Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадената чрез адв.С. С. касационна жалба на ищеца С. И. С. срещу решение № 266617/19.11.2021г. по възз. гр. д.№ 11364/2018г. на СГС.С него е потвърдено решение № 397396/30.04.2018г. по гр. д.№ 24069/2017г. на СРС, с което е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск на С. И. С. против „М. П“ ЕООД за признаване за установено на оспореното му парично вземане по отношение на „М. П“ ЕООД за обезщетение за имуществени вреди в размер на цената на автомобила по договор за лизинг от 19.12.2005г., за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д.№ 22407/2015г. на СРС, в размер на 3106 евро, част от общо вземане в размер на 10 409 евро, ведно със законната лихва, считано от 23.04.2015г. до окончателното изплащане, и са присъдени разноски в тежест на касатора.

В касационната жалба са релевирани доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалваното решение. Искането е за неговото обезсилване или отмяна и за връщане на делото за ново разглеждане с указания.

В подадената чрез адв.С. С. допълнителна молба, представляваща изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са въведени основанията за директен достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК - вероятна недопустимост и очевидна неправилност, както и основанието по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК с позоваване на ТР № 1/2013г. по тълк. д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС по следния процесуалноправен въпрос:

За правомощията и задълженията на въззивната инстанция относно коментиране на доводите на страните, служебно назначаване на експертизи, повторни и тройни, огледи и др., които съдът служебно може да назначи, и обсъждане на доказателствата.

С подадения чрез юрисконсулт Е. Т писмен отговор ответникът по касация „М. П“ ЕООД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.

Съставът на I т. о., въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е счел, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно, като е обсъдил релевираните във въззивната жалба на ищеца доводи и е извършил и служебна проверка.Обсъдил е и доводите във въззивната жалба на ищеца за недопустимост на обжалваното първоинстанционното решение, приемайки, че е постановено по допустима ИМ, подадена в законоустановения срок след постъпване на възражение по чл. 414 ГПК, при наличие на активна и пасивна процесуална легитимация.Счел е, че ищецът няма правен интерес от довода за ненадлежно представляване на ответното дружество в процеса, като наред с това е приел, че в първоинстанционното и във въззивното производство са представени надлежни пълномощни, а представянето и на трудовите договори с юрисконсултите не е било необходимо. Коментирал е и релевираните във въззивната жалба доводи за неправилно разпределяне на доказателствената тежест, приемайки, че на ищеца са били дадени прецизни указания във връзка с доказването на фактите, които са в негова доказателствена тежест, и той е разполагал с възможността да направи всички необходими и относими доказателствени искания в първоинстанционното производство, поради което не е необходимо да бъдат му давани указания.Обсъдил е и доводите на ищеца, че решението по гр. д.№ 18428/2011г. на РС - Варна не се отнася за същия договор, приемайки, че то е неоснователно. Приел е, че с влязлото в сила решение по посоченото дело не е формирана сила на пресъдено нещо по спора, тъй като е постановено по различен предмет – относно произтичащите от договора вземания на ответното дружество за лизингови вноски, застрахователна премия, пътен данък и неустойки. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено и безспорно, че между ищеца, като лизингополучател, и ответното дружество, като лизингодател, е бил сключен на 19.12.2005г. договор за лизинг за надлежно индивидуализиран лек автомобил „Ф. Ф“, по който ответното дружество е изпълнило задължението да предаде автомобила на ищеца.Приел е, че с влязлото в сила на 17.12.2012г. решение по гр. д.№ 18428/2011г. на РС - Варна е задължително установено в отношенията между страните договорното неизпълнение на ищеца за заплащане на лизингови вноски и застрахователни премии.Счел е, че в полза на ответното дружество е възникнало преобразуващото право да прекрати договора за лизинг, съгласно чл. 61 от него, което е било надлежно упражнено с изпращането на уведомление до ищеца, доставено на адреса му, посочен в чл. 69 от договора, и договорът за лизинг е прекратен на 01.10.2010г.Изведени са мотиви, че с прекратяването на договора за лизинг окончателно е отпаднала възможността за сбъдване на предвиденото в договора условие на ищеца да бъде прехвърлено правото на собственост върху автомобила и е нямало пречка ответното дружество да го прехвърли на трето лице и свободно да определи цената му, като това по никакъв начин не засяга правната сфера на ищеца след прекратяване на договора за лизинг.

Настоящият състав намира, че не е налице приложното поле на основанията за директен достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК - вероятна нищожност и вероятна недопустимост, за които, както е изяснено в т. 1 на ТР № 1/2010г. по тълк. д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция не е ограничена от въведените от касатора основания и следи служебно. Неоснователни са релевираните от касатора доводи за постановяване на обжалваното решение при наличие на основания за отвод, каквито конкретно не са посочени и не се установява да са били налице. При служебната проверка настоящият състав не констатира данни за вероятна нищожност на обжалвания акт, който е постановен от компетентен съд, процедиращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната му власт, в писмена форма, подписан е от съдиите, участвали при разглеждане на делото и е ясна и разбираема волята на съда, отразена в мотивите и диспозитива.Въведените от касатора доводи, че съдът не е назначил повторна или допълнителна експертиза касаят правилността, а не допустимостта на въззивното решение. Настоящият състав не установи и данни за вероятна недопустимост на въззивния акт, който е постановен при наличие на всички положителни и отсъствие на отрицателни процесуални предпоставки. Както е приел и въззивният съд и не се оспорва, първоинстанционното решение не е постановено при наличие на отрицателна процесуална предпоставка, силата на пресъдено нещо, формирана с влязлото в сила решение по гр. д.№ 18428/2011г. на РС - Варна между същите страни във връзка със същия договор, тъй като двете дела имат различен предмет.

Не е налице и приложното поле на въведеното от касатора основание за директен достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност. Изведена от съдебната практика на касационната инстанция, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК насочва към особено съществени пороци на обжалвания въззивен акт, установими обективно и пряко от мотивите му, без извършване от касационния съд на проверка по същество. Очевидна неправилност по см. на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК би била налице при постановяване на въззивния акт в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, при прилагане на несъществуваща или отменена норма или грубо нарушаване на правилата на формалната логика.Очевидната неправилност не е тъждествена с общите основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК. В случая от мотивите на обжалваното решение не се констатират такива тежки пороци на обжалвания акт.Касаторът не е изложил конкретни доводи, попадащи в хипотезите на очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.Въведените от него доводи са за неправилност на обжалваното решение по см. на чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да бъдат обсъдени само след допускане на касационно обжалване.

Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора процесуалноправен въпрос произтича от липсата на въведената допълнителна предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК.Даденото от въззивния съд разрешение по него съответства на принципните постановки за правомощията на въззивната инстанция, изведени от посоченото от касатора тълкувателно решение и постановената въз основа на него, служебно известна, съдебна практика на касационния съд.Видно от мотивите на въззивното решение, въззивният съд е обсъдил въведените във въззивната жалба на ищеца доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на въззивното решение и е извършил дължимата, на осн. чл. 269 ГПК, изр. 1, ГПК служебна проверка. Правилността на направените от въззивната инстанция изводи, конкретно на извода за прекратяване на договора за лизинг, поради развалянето му с едностранното писмено предизвестие (л. 33 от първоинстанционното дело), не подлежи на проверка в селективната фаза на касационното производство.

Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване.

Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не е направено такова искане.

Мотивиран от това, съставът на I т. о.

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на решение № 266617/19.11.2021г. по възз. гр. д.№ 11364/2018г. на СГС.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: