Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба подадена от Г. Н. Г. срещу решение от 21.04.2010 г. по гр. д. № 194/2010 г. на Варненски окръжен съд, с което е оставено в сила решение по гр. д. № 7576/06 г. на Варненски районен съд, с което касаторът е осъден да предаде на Д. К. П., Щ. Ж. М., И. Ж. П. и К. Ж. Й. владението на собствения им УПИ V, в кв. 34 по плана на [населено място], общ. А.. Касационните доводи са за необоснованост на решението и неправилно приложение на материалния закон. Относно предпоставките за допускане касационна проверка се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Наличието им обосновава с твърдението, че съдът се е произнесъл по два материалноправни въпроса за валидността на решението на ОСЗ за възстановяване на имот, когато имотът е индивидуализиран със старите му реални граници, а не с тези, определени с действащия към момента на постановяването му регулационен план. Вторият въпрос е за това дали се погасява автоматично предоставеното право на строеж поради нереализирането му в срока по чл. 67, ал. 1 ЗС и дали срокът е преклузивен или давностен.

Ответниците по касация намират жалбата за неоснователна. Относно предпоставките за допускане касационна проверка поддържат, че релевираната не е налице.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, като обжалваемият интерес е на стойност над 1000 лв., поради което е допустима.

След проверка на решението относно приетата за установена фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи, съдът в настоящия си тричленен състав намира, че не е налице въведеното основание за допускане касационно обжалване.

От фактическа страна по делото е установено, че ищците са наследници на К. Ж. К. и в това им качество им е възстановено правото на собственост върху имот заявен в т. 7 като за част от имота с площ от 2.679 е признато право на възстановяване в границите определени с регулационния план, а за част с площ от 1.360 кв. м. от същия имот е отказано възстановяване, тъй като тази площ също е в строителните граници на населеното място, но е застроена. В решението е записано, че възстановяването се извършва съобразно данните в удостоверението, издадено от техническата служба от 22.021997 г. От него и с приета техническа експертиза е установено, че придобитият от наследодателя на ищците имот през 1916 г., описан като двор с площ от 3000 кв. м., е идентичен със заснетите в кадастралния план от 1929 г. имоти пл. №№ 45, 46 и 47. През 1954 г. имоти пл. №№ 46 и 47 са били изключени от строителните граници на населеното място. Отново са включени с одобрения и действащия към влизане в сила на ЗСПЗЗ регулационен план от 1987 г. като за тях са отредени УПИ І, V, VІ, VІІ и VІІ, които са записани като собствени на държавата и отредени за жилищно строителство. Вещото лице, след съпоставяне на плановете, е намерил, че спорния УПИ V е част от имота, възстановен на ищците с решение № 11430 от 14.01.97 г. на ОСЗ.

Няма спор между страните за това, че през 1990 г. ИК на ОНС А. е отстъпило право на строеж в полза на касатора, което право той не е реализирал, но е владял имота до предявяване на иска за ревандикация на 13.10.2006 г.

Въз основа на така установената фактическа обстановка съдът е намерил, че искът е основателен. Ищците се легитимират като собственици на имота на основание реституция по ЗСПЗЗ, а ответникът го владее без основание, тъй като учреденото му право на строеж е прекратено поради нереализирането му.

С решението си съдът не се е произнасял по това валидно ли е решението на ОСЗ, поради което този въпрос не е залегнал и в решаващите за изхода на спора правни съображения. Решението отговаря на изискванията на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ, тъй като е придружено с удостоверението издадено от техническата служба и скица за имотите.

Не е решаващ за изхода на спора и въпросът дали учреденото от държавата правото на строеж в полза на физическо лице се прекратява автоматично с изтичане на петгодишния срок по чл. 67, ал. 1 ЗС, ако не е реализирано. В случая учреденото правото на строеж, което не е било реализирано до влизане в сила на ЗСПЗЗ, се счита прекратено по разпореждане на този специален закон – чл. 10, ал. 7.

Спорният УПИ е бил част от земеделска земя внесена в ТКЗС, след което включена в строителните граници на населеното място и отредена с дворищно-регулационния план за жилищно строителство, поради което е подлежала на възстановяване при условията на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Държавата не е станала собственик на имота в резултат на включването му в строителните граници на населеното място и урегулирането му, поради което разпореждането с него не е могло да породи вещни права. Законодателят е предвидил ограничение за възстановяване на земеделски имот, включен в урбанизираната територия на населеното място само в случаите, когато той е бил застроен от трети лица или ако е отстъпено право на строеж и законно разрешеният строеж към 1.03.1991 г. е започнал. Легално определение на понятието „започнал строеж” е дадено в §5а от ПЗР на ППЗСПЗЗ, който определя, че строежът е започнал, когато върху конкретния терен законно са извършени строително-монтажни работи до изграждане на нулев цикъл. При безспорния между страните факт, че строежът на сграда не е бил започнат до влизане в сила на ЗСПЗЗ, крайният извод на съда кореспондира с посочения по-горе приложим материален закон, поради което решението е законосъобразно.

Формулираните въпроси не обосновават общите предпоставки за допускане касационна проверка на решението.

Не е налице и предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК тъй като от представените решения с изложението към касационната жалба не може да се направи извод, за противоречиво разрешаване на материалноправните въпроси. В решението по гр. д. № 771/72 г. същественият въпрос е за прилагане нормата на чл. 67 ЗС. То е неотносимо към съществения за настоящия казус въпрос, с оглед направеното уточнение за приложимия материален закон – чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ.

Определенията на ВКС, постановени в производство по чл. 288 ГПК, не съставляват практика на ВКС, тъй като с тях не се разрешават гражданскоправни спорове и не се формира сила на пресъдено нещо. Тези определения не са правораздавателни актове.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 21.04.2010 г. по гр. д. № 194/2010 г. на Варненски окръжен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: