Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба „Корпоративна търговска банка” АД /н/ /КТБ АД /н//, чрез синдиците срещу решение №1294 от 30.05.2019 г. по в. т.д.№5386/2018 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №1633 от 02.08.2018 г., по т. д.№6953/2015 г. на СГС, с което е признато за установено по предявеният от „Никокоп БГ” ЕООД срещу КТБ АД /н/ главен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 7 от ЗОЗ, че в полза на банката в несъстоятелност не съществува заложно право по отношение на 14 товарни автомобила марка „Скания“, модел „П380ЦБ“, влекач „Скания“ и полуремарке „Феймонвил“, което право да произтича от вписан в ЦРОЗ особен залог № 2013043000171 за обезпечаване на задълженията на „Партнер лизинг” АД по договор за банков кредит от 27.12.2012 г., поради погасяването на заложното право и е отхвърлен предявеният насрещен иск по чл. 60а, ал. 1, т. 1, пр. 2 от ЗБН за осъждане на „Никокоп БГ” ЕООД, да върне в масата на несъстоятелността 14 товарни автомобила марка „Скания“, модел „П380ЦБ“, влекач „Скания“ и полуремарке „Феймонвил“, придобити по силата на договори, сключени на 13.08.2015 г., с „Хидропарк 2011” ЕООД, със законните последици по отношение на лихвите и разноските.

В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон, като в изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Коя е обикновената дейност по занятие на конкретен търговец залогодател – тази, която извършва обичайно или тази, която е вписана в Търговския регистър, като предмет на дейност. 2. Длъжен ли е съдът да определи правилно предмета на делото и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства и доводи на страните. 3. Налице ли е противоречие на чл. 60а, ал. 1, т. 1 от ЗБН с чл. 1 от Протокол №1 към ЕКПЧОС и ако е налице, това води ли до неприложимост на националната правна норма, като противоречаща на имащите примат норми на между народното право. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно.

Ответникът по касация - „Никокоп БГ” ЕООД заявява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, а преценено, съобразно релевираните от въззивника оплаквания в жалбата му, се явява и правилно. Посочил е, че са неоснователни и несъответстващи на действително установимите от материалите по делото твърденията, че първоинстанционният съд е бил приел за безспорно, че процесните сделки са от вид, съставляващ част от обикновената дейност по занятие на залогодателя, въз основа на вписания в търговския регистър (ТР) предмет на дейност на същото дружество, както и на наименованието му. Установил е, че нищо такова първоинстанционният съд не е изложил в решаващите си мотиви, напротив – видно от същите, съдът се е ограничил да посочи вписания предмет на дейност /лизингова дейност/, но и търговска дейност - всяка друга дейност, незабранена от закона, а наименованието му указва на конкретна абсолютна търговска сделка – лизинг, и не е спорно, че този вид сделки са част от обикновената му дейност по занятие. Намерил е, че изрично и непосредствено след това първоинстанционният съд съдът е посочил, че процесните сделки съставляват всъщност продажба, която продажба е израз на обикновената търговска дейност на дружеството – залогодател, като подробно се е мотивирал за това. Все поради това за неоснователно е счел и второто оплакване в жалбата, базирано изцяло на необоснованото твърдение на жалбоподателя за непровеждане от страна на съда, на разлика между прехвърляне на собствеността върху движима вещ в резултат на упражняването на потестативното право на лизингополучателя по договор за финансов лизинг, и на обикновен договор за покупко-продажба, което решаващият съдебен състав бил приел за едно и също – тази разлика, както се посочи, е ясно проведена и подробно обяснена от съда в мотивите му, предвид което изцяло е ирелевантно за спора и изтъкнатото на същото място във въззивната жалба досежно действителните (при това – по делото безспорни), отношения между дружеството – лизингодател, то и кредитополучател по договор за кредит с банката в несъстоятелност, и залогодател „Партнер лизинг” АД, лизингополучателя по договора за финансов лизинг „Агрокомплект” АД, праводателя на ищеца по главния иск „Хидропарк 2011” ЕООД и самия ищец. Посочил е, че именно по отношение на извършваните от „Партнер лизинг” АД сделки, като процесните - по продажби на (лизингови) стоки, с оглед относителният им обем и процентното им съотношение към всички, реализирани от страна на дружеството приходи през релевантните за спора периоди, е изследвано от първоинстанционния съд, включително чрез допускане, изслушване и приемане на основно и допълнително заключения на ВЛ по ССЕ /кредитирани и от въззивния съд/ дали същите съставляват част от обикновената дейност по занятие на дружеството – залогодател, та по отношение на тях да е осъществена хипотезата на чл. 7 от ЗОЗ, а кредитираните и от въззивния състав, посочени заключения ВЛ по ССЕ, еднозначно и категорично дават положителен отговор на така поставения, главен въпрос в производството. Поради изложеното е намерил за неоснователни оплакванията и по следващите пет абзаца от въззивната жалба, визиращи неправилност на обжалваното първоинстанционно решение в частта му, с която е уважен предявеният в производството главен иск, без при това според въззивния състав по делото да се установява да е налице и претендираното във вторият от тях да е допуснато от първоинстанционния съдебен състав, съществено нарушение на съдопроизводствените правила – приемането по изложените съображения от страна на съдебния състав да е установено по делото осъществяване на хипотезата, законоустановена в чл. 7 от ЗОЗ, дефинитивно изключва възможността за наличието в същия случай, на претендираната от жалбоподателя на посоченото място в жалбата му, въобще възможност, а оттам – и необходимост, от обсъждането на хипотезата, законоустановена в чл. 8 от ЗОЗ. Изразил е становище за неоснователност на въззивната жалба и в частта и срещу обжалваното първоинстанционно решение в неговата част, с която е отхвърлен предявеният насрещен иск по чл. 60а, ал. 1, т. 1, пр. 2 от ЗБН. Посочил е, че допустимостта на този иск се определя не от действителното правно положение, което подлежи на собствено основание на установяване по делото, а от изложените от ищеца в исковата му молба твърдения, а хипотетичните разсъждения в жалбата относно евентуалната му недопустимост, като предявен срещу кредитополучателя, пряко договарял с банката в несъстоятелност, са лишени от практическо значение за спора. По отношение основателността на иска е изложил съображения, че същата зависи (в конкретната хипотеза на чл. 60а, ал. 1, т. 1, пр. 2 от ЗБН – поради нееквивалентност на престациите), от еквивалентността или нееквивалентността на престациите, преценявана обаче само и единствено по отношение на първата разпоредителна сделка с имуществото, придобито със средства от банката – тази, извършена от кредитополучателя, сключил договор за кредит с банката, и неговия пряк правоприемник – приобретател по същата тази сделка, еквивалентността на престациите по която сделка е също, и безспорно установена по делото. В този смисъл, извън общите разсъждения за вида на иска по чл. 60а от ЗБН и конституционосъобразността, и съответствието му с основните принципи на правото, и с тези на международния, включително – съюзния на ЕС, обективен правов ред, е счел, че следва да се настои, че като се изхожда от извънредният характер на посочената правна норма, както и от не особено прецизната, използвана от законодателя, законодателна техника при формулирането и, в крайна сметка – и от възможният, макар и евентуален, но постижим вследствие буквалното прилагане на нормата, неин правен ефект по отношение на третите (по принцип – добросъвестни) лица – приобретатели на процесното имущество, съставляващ на практика безвъзмездното отнемане от собственика му, чрез средствата на държавна принуда, то същата норма подлежи не на буквално езиково, граматическо, а на корективно тълкуване. Резултатите от това тълкуване се предопределят от прокламираната цел, обусловила и оправдаваща приемането на законова норма от такъв извънреден характер, а именно – осигуряването на максимална законова закрила на имуществените интереси на масата на несъстоятелността на банката в несъстоятелност (при отчитане и на начина, по който тази именно закрила би се отразила върху финансовите интереси и на вложителите в същата банка, а твърденията в жалбата за съвпадането на обществения интерес с този на кредиторите на конкретната несъстоятелна банка, следва да се считат за значително пресилени, ако не и за изцяло несъстоятелни). С оглед изложеното е достигнал до извод, че постигането на посочената цел - гарантирането в максимална степен на закрилата на интересите на масата на банковата несъстоятелност следва да се счита за осъществено, ако и доколкото в хипотезите като настоящата е била налице, както е установената и в случая по конкретното дело, еквивалентност на престациите, разменени при първата (възмездна при това), разпоредителна сделка с имуществото с произход от банката – тази, осъществена от прекия кредитополучател и неговия пряк съдоговорител, и пръв след кредитополучателя, приобретател на това имущество. Ако и доколкото такава еквивалентност е налице, то и следва да се считат за лишени от основание каквито и да било по-нататъшни претенции от страна на несъстоятелната банка (съответно – и масата на несъстоятелността и), чрез осъществяващите представителството и лица (или законово овластените, като ФГВБ), към други трети (в смисъл трети за първата, извършена от кредитополучателя, пряко получил средства от банката в несъстоятелност, разпоредителна сделка с имуществото, придобито със средства на банката) лица – последващи приобретатели на същото имущество, и по последващи разпоредителни сделки със същото, при това без никакво значение дали по тези последващи (след първата) сделки, еквивалентност на престациите е налице или не – масата на несъстоятелността следва да се удовлетворява от така получения от прекия съдоговорител на банката по договора му за финансиране, адекватен еквивалент на отчужденото от него по силата на тази първа разпоредителна сделка, имущество с произход от банката.

Предвид изложеното и след като е препратил към мотивите на първата инстанция, въззивният съд е достигнал до извод за неоснователност на въззивната жалба срещу обжалваното първоинстанционно решение.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато.

На първо място при постановяване на решението си въззивният съд се е произнесъл в съответствие с изложените от страните фактически твърдения и със заявените искания за защита, като е изложил мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото относими доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като в решението е дадено собствено разрешение по предмета на делото, след произнасяне по всички допустими, респективно своевременно наведени и релевантни, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните, вкл. и по въведените от касатора доводи за приложение на чл. 8 от ЗОЗ, с необсъждането на които е и поставения в изложението втори въпрос. В този смисъл въззивният съд се е съобразил изцяло с константната практика на ВКС, съгласно която в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди своевременно наведените доводи и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства.

С оглед изложените от въззивния съд мотиви, касационно обжалване не може да се допусне и по останалите формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси. С първия от тях касаторът предпоставя възприето от въззивния съд становище, че обикновената дейност по занятие на конкретен търговец залогодател е тази, която е вписана в ТР – извод, който освен, че не е направен в обжалваното решение, изрично е отречен, предвид определянето на обикновената дейност на търговеца чрез подробен анализ на осъществените от този търговец продажби и относителния им обем и процентното съотношение към всички, реализирани от страна на дружеството приходи през релевантните за спора периоди. От друга страна както бе посочено, в решението е изразено становище, че основателността на иска по чл. 60а, ал. 1, т. 1, пр. 2 от ЗБН зависи от еквивалентността или нееквивалентността на престациите, преценявана по отношение на първата разпоредителна сделка с имуществото, придобито със средства от банката – тази, извършена от кредитополучателя, сключил договор за кредит с банката, и неговия пряк правоприемник – приобретател по същата тази сделка, като искът е отхвърлен поради безспорно установената по делото еквивалентност на престациите по посочената сделка. В този смисъл становището на въззивния съд относно наличие или не на противоречие на нормата на чл. 60а ал. 1, т. 1, пр. 2 от ЗБН с чл. 1 от Протокол №1 към ЕКПЧОС /доколкото такова е изразено, чрез препращане към мотивите на първата инстанция/, представлява единствено допълнителен довод/аргумент, но отговорът на този въпрос не би повлиял на крайния извод за неоснователност на иска по чл. 60а, ал. 1, т. 1, пр. 2 от ЗБН. В този смисъл първи и трети от поставените от касатора въпросите не са обусловили решаващата воля на въззивния съд и по тях, при липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, касационно обжалване не следва да бъде допуснато.

С оглед изложеното и тъй като при постановяването на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява наличие и на твърдяната от касатора очевидна неправилност на решението. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1294 от 30.05.2019 г. по в. т.д.№5386/2018 г. на САС.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.