Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Р. Б. ЕАД срещу решение №265495/20.08.2021 г. по гр. д.№13095/2020 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение №129446/23.06.2020г. по гр. д.№77023/18г. по описа на Софийски районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК от „Р. Б. ЕАД срещу С. А. Ш. обективно съединени установителни искове за съществуване на нейни задължения към банката, произтичащи от сключен договор за студентски кредит от 04.10.2010г., за които е издадена заповед по чл. 410 ГПК по ч. гр. д.№28330/18г. по описа на СРС, както и в частта, с която след отмяна на решението на СРС в частта, с която са уважени евентуално предявените на правно основание чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ и чл. 86 ЗЗД осъдителни искове за заплащане на суми, произтичащи от същия договор, тези искове са отхвърлени като неоснователни.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради материална незаконосъобразност. Касаторът оспорва като неправилни изводите на въззивната инстанция за нищожност на договорната клауза, предвиждаща капитализиране на лихвата, поради наличие на анатоцизъм; за нищожност на договорната клауза, предвиждаща право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем при неплащане на три последователни вноски и за недоказаност на предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Поддържа искане за допускане на решението на въззивния съд до касационна проверка за правилност, за отмяна на решението като незаконосъобразно и за осъждане на ответницата. Претендира направените по делото разноски, включително присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът сочи като допълнителни предпоставки хипотезите на чл. 280 ал. 1 т. т.1,2 и 3 ГПК, като в т. 1 от него излага твърдение, че „съдът се е произнесъл по съществен процесуалноправен и материалноправен въпрос, решаван противоречиво от съдилищата и в противоречие с практиката на ВКС, който е от значение за точното прилагане на закона“. Счита, че въпросът за капитализацията в договор за банков кредит /договор за студентски кредит/ е решен в противоречие с практиката на ВКС, като цитира решение №1101/28.05.2015г. по т. д.№4503/2014г. по описа на Софийски апелативен съд. Представя решения по граждански дела на РС Шумен, СГС и ОС Варна. Моли „да бъде допуснат до ксационно разглеждане и да бъде даден отговор“ на въпроса: Уговорката в чл. 4.4 от договор за студентски кредит от 04.10.10г., съгласно която „по време на гратисния период банката начислява лихва върху усвоената част от кредита.Начислената лихва се капитализира годишно“ нищожна ли е на основание чл. 26 ал. 4 вр. чл. 10 ал. 3 ЗЗД? В т. 2 от изложението касаторът поддържа становище за неправилност на заключението на въззивния съд, че не са налице предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като се позовава на решение №10/25.02.2020г. по т. д.№16/19г. на второ т. о. на ВКС, в което е даден отговор на въпроса Може ли обявяването на кредита за предсрочно изискуем да бъде извършено чрез връчване на препис от исковата молба по чл. 422 ал. 1 ГПК?, с което, според него, въззивният съд не се е съобразил.

В депозиран в законоустановения срок, чрез назначения от съда особен представител, писмен отговор, ответницата по касационната жалба С. А. Ш. е оспорила наличието на визираните в изложението към касационната жалба предпоставки за допускане на обжалването на въззивния акт и е навела доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане, като поддържа становище за правилност на решението на СГС и искане за потвърждаването му.

Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

За да постанови решението си, съставът на Софийски градски съд е намерил за безспорно по делото, а и установено от събраните доказателства, наличието на сключен между страните договор за студентски кредит от 04.10.2010г., по силата на чиито уговорки банката е превела по сметката на Нов български университет осем броя такси за обучението на ответницата Ш., възлезли на общата сума от 7024 лв., с която е заверена сметката в банката, като по време на гратисния период /изчислен от банката до 20.02.2016г./ е начислена възнаградителна лихва в размер на 3228,49 лв., капитализирана в края на периода, с което общото задължение за главница е определено на 10 252,49 лв.Съдът е установил въз основа на заключението на експертизата, че за периода 20.12.2017г. – 20.03.2018г. не са били заплатени от кредитополучателката четири вноски и е обсъдил направените от вещото лице изчисления на задълженията във варианти в случай на обявена предсрочна изискуемост преди подаването на заявлението по чл. 410 ГПК и в случай на настъпването с подаването на исковата молба. Намерил е, че приложим към създалото се правоотношение между страните е Законът за кредитиране на студенти и докторанти от 2008г. Позовавайки се на разпоредбите му, уговорките в договора и събраните по делото доказателства, съдът е счел за неоснователни възраженията на ответницата, че банката не разполага с правото да предоставя такъв тип кредити; че не е уведомила кредитополучателя за всички условия по кредита; че е превеждала сумите към НБУ без основание, поради липса на данни за представяне от страна на студентката на удостоверения за записването на всеки следващ семестър. За да формира изводите си за неоснователност и на двата предявени в условията на евентуалност искове, съдът е споделил от една страна наведеното от ответницата в производството оспорване на клаузата на чл. 4.4 от договора, предвиждаща капитализиране на начислената през гратисния период лихва, като нищожна. Посочил е, че прилагането води до анатоцизъм, каквато уговорка е нищожна, тъй като противоречи на чл. 24 ал. 1 ЗКСД, който предвижда единствено, че след изтичането на гратисния период кредитополучателят дължи да върне главницата и начислената лихва, но не и да се капитализира последната. По отношение на оплакването за нищожност на клаузата по чл. 6.2, предвиждаща право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем при неплащане на три последователни вноски съдът е развил съображения, че въпреки специалния характер на договора за студентски кредит, приложими са, според правната му природа, и общите правила за банковите кредити, а разпоредбите на ЗКСД не дерогират приложението на чл. 432 ал. 1 ТЗ, като чл. 21 ал. 6 ЗКСД урежда допълнителна специфична хипотеза на предсрочна изискуемост. Поради това е отказал да сподели възражението на ответницата, че неплащането на вноските по кредита не може да бъде основание за обявяването му за предсрочно изискуем. Въпреки тези съображения съдът е достигнал до извода, че липсват данни да се заключи вземанията от ответницата да са станали изискуеми по аргумент за липса на данни към момента на подаването на заявлението и исковата молба да е изтекъл гратисния период, през който ответницата е освободена от задължението да погасява кредита. Посочил е, че предвиденото в клаузата на чл. 4.2 от договора, според която гратисният период е определен на 65 месеца, противоречи на разпоредбата на чл. 23 ал. 2 ЗКСД, установяваща, че гратисния период обхваща периода от сключването на договора до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа, съгласно учебния план за съответната специалност и образователно-квалификационната степен, съответно – от датата, на която изтича определения срок на докторантурата. Приемайки, че разпоредбата на ЗКСД е с императивен характер съдът е намерил, че поради противоречието с нея, клаузата на чл. 4.2 от договора е нищожна и не може да бъде приложена, с оглед което същата следва да бъде заместена от законовата разпоредба. И тъй като, въпреки направеното от ответницата възражение, че ищецът следва да докаже настъпването на обстоятелствата, посочени в чл. 23 ал. 2 ЗКСД, обуславящи правото на банката да изисква изпълнение на задълженията на кредитополучателя, същият не е сторил това, съдът е заключил, че по делото не е установено кога е приключил гратисния период, респ. кога е настъпил падежа на първото задължение за плащане на периодичните вноски за погасяване на кредита, поради което не може да бъде направен и обоснован извод налице ли е предвиденото в договора условие за обявяването му за предсрочно изискуем с неплащането на три поредни такива.На базата на тези заключения съдът е направил и извода си за неоснователност на предявените главни и евентуални искове.

Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Съгласно чл. 280 ал. 1 ГПК и възприетото с т. 1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало, а непосочването на правен въпрос съобразно тези изисквания само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки по чл. 280 ал. 1 т. т.1-3 ГПК.

В случая в т. 1 от изложението си касаторът прави твърдение, че въпросът за капитализацията в договор за банков кредит е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, но нито формулира конкретен правен въпрос във връзка с изводите на въззивния съд, нито сочи практика на ВКС, която да му противоречи. С това следва да се приеме, че не е осъществена нито общата предпоставка да допустимост, нито допълнителната такава, сочена в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Критерият по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК /противоречива практика на съдилищата/, на който се позовава касаторът, не съществува от изменението на ГПК през 2017г., а приложимостта на този по т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК не е обоснована, съгласно разясненията в т. 4 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Поставеният от касатора въпрос, по който е направено изрично искане да бъде допуснато касационното обжалване, е от фактологичен характер, тъй като отговорът му изисква да бъде обсъдено конкретно доказателство - договорът между конкретните страни и въз основа на това - направена преценка за правилността на мотивирания от въззивния съд извод за нищожност на клаузата на чл. 4.4 от него. Такъв въпрос не отговаря на общия критерий за селектиране на жалбата по чл. 280 ал. 1 ГПК, съгласно постановките на т. 1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Не осъществява характеристиките на обуславящ правен въпрос и въпросът, съдържащ се в т. 2 от изложението, посочен като разрешен в цитираната практика на ВКС, тъй като той не кореспондира с решаващите мотиви на въззивната инстанция. Изводът за неоснователност на иска не е мотивиран със съображения за неупражнено право за обявяване на кредита за предсрочно изискуем с предявяването на исковата молба, а с липсата на доказани по делото предпоставки, позволяващи да се приеме, че изобщо кредитополучателят е изпаднал в просрочие, което е основание за обявяването на кредита за предсрочно изискуем.

По тези съображения следва да бъде постановен отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение.

Така мотивиран, съставът на Второ търговско отделение на Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №265495/20.08.2021 г. по гр. д.№13095/2020 г. по описа на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: