Производството е по чл. 288 ГПК.

В. С. С. чрез пълномощника си адв. Е.П. е обжалвал въззивното решение на Софийския градски съд, ІV-Д въззивен състав от 31.07.2014г. по гр. д.№ 5537/2013г. по допускане на делбата.

Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280 ал. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Ответницата Е. К. К. изразява становище в подадения писмен отговор чрез процесуалния представител адв. Д.К., че не са обосновани предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК и касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество, освен това по поставените правни въпроси въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС. Посочени са съдебни решения, в които правните въпроси за разрешени във възприетия в обжалваното решение смисъл.

Върховният касационен съд, първо гражданско отделение обсъди доводите на страните по основанията за допускане на касационното обжалване и намира следното:

С въззивното решение от 31.07.2014г. по гр. д.№ 5537/2013г. Софийският градски съд, ІV-Д въззивен състав е изменил частично решението на Софийския районен съд, 63 състав от 30.01.2013 г. по гр. д. № 38061/2009 г. по допускане на делбата в частта за правата на съделителите и е определил, че те са 4/12 ид. ч. за Е. К. К., 7/12 ид. ч. за В. С. С. и 1/12 ид. ч. за Г. А. М.

Съдът е приел, че при издаването на заповед № РД – 41-1226/1987 г. по чл. 100 З отм., с която е определено обезщетяване с процесните два имота срещу отчужден имот, наследодателите на страните С. С. и Д. И. са били в брак. Тази заповед е стабилен административен акт, с който се прехвърля правото на собственост върху отстъпения като обезщетение имот, а ако въз основа на нея е издаден по – късно нотариален акт, той има само констативно значение. По силата на чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г отм., действащ към момента на обезщетяването, вещите и правата върху вещи, придобити от съпрузите през време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата независимо от това, на чие име са придобити, като приносът се предполага на основание чл. 19 ал. 2 СК 1985г отм., Въз основа на тези изводи съдът е установил, че квотите на съделителите са различни от определените от първата инстанция и е изменил решението по допускане на делбата в тази част, Съдът не е уважил правоизключващото възражение на съделителя В. С. С. за придобиване на частите на сънаследниците от делбените имоти по давност по съображения, че отделният съсобственик, който ползва вещта е владелец на своята част и държател за частта на останалите съсобственици. За да се направи извод за изтекла придобивна давност в полза на съсобственика, които се позовава на нея, е необходимо той да установи доведено до знание на съсобствениците намерение за придобиване на чуждия дял, а в случая е доказано единствено ползването на апартамента от В. С. С. при това заедно с майка си до нейната смърт.

При тези мотиви на въззивния съд първият правен въпрос в изложението за допускане на касационното обжалване за начина, по който се установява намерението на един от съсобствениците да владее частите на останалите съсобственици за себе си е от значение за делото, но не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 т. 1-3 ГПК, защото изводите на съда са в съответствие с последователната и непротиворечива практика на ВКС, включително и задължителната по чл. 290 ГПК – решение № 183 от 01.08.2013 г. по гр. д. № 847/2012 г., на ВКС, I г., решение № 549 от 30.12.2010 г. по гр. д. № 217/2010 г., на ВКС II г. о. и др.

Вторият правен въпрос дали един имот става съпружеска имуществена общност, когато към момента на издаване на заповед по чл. 100 З отм., с която е определено обезщетяване на едно лице с имот срещу отчужден негов собствен имот, това лице е било в брак, не е обуславящ за конкретния спор, защото по настоящото дело няма данни отчуждения имот да е бил лична собственост на съпруга С. И. С.. В отговора на исковата молба ответникът не е направил възражение в подобен смисъл и не е представил доказателства за момента на придобиване на отчуждения имот. От друга страна в заповедта по чл. 100 З отм. изрично е посочено, че жилището се дава на двамата съпрузи в съсобственост, което налага извод, че дори и отчуждения имот да е бил лична собственост на С. И. С., съпругата му Д. К. И. е придобила права на лично основание при условията на чл. 102 З отм. в редакция към 1987г. Следователно не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК и по втория поставен от касатора в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК правен въпрос.

При този изход на делото на основание чл. 78 ал. 3 ГПК на ответницата Е. К. К. следва да се присъдят направените разноски в размер на 1000лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 01.12.2014г.

Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд, ІV-Д въззивен състав от 31.07.2014г. по гр. д.№ 5537/2013г. по допускане на делбата.

ОСЪЖДА В. С. С. да заплати на Е. К. К. сумата 1000 лв. /хиляда лева/ разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: