12ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1277

гр. София, 26.05.2023 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията Н. И. гражданско дело № 4669 по описа на Върховния касационен съд за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „БУМЕКС“ ООД гр. София, с ЕИК[ЕИК], чрез пълномощник Н. А. от САК, срещу решение № 951/28.06.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 3261/2021 г. по описа на Апелативен съд - София. С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 264387/01.07.2021 г. по гр. д. № 10429/2019 г. на Софийски градски съд и на основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД са обявени за окончателни предварителни договори, сключени на 16.10.2017 г. и на 18.09.2018 г. с които „БУМЕКС” ЕООД, продава на Г. М. Ц., следните недвижими имоти, находящи се в „Жилищна сграда-апартаменти, офиси, ателиета и подземни гаражи“, [населено място], м.“М.“, [улица], построена в поземлен имот с идентификатор..... 1. АПАРТАМЕНТ № Б 5 /буква Б пет/ с идентификатор ...., на трети етаж (кота +5,95), със застроена площ 110,61 кв. м., състоящ се от дневна с трапезария и бокс, две спални и две бани, ведно с 3,12% идеални части от общите части на сградата, при съседи на апартамента: на същия етаж - имот с идентификатор ......; имот с идентификатор ........; под обекта - имот с идентификатор .....; над обекта - имот с идентификатор ....; 2. 12,51/737,42 идеални части от подземен гараж на етаж -1, съставляващ самостоятелен обект с идентификатор ...., с предназначение на обекта: гараж в сграда, брой нива на обекта: 1, с площ 737,42 кв. м.; при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж - имот с идентификатор .......; имот с идентификатор ......; имот с идентификатор ......; по обекта - имот с идентификатор ...... и имот с идентификатор ......; над обекта - имот с идентификатор ....., имот с идентификатор .......; имот с идентификатор .... и имот с идентификатор ........, със съответните идеални части от общите части на сградата, които идеални части са отредени за паркомясто № 20 с площ 12,51 кв. м.; и 3. 12,51/737,42 идеални части от подземен гараж на етаж -2, съставляващ самостоятелен обект с идентификатор ------, с предназначение на обекта: гараж в сграда, брой нива на обекта: 1, с площ 737,42 кв. м.; при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж - имот с идентификатор ....; имот с идентификатор......; имот с идентификатор ......; под обекта – няма; над обекта - имот с идентификатор ......, със съответните идеални части от общите части на сградата, които идеални части са отредени за паркомясто № 42 с площ 12,51 кв. м., при условие, че в двуседмичен срок от влизане на решението в сила Г. М. Ц. заплати на „БУМЕКС” ЕООД [населено място] остатъка от продажната цена в размер на левовата равностойност на 120388,07 евро по фиксинга на БНБ. С решението Г. М. Ц. е осъден да заплати по сметка на Столична община, район Витоша местен данък за придобиване на недвижимо имущество в размер на 4743,05 лв., както и да заплати по сметка на Софийски апелативен съд 1568,08 лв.– нотариална такса. В тежест на касатора са възложени и разноски по делото.

Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. Развален ли е по взаимно съгласие договор по чл. 19 ЗЗД, ако купувачът по договора след като е изтекъл два пъти срока, в който е следвало да заплати вноска по договора, след изрично отправено до него изявление за прекратяване, приема върнатата от продавача част от продажната цена и изнася от имота личните си вещи?; 2. От какъв порок страда решение на въззивния съд, в което съдът е разгледал ненаведени твърдения и възражения на ищеца в исковата молба? и 3. Ако страните по предварителен договор са постигнали съгласие за опрощаване на задължение произтичащо по договора и анексите към него, изменение на дати на плащане и други условия в договора, следва ли промяната и опрощаването да бъдат изрично уговорени между страните, като се посочи размера на задължението, което се опрощава и промяната в начина на плащане?. По отношение на първия и третия въпрос, се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се, че по първия въпрос въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС: Решение № 433/08.11.2011 г. по гр. д. № 1137/2010 г. на ВКС, IV ГО, а по третия въпрос в противоречие с Решение № 32/ 30.05.2016 г. по т. д. № 95/2015 г. на ВКС и Решение № 78/ 14.07.2011 г. по т. д. № 605/2010 г. на ВКС, I ТО. По отношение на втория въпрос се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по който се навеждат доводи, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2- ро и 3-то ГПК – недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответника по жалбата Г. М. Ц., в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

По делото от страна на „БУМЕКС“ ООД [населено място] е депозира касационна жалба и срещу решение № 1198/04.10.2022 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК по възз. гр. д. № 3261/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, с което съдът е оставил без уважение молбата по чл. 247 от ГПК на касатора за отстраняване на очевидна фактическа грешка, представляваща грешка в изчисленията на съда, в решението от 28.06.2022 г., касаеща продажната цена на имотите предмет на продажба по предварителните договори. Твърди се, че решението е неправилно. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са поставени следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд като се произнася по всички въпроси обект на правния спор включително продажната цена, при която предварителният договор е обявен за окончателен следва да формира (да изкаже) собствени изводи, от които да се проследи логическата дейност на съда и как е формирана продажната цена в диспозитива на решението ?. Твърди се противоречие с TP № I/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; и 2. От какъв порок страда решението, ако съдът не е приложил императивна правна норма?. Сочи се, че този въпрос е решаващ за изхода на делото и е от значение за точно прилагане на закона и развитие на правото - основание за касационно обжалване по чл. 280 , ал. 1, т. 3 ГПК. Заявени са и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2- ро и 3-то ГПК – недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.

В писмен отговор ответника по жалбата Г. М. Ц. излага становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК, приема следното:

За да постанови решение № 951/28.06.2021 г. от фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че страните не спорят, за наличието на сключени предварителни договори от 16.10.2017 г. и от 18.09.2018 г. и за постигнато в тях съгласие относно прехвърляне правото на собственост след построяване на сграда- „Жилищна сграда-апартаменти, офиси, ателиета и подземни гаражи, [населено място], м.“М..“, както следва: по договора от 2017 г.: върху апартамент № Б5 от 126,35 кв. м. на 2-ри етаж и подземно паркомясто № 20 от 12,51 кв. м. на първи подземен етаж на кота -2,95 м. за цена 131379 евро, платима на вноски, от които първата в размер 73151 евро платена при подписване на договора; втората вноска в размер 37000 евро - при издаване на акт 14 за сградата; третата вноска в размер 5661 евро - при издаване на акт 15 за сградата, и четвъртата вноска от 15567 евро - при извършване на прехвърлянето по нотариален ред и издаване на удостоверение за ползване. Уговорено е прехвърлянето да се извърши до 01.01.2019 г. и при заплащане на 100% от цената. Срокът за плащане на втората вноска от 37000 евро бил изменен с анекс от 29.11.2017 г. на три работни дни от уведомяването за снабдяване на сградата с протокол образец 16, като е подписано споразумение, че за периода от 27.10.2017 г. до заплащането на вноската от 37000 евро купувачът дължи годишна лихва в размер 6% върху сумата, дължима във връзка с отсрочване на падежа на вноската; и по договора от 2018 г.: върху подземно паркомясто № 42 от 12,51 кв. м. на ниво -2 на кота -5,59 м. при договорената цена 5400 евро, платима на две вноски: 540 евро платени при сключване на договора и 4860 евро дължими при нотариалното прехвърляне на обекта и удостоверение за ползване на сградата. Ищецът платил 143070,92 лв. по първия договор и 6364,15 лева по втория договор. Прието е също, че с две споразумения от 20.05.2019 г., сключени във връзка с всеки един от предварителните договори между „БУМЕКС“ ООД [населено място], като собственик на недвижим имот УПИ VIII-538 от кв. 30 по плана на [населено място], местност Манастирски ливади запад, съставляващ поземлен имот с идентификатор 68134.1932.2155, находящ се в [населено място], и продавач по предварителните договори за покупко-продажба на недвижим имот и Г. М. Ц., последният е уведомен от „БУМЕКС“ ООД, че с уведомление от 20.05.2019г. „БУМЕКС“ ООД е развалил договора за строителство от 12.12.2015 г., сключен с „БИЛДТРЕЙД ГРУП“ ООД поради неспазен срок за въвеждане на сградата в експлоатация с Акт 16, както и че „БУМЕКС“ ООД признава всички, направени от купувача плащания към строителя „БИЛДТРЕЙД ГРУП“ ООД до 20.05.2019 г. и като собственик на земята и строежа като приращение към нея ще прехвърли в избран от купувача период окончателно собствеността на недвижимите имот, описани в споразуменията и предмет на предварителните договори за покупко-продажба. Със споразуменията страните са уговорили, че плащането на остатъка от продажната цена ще бъде извършено в деня на нотариалното изповядване по посочена от продавача банкова сметка. Споразуменията били подписани и от двете страни по тях, като писмената форма доказвала постигнатото съгласие. Не било спорно между страните, че окончателни договори за прехвърляне правото на собственост върху обектите, предмет на процесните предварителни договори, не били сключени. Прието е, че ответникът е отправил до ищеца уведомление за прекратяване на договора от 2017 г. /което било връчено на ищеца на 28.06.2019 г./, поради неплащане на вноската дължима при издаване на акт 15, повече от два месеца. На 26.06.2019 г. ответникът върнал и част от заплатената от ищеца цена в размер 117377,19 лв. Посочено е, че въпреки отправените от ищеца покани до ответника за представяне на банкова сметка, по която ищецът да извърши окончателното плащане по предварителните договори и за прехвърляне на собствеността по нотариален ред, ответникът не сторил това, позовавайки се на развалянето на договора.

Въззивният съд е приел, че възражението на ответника, че е развалил валидно предварителния договор от 2017 г. на основание чл. 87, ал. 1 и чл. 19, ал. 2 от договора /забава на купувача на задължението му да плати дължимите вноски повече от 30 дни след като предостави подходящ срок за изпълнение/ е неоснователно. Позовал се е на разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от предварителния договор според която, продавача има право едностранно да развали договора при забава в изплащането на уговорената цена, продължила повече от 30 дни, и след като предостави на купувача подходящ срок за изпълнение. Посочил е, че уведомлението за издаване на акт 15 било изпратено на електронния адрес на ищеца на 22.04.2019 г. Не бил спорно, че ищецът не заплатил третата вноска в едномесечен срок, считано от 22.04.2019 г. Преди изтичането на 30- дневния срок за плащане на третата вноска обаче, страните изменили първоначално постигнатото условие за заплащане на продажната цена на вноски, и се споразумели остатъкът от продажната цена да се заплати при „нотариалното изповядване на сделките“ /т. 4 от споразуменията от 20.05.2019 г./. Поради това е направен извод, че към момента на отправяне на изявлението за разваляне на договора от 2017 г. за ищеца не е съществувало задължение за заплащане на третата вноска. Купувачът не бил в забава, нито бил уведомен съгласно изричния текст на чл. 19, ал. 2 от договора, че следва да изпълни в подходящ срок, към датата на връчване на уведомлението за разваляне 28.06.2019 г., поради което за ответника - продавач не било налице право за едностранно разваляне на договора. Посочено е, че обстоятелството, че върнатата вноска била получена от ищеца, който след получаване на уведомлението за разваляне не изпълнил задължението си по двата договора, а изнесъл вещите си от апартамента, не обосновавало извод за разваляне на договорите по взаимно съгласие, каквито доводи и не били сочени от ответника. В тази връзка е прието за основателно оплакването от Ц. във въззивната жалба за произнасяне от страна на първоинстнционния съд по ненаведени възражения. Посочено е също, че след връщане на сумата, ищецът изрично е изразил в покана до ответника желание да му бъде предоставена банкова сметка, по която да преведе дължимите суми, както и желание за сключване на окончателните договори за прехвърляне правото на собственост на имотите.

Въззивният съд е приел, че са налице всички предпоставки за да бъдат обявени за окончателни предварителните договори - настъпването на падежа на задължението за сключване на окончателния договор, наличието на годен обект на правото на собственост и установена собственост на продавача върху предмета на предварителния договор. Прието е, че ответникът е собственик на обектите, предмет на предварителните договори, тъй като извършеното разпореждане с процесните имоти от 22.11.2019 г., след вписване на исковата молба по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД на 16.09.2019 г., е непротивопоставимо на ищеца, с оглед разпоредбата на чл. 114, б.“б“ от ЗС. Отхвърлено е възражението, че купувачът е неизправна страна и като такава не може да упражни преобразуващото право по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. Съдът се е позовал на споразуменията от 20.05.2019 г. и постигнатото съгласие остатъкът от продажната цена да се заплати от купувача в деня на нотариалната сделка, посочвайки, че с оглед уговорено едновременно изпълнение, изпълнението на купувача не е условие за сключване на окончателните договори. По отношение на двете паркоместа, въззивния съд е посочил, че същите не представляват самостоятелен обект на право на собственост, но при тълкуване на процесните договори, с които се обещава прехвърляне право на собственост върху паркомясто следвало да се приеме, че страните са се съгласили да се прехвърли правото на собственост върху идеални части от самостоятелния обект гараж, в който е обособено паркомястото. Процесните подземни гаражи имали статут на самостоятелен обект в комплекса и следователно могли да бъдат предмет на прехвърлителна сделка, както и да бъдат предмет на самостоятелна сделка идеални части от тях. По този начин постигнатото съгласие между страните имало възможен предмет, като договорните отношения между тях се запазвали и не се променяло по същество постигнатото взаимно съгласие за прехвърляне на собственост срещу заплащане на цена.

За да определи остатъка от продажната цена, дължима от ищеца - купувач по двата договора въззивния съд е посочил, че общо уговорената по двата договора цена е с левова равностойност на 136779 евро с включен ДДС, че заплатената по двата договора сума е 149435,07 лв., от които 117377,19 лв. са върнати на купувача. Задържаната от продавача сума от 32057,88 лв. била с равностойност 16390,93 евро, от което следвало, че ищецът дължи заплащане на левовата равностойност на 120388,07 евро. Не е било уважено искането на ответника върху втората вноска в размер на 37000 евро да бъде присъдена годишна лихва от 6% за периода от 27.10.2017 г. до датата на плащане на сумата. Прието е, че според договора и анекса от 29.01.2017 г. втората вноска се е дължала в срок от три работни дни от уведомяване за издаването на протокол образец 16 за сградата, третата вноска - при акт 15; четвъртата вноска - при нотариалното прехвърляне. С подписването на споразумението от 20.05.2019 г. страните се съгласили остатъкът от продажната цена да бъде платен едновременно със сключване на договор за продажба в нотариална форма. Тази уговорка представлявала изменение на договора в частта на сроковете за плащане, вследствие на което предвидените в договора и анекса срокове не обвързвали страните. Споразумението от 29.11.2017 г. относно начисляване на годишна лихва от 6% върху втората вноска за периода от 27.10.2017 г. до датата на плащане на сумата не обвързвало страните, тъй като било постигнато във връзка с уговорения с анекс срок за заплащане на втората вноска.

За да постанови решение № 1198/04.10.2022 г., въззивният съд е посочил, че е бил сезиран с молба от „БУМЕКС“ООД за отстраняване на очевидна фактическа грешка, съдържаща твърдения, че изчисленията на съда, във връзка със сумата, дължима от купувача за плащане по обявени за окончателни предварителни договори между страните, са погрешни - дължимата сума от ищеца по двата предварителни договора била 123 657,34 евро, а не както било посочено в решението 120 388,07 евро. Съдът е счел е молбата за неоснователна, посочвайки че това е формираната му воля и липсват грешка при изчисленията на дължимата сума от 120 388,07 евро. Посочил е, че общата цена по двата договора е левовата равностойност на 136 779 евро с включен ДДС, а заплатената по двата договора сума е 149 435,07 лв., от които 117 377,19 лв. били върнати. Изчислена по фиксинга на БНБ, задържаната от продавача сума от 32 057,88 лв. била с равностойност 16 390,93 евро. Т.е. ищецът дължал заплащане на левовата равностойност на 120 388,07 евро, получени като разлика между дължимата се по договорите сума 136 779 евро и

задържаната сума от 16 390,93 евро.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Атакуваното въззивно решение № 951/28.06.2021 г. е валидно и допустимо. Не е налице претендираното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – недопустимост на въззивното решение. Съгласно постоянната практика на ВКС недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Така недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран – например, когато решението е постановено след оттегляне или отказ от иска; когато въззивната инстанция е постановила решение по същество, макар че жалбата е следвало да се остави без разглеждане като недопустима; когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум. В случая при служебна проверка не се установява да е допуснато подобно нарушение от въззивния състав. Не се установи произнасяне на въззивния съд по ненаправени от ищеца твърдения - видно от исковата молба, в същата Г. Ц. изрично се е позовал на споразумението от 20.05.2019 г. към предварителния договор от 16.10.2017 г. с твърденията, че е уговорено плащането на целия остатък от продажната цена, включително и сумата по третата вноска в размер 5661 евро да се извърши при сключване на нотариален акт, и че ответникът е приел то да бъде изпълнено окончателна при прехвърляне на собствеността. Въззивният съд се е произнесъл по редовна въззивна жалба – в същата е формулирано изрично искане до съда за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго с което да бъдат обявени за окончателни сключените между страните предварителни договори. Обстоятелството, че искането е в началото, а не в края на жалбата не води до нередовност на същата. Разгледаните възражения от въззивния съд, срещу първоинстанционното решение по делото, са изведени от съд, въз основа на наведените твърдения на въззивника Ц., съдържащи се в обстоятелствената част на жалбата. Не е било налице и основание за спиране на делото в хипотезата на чл. 229 т. 4 ГПК, поради наличие на висящо тълк. д. № 4/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно решение № 8/07.05.2014 г. по тълк. д. № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при образувано тълкувателно дело пред ВКС по обуславящ правен въпрос производството по висящо дело може да се спира само в касационната инстанция на основание чл. 292 ГПК, а не и във въззивната и първата инстанция.

Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд.

По поставените от касатора въпроси: Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия поставен въпрос, тъй като същия не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Той не е обуславящ изхода на делото и не може да бъде изведен от дадените от въззивния съд правни разрешения. Въззивният съд изрично е приел, че доводи за разваляне на договорите по взаимно съгласие, не са били сочени от ответника, поради което е счел за основателно оплакването във въззивната жалба за произнасяне от първоинстанционния съд по ненаведени възражения.

По отношение на втория въпрос следва да се посочи, че той е поставен общо теоретично, а не с оглед конкретната хипотеза. В решение № 145/28.10.2021 г. по т. д. № 2739/2019 г. на ВКС, I т. о. и решение № 50056/12.05.2023 г. по гр. д. № 1116/2022 г. на ВКС, IV г. о., на въпроса може ли съдът да разглежда твърдения, непосочени от страните в производството по делото, е даден отговор, че служебните предели на въззивната проверка са ясно изяснени в т. 1 и т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – при ограниченият въззив съдът се произнася служебно само относно валидността и допустимостта на решението, при това в обжалваната му част, а относно неговата правилност е ограничен до посочените в жалбата основания. Единствените изключения се отнасят до нарушението на императивни материалноправни разпоредби и до случаите когато следва да се защити интереса на определен кръг частноправни субекти. Извън тези хипотези, въззивната инстанция проверява правилността на акта, съобразно посочените във въззивната жалба доводи за неправилни процесуални действия и фактически констатации на първоинстанционния съд. Въззивната инстанция може да приеме за неосъществил се факт, приет от първата инстанция за осъществил се или за осъществил се факт, приет от последната за неосъществил се само въз основа на изрично въведено в жалбата оплакване за необоснованост или съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и при обсъждане на събраните във въззивното производство доказателства за новооткрити и новонастъпили факти. Посочено е също така, че за съобразяване с така приетото, изводимо директно от закона и от задължителната за ВКС съдебна практика, е ирелевантно дали към довода за неправилност, неправилно разгледан от въззивния съд, като невъведен с въззивната жалба, е относим факт надлежно въведен в предмета на спора или такъв факт не е бил въведен в предмета на спора. Във втория случай, неправилното му разглеждане от съда би кумулирало както нарушение на чл. 269 ГПК, така и на принципите на диспозитивното начало, състезателността и равенството на страните в процеса. Действително, чл. 235, ал. 2 ГПК задължава съда да основе решението си върху приети от него за установени обстоятелства по делото и върху закона. Значимите за всяко дело обстоятелства, обаче, зависят от неговия предмет, а съгласно закрепения в чл. 8 принцип на диспозитивното начало, предметът на делото се определя от страните. Всяка от тях посочва релевантните за правния спор факти и обстоятелства, на които основава исканията и възраженията и в съответствие с чл. 154, ал. 1 ГПК ангажира доказателства, необходими за тяхното установяване. При изграждане на своите фактически и правни изводи съдът е ограничен от исканията и възраженията на страните и от събраните за тях доказателства. Спазването на нормата на чл. 236, ал. 2 ГПК – произнасяне в предметните предели на спора, въз основа на въведени от страните факти и обстоятелства, обезпечава правилността на решението. Приетото от съда, че с подписване на споразумението от 20.05.2019 г. към предварителния договор от 16.10.2017 г. е било постигнато съгласие между страните за изменение на падежите и начина на плащане по предварителния договор. Изведения извод за липса на забава, респ. за липса на виновно неизпълнение на договорно задължение от страна на купувача, не представлява обективен факт, за който страните не са въвели твърдения и поради което същият е останал извън предмета на спора, а извод, обоснован с надлежно въведените от страните факти и представените от тях доказателства. Така обоснованият извод поради това не представлява съобразяване на невъведен от страните факт в нарушение на диспозитивното начало, а правен извод за неоснователност на изразеното правно становище от ответника за забава на купувача, която да обуслови право за едностранно разваляне на договора от страна на продавача и право да получи неустойка.

Третият въпрос е изведен от становището на касатора, че съдът е приел, че е налице опрощаване на задължения по договора от 16.10.2017 г. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не е правен въпросът, изведен от становище на касатора. В цитираното ТР на ОСГТК на ВКС, правният въпрос е изяснен като предпоставка за допускане на касационен контрол с конкретни характеристики, на които посочения въпрос не отговаря, тъй като не е изведен от разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на делото. В случая в обжалваното решение, въззивния съд не е правил извод в посочения от касатора смисъл. Приетото от съда е, че със споразумението от 20.05.2019 г. страните по предварителния договор са изменили договора в частта на срока за плащане, вследствие на което предвидените в същия и в анекса към него срокове не обвързват страните, и доколкото споразумението от 29.11.2017 г. относно начисляване на годишна лихва от 6% върху втората вноска за периода от 27.10.2017 г. до датата на плащане на сумата е постигнато във връзка с уговорения с анекса срок за заплащане на втората вноска, то също не обвързва страните. Ето защо, въпросът не удовлетворява изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а това е достатъчно според т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да не се допусне касационен контрол, без да се разглежда соченото допълнително основание.

По отношение на решение № 1198/04.10.2022 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК. Същото е валидно. Не се установяват данни за вероятна недопустимост на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия поставен въпрос. Въпросът е обусловил процесуалната активност на въззивния съд по разглеждане на искането на касатора, предмет на молбата му за поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното по делото въззивно решение и е релевантен. Той обаче не удовлетворява допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не се открива заявеното от жалбоподателя отклонение с практиката на ВКС. В решението си въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК - изложил е собствени решаващи мотиви, след анализ и оценка на събраните по делото доказателства, като е обсъдил доводите на страните и приетите за установени правнорелевантни факти, които са от значение за преценката дали е налице твърдяната очевидна фактическа грешка при пресмятане посочената във въззивното решение дължима от купувача сума по процесните предварителни договори. Поставения въпрос е привързан към собственото разбиране на касатора за платени по двата договора общо 144 228,15 лв., от които 143 072 лв. по първия и 1156,15 лв. по втория. Приетото от съда във въззивното решение и в решението по чл. 247 ГПК е, че заплатената по двата договора сума е 149 435,07 лв. / данните по делото сочат на извършени плащания, както следва: на сумата от 143 070,92 лв. на 18.10.2017г.; на сумата от 5308 лв. на 12.09.2018 г. и на сумата 1056,15 лв. на 19.10.2018 г./, от която са били върнати 117 377,19 лв. Т.е. при общо дължима сума от 136 779 евро и задържаната от продавача сума от 32 057,88 лв. с равностойност 16 390,93 евро, дължимия остатък е 120 388,07 евро и не е налице грешка в пресмятането, нито несъответствие между формирана и изразена воля от съда. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този анализ и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Вторият въпрос не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, защото не е изводим от решаващите мотиви на въззивния съд. В производството по чл. 247 ГПК съдът не е бил сезиран с искане за отстраняване на очевидна фактическа грешка във въззивното решение в частта му, касаеща присъдените данъци и такси във връзка с продажбата на имотите, респ. в решение № 1198/04.10.2022 г. и не е излагал аргументи за начина на определянето им или за техния размер.

Няма предпоставки за достъп до касация и поради твърдяната от страната очевидна неправилност на решението – по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваните решения. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 12000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивно решение № 951/28.06.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 3261/2021 г. по описа на Апелативен съд - София.

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1198/04.10.2022 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК по възз. гр. д. № 3261/2021 г. по описа на Апелативен съд - София.

ОСЪЖДА „БУМЕКС“ ООД [населено място], с ЕИК[ЕИК], да заплати на Г. М. Ц. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН], сумата 12000 лв. - разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.