Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на [фирма], [населено място], срещу разпореждане № 828 от 19.05.2017г. по ч. т.д. № 791/2016г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е върната частна жалба на дружеството – вх. № 3549/ 04.05.2017г., против постановеното по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК вр. чл. 621 ТЗ определение № 134 / 11.04.2017г. по в. ч.т. д. № 791/ 2016г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е изменено определение по чл. 729, ал. 3 ТЗ в частта за разноските.

Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното разпореждане е неправилно и моли да бъде отменено. Твърди, че обжалваното определение е постановено в противоречие с т. 24 от Тълкувателно решение № 6/ 06.11.2013г. по тълк. д. № 6/ 2012г. на ОСГТК на ВКС.

Ответникът по жалбата, Д. Х. К., счита, че частната жалба е неоснователна и моли обжалваният акт да бъде оставен в сила. Сочи, че апелативният съд правилно е приложил правилото на чл. 248, ал. 3, изр. 2-ро ГПК, съобразно което преценката за обжалваемостта на определението по чл. 248, ал. 1 ГПК е поставено в зависимост от обжалваемостта на акта, с който съдът се е произнесъл по същество. Определението на апелативния съд по чл. 729, ал. 3 ТЗ е окончателно, поради което и определението по чл. 248, ал. 1 ГПК, с което се извършва изменение в частта за разноските не подлежи на самостоятелен съдебен контрол. Поддържа, че хипотезата, в която ВКС е приел за допустимо обжалване на постановено от него определение по реда чл. 248, ал. 1 ГПК, е в хипотеза, при която молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК е оставена без разглеждане от касационния съд, т. е. когато липсва произнасяне по същество в производството по чл. 248, ал. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Производство пред апелативния съд е образувано по реда на чл. 729, ал. 3 ТЗ по частни жалби срещу одобрена от съда по несъстоятелността първа сметка за разпределение, като първоинстанционният акт е потвърден от въззивната инстанция.

С определение по чл. 248, ал. 1 ГПК апелативният съд е изменил определението си по чл. 729, ал. 3 ГПК в частта за разноските, като е намалил присъдените в полза на настоящия жалбоподател разноски за въззивната инстанция от 5000 лева на 200 лева, прилагайки разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 7 вр. чл. 11, ал. 1 от Наредба № 1/ 2004г.

Апелативният съд е счел за недопустима частната жалба срещу определението му по чл. 248, ал. 1 ГПК, мотивирайки се, че след като измененото в частта за разноските определение по чл. 729, ал. 3 ТЗ не подлежи на обжалване/ чл. 613а, ал. 3 ТЗ/, определението по чл. 248, ал. 1 ГПК също е необжалваемо.

Определението е правилно.

С оглед разпоредба на чл. 248, ал. 3, изр. 2-ро ГПК, постановеното по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК определение може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване самият акт, чието изменение или допълване в частта за разноските е искано. При наличие на изрично императивно правило относно приложимия критерий за обжалваемост на определението по чл. 248, ал. 1 ГПК, преценката за обжалваемостта му не може да се извършва на друга плоскост - въз основа на други процесуални норми или принципи. Когато съдът, постановил крайният акт по см. на чл. 81 ГПК, допусне по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК изменение или допълване на този акт в частта за разноските, определението по чл. 248, ал. 1 ГПК става част от акта по чл. 81 ГПК, поради което обжалваемостта му е функция от обжалваемостта на акта, който се изменя или допълва в частта за разноските. В настоящия случай безспорно е, че крайният акт по чл. 81 ГПК е определение по чл. 729, ал. 3 ТЗ, което съгласно чл. 613а, ал. 3 ТЗ, не подлежи на обжалване, поради което, с оглед прилагането на императивната норма на чл. 248, ал. 3, изр. 2-ро ГПК вр. 621 ТЗ, изводът на апелативният съд, че определението по чл. 248, ал. 1 ГПК не подлежи на инстанционен контрол е правилен. Неоснователно е оплакването, че обжалваното разпореждане е постановено в противоречие с т. 24 от Тълкувателно решение № 6/ 06.11.2013г. по тълк. д. № 6/ 2012г. на ОСГТК на ВКС. Даденото в нея разрешение е относимо единствено за случаите, когато актът на апелативния съд по чл. 81 ГПК подлежи на самостоятелен контрол пред ВКС. Посочено е, че в тази хипотеза ВКС действа като въззивна, а не като касационна инстанция при обжалване на постановеното от въззивната инстанция определение по чл. 248, ал. 1 ГПК т. е. при допустима съобразно правилото на чл. 248, ал. 3, изр. 2-ро ГПК частна жалба, същата подлежи на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, а не по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Следва да се има предвид, че т. 24 точка от цитираното тълкувателно решение няма за предмет тълкуване на разпоредбата на чл. 248, ал. 3, изр. 2-ро ГПК.

С оглед изложеното, разпореждането на апелативния съд като правилно следва да бъде потвърдено.

Водим от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 828 от 19.05.2017г. по ч. т. д. № 791/2016г. на Апелативен съд – Пловдив.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.