
По тези съображения следва да бъде отказан достъп до касационен контрол на решението на Апелативен съд – София в обжалваната част.
При този резултат в настоящото производство следва да бъде разгледано искането на процесуалния представител на ответника по касация за присъждане на адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ. Съобразявайки предмета на спора – иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, наличието на формирана трайна съдебна практика по приложението на цитираната разпоредба, фактическата и правна сложност на делото, извършените от адвоката на страната действия, изразяващи се в депозиране на отговор на касационна жалба и изложение на основанията за допускане на касационен контрол, настоящият състав намира, че адвокатското възнаграждение за осъществената безплатна правна защита следва да се определи и присъди в размер на 1 500 евро.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 513/23.04.2025 г. по в. гр. д. № 2899/2024 г. по описа на Апелативен съд – София в обжалваната част.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗА ЗД “БУЛ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], да заплати на адв. Д. К. З., с адрес: [населено място], [улица], ет. 2, сумата от 1 500 евро – адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.