Производство по финансови начети“/, а ответниците имат качеството на лице по чл. 23 т. 1 ЗДФИ с оглед изпълняваната от тях длъжност „продавач-консултант“. Намерил е, че процесният акт за начет е изготвен при извършена финансова инспекция на кооперацията на основание чл. 63 ЗК с период на проверката 9.12.19-23.12.19, поправено на 15.01.20 с подпис на извършилия проверката. Ревизията е възложена от лице, оправомощено /съгласно представеното пълномощно/ от Председателя на Ц. за назначаване на финансовата ревизия; заповедта съдържа изискуемите съгласно чл. 14 ал. 2 ППЗДФИ реквизити, а актът за начет - тези по чл. 43 ал. 2 ППЗДФИ, документиран е и е връчен на проверяваните лица, които са подали възражение срещу него. От друга страна, обаче, оплакванията, че първоинстанционният съд не е изследвал възраженията за нарушения по чл. 17 ал. 1 и ал. 3 ЗДФИ и чл. 16-22 ППЗДФИ, както и за нарушение на чл. 12 т. 2 ППЗДФИ, са намерени за основателни. Посочено е, че по делото не са представени доказателства за изготвен ревизионен доклад на финансовия инспектор /чл. 16-чл. 20 ППЗДФИ/, нито такъв е бил връчен на проверяваните лица – което представлява съществено нарушение на процедурата по съставяне на акта за начет; същевременно от приложения към него протокол №.1/4.11.19 за резултати от „инвентаризацията“ на търговския обект не става ясно описаните в него липси по какъв начин са установени и за какъв проверяван период се отнасят. С оглед така съставения акт за начет, посочените в него две основания за търсене на пълна имуществена отговорност, липсата на конкретизация на вредите, които се претендират на едното или на другото основание, както и предвид факта, че едновременно е посочено като основание чл. 21 ал. 1 т. 2 ЗДФК, така и, че вредата от 60294,46лв. е в резултат на неправомерно намаляне на продажните цени на стоките, съдът е намерил, че процесният акт за начет не е редовно издаден при спазване на изискванията на ЗДФИ и не се ползва с презумптивна доказателствена сила съгласно чл. 22 ал. 5 ЗДФИ. На следващо място е приел, че доколкото в акта за начет като основание за търсене на пълна имуществена отговорност е посочено чл. 21 ал. 1 т. 2 ЗДФИ, основателни са оплакванията, че „инвентаризацията“ няма как да е извършена коректно без начална база данни за сравнение с данни от предхождаща инвентаризация, след като от заключението на вещото лице се установява, че в ищцовата кооперация не са извършвани инвентаризации на обекта през ревизирания период /2017-2019/, нито преди това; след като не е било изпълнявано задължителното изискване на ЗСч за извършване на инвентаризации поне веднъж годишно, счетоводството на ищеца не е било водено редовно, което поставя под съмнение истинността на счетоводните данни, въз основа на които са формирани констатациите за липси в акта за начет, вкл. и по отношение на техния размер. Отделно от изложеното, дори да се приеме, че актът за начет установява нанесена вреда на кооперацията в размер на 60294,46лв. /потвърдена и от заключението на ВЛ по ССЕ/, то търсенето на тази вреда от ответниците като пълна имуществена отговорност на основание чл. 21 ЗДФИ е неоснователно. Налице е неяснота и противоречие в акта за начет относно характера на вредата, причините за настъпването й и основанието, на което е посочено, че от двете лица следва да се търси пълна имуществена отговорност. Съгласно чл. 21 ал. 1 ЗДФИ за противоправно причинени вреди на организациите по чл. 4 ал. 1 ЗДФИ, в случая, по чл. 63 ЗК, каквато се явява и ищецът, установени при финансова инспекция по този закон, които са пряка и непосредствена последица от поведението на виновните лица, те носят пълна имуществена отговорност, когато: вредата е причинена умишлено /т. 1/, или при липси /т. 2/, или е причинена не при или по повод изпълнение на служебните задължения /т. 3/. В настоящия случай в акта за начет няма констатация, че вредата е причинена не при или по повод изпълнение на работата, а е посочено, че за сумата следва да се търси пълна имуществена отговорност от двете ответници на основание чл. 21 ал. 1 т. 1 /умишлено причиняване на вредата/ и т. 2 /вреди, причинени от липси/, от ЗДФИ, без да е конкретизирано каква част от вредата се търси на основание т. 1 и каква на основание т. 2. В случая не е налице основанието на чл. 21 ал. 1 т. 2 ЗДФИ – липси, тъй като вредата не е с неустановен произход – в акта за начет е посочено, че тя е в резултат на „многократно извършвани при продажбата на стоки и лотарийни билети, неправомерни своеволни промени на продажните цени“. Не е налице и основанието на чл. 21 ал. 1 т. 1 ЗДФИ – тъй като не е доказано вредата да е причинена умишлено. Умишлено причиняване на вреда е налице, когато работникът осъзнава, че поведението му е противоправно, осъзнава вредните последици, които ще настъпят от него, и иска или допуска тяхното обективиране чрез поведението си /реш.№.69/21.05.12 по г. д.№.516/11, ІV ГО/. Когато са налице условията за търсене на пълна имуществена отговорност, финансовите инспектори съставят акт за начет; той представлява официално удостоверяване на определени факти, изхождащо от надлежен държавен орган и извършено по надлежен ред, а за да има предвидената в чл. 22 ал. 5 ЗДФИ законна доказателствена сила, следва да е редовен и да съдържа реквизитите, визирани в чл. 43 ал. 2 ППЗДФИ, както и да е подкрепен с доказателства относно съдържащите се в него констатации /чл. 22 ал. 2 ЗДФИ, чл. 44 ал. 1 ППЗДФИ/. Предмет на законната доказателствена сила на акта са фактическите констатации относно непозволеното деяние на начетеното лице, вредите и техния размер, причинната връзка между деянието и вредите, като съдът е длъжен да приеме, че те са се осъществили така, както са удостоверени, тъй като фактическите констатации на акта за начет се считат истински до доказване на противното /чл. 22 ал. 5 ЗДФИ/. Същевременно съдът се е позовал на практика на ВКС /реш.№.69/21.05.12 по г. д.№.516/11, ІV ГО/, съгласно която вредата е причинена умишлено, когато работникът или служителят осъзнава, че поведението му е противоправно, осъзнава вредните последици, които ще настъпят от него, и иска или допуска тяхното обективиране чрез поведението си; умисълът може да е пряк или евентуален, като законодателят в чл. 21 ЗДФИ не поставя ограничение за формата му; не е нужно деянието да е и престъпление, за да може да се реализира отчетническата отговорност. Вината на лицето по чл. 23 ЗДФИ се предполага до доказване на противното /чл. 45 ЗЗД/, като върху него лежи тежестта да докаже, че няма вина за настъпилия резултат. Умисълът, обаче, не се предполага и подлежи на доказване – в този смисъл и реш.№.85/13.03.09 по г. д.№.219/08, ІІ ГО - доказване на умисъл е необходимо, тъй като само фактическите констатации на акта за начет се ползват с доказателствена сила, но не и изложените в него правни изводи относно формата на вината. При деликтна отговорност, каквато е по характер и отчетническата, се предполага само небрежността, не всяка вина. Въззивната инстанция е отбелязала, че на първо място доказване на такова знание по делото не е проведено. В случая ищецът се позовава на акта за начет като твърди, че единствено МОЛ имат възможност да извършват манипулиране на продажните цени на стоки и лотарийни билети, както и че през времевия период на извършване на манипулациите ответниците са били в трудовоправни отношения с ищеца, имали са качество МОЛ и са били на работа в търговския обект. В изготвеното заключение ревизиращият орган се позовава на приложените „списък събития“ - от които се установява намаляне на цените на стоките в централния компютър, непосредствено след това – продажба на стоката и веднага след това – връщане на действителната продажна цена. Посочено е, че във времевия диапазон на извършване на тези промени на работа са били ответниците с операторски номера №.42 и №.46. Заключението на ревизора, че никой друг освен МОЛ не е имал достъп до компютъра, се опровергава от „Списък събития“, приложени към заключението, от които се установява, че по време на работа на някоя от двете ответници, манипулации са били извършвани в системата и от оперативен №.40, който е редактирал артикули, вкл. по отношение на „надценка“ и „баркод“. Така представените справки разколебават не само изводите за знание от страна на двете ответници, че с действията си причиняват вреда на кооперацията, но и извода, че е доказано така извършените манипулации да са извършени изобщо от тях. Тези нарушения обосновават извод за наличие на допълнително основание /освен опорочената процедура по издаване на акта за начет/ за неоснователност на иска.

Съгласно чл. 280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на основанието на чл. 280 ал. 2 пр. 3 и чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК. Извежда следните въпроси: 1.“Необходимо ли е при осъществен финансов контрол по Закона за кооперациите, респ. при съставяне на акта за начет по ЗК, да се прилагат чл. 17 ал. 1 и ал. 3 от ЗДФИ и чл. 16-22 от ППЗДФИ? Неприлагането на чл. 17 ал. 1 и ал. 3 от ЗДФИ и чл. 16-чл. 22 от ППЗДФИ представлява ли съществено нарушение на процедурата по съставянето на акта за начет?“ /чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК/; 2. „Следва ли в акта за начет да е посочено на какво основание се търси отговорността на отчетника – дали умишлено, от липси или на друго основание? В случай, че е посочено основанието, на което се търси отговорността на ответника, следва ли съдът да се съобрази с посочената правна квалификация?“ /реш.№.163/181.06.15 по г. д.№.6292/14, ІІІ ГО, реш.№.69/21.05.12 по г. д.№.516/11, ІV ГО/; 3.“Разликата между цената на стоката от придобиването й, заприходяването й и впоследствие продажбата й в посока на намаление, представлява ли вреда за кооперацията и какъв е вида на вредата?“ /реш.№.163/18.06.15 по г. д.№.6292/14, ІІІ ГО, реш.№.128/18.01.21 по г. д.№.6/20, ІІІ ГО, реш.№.226/18.03.09 по г. д.№.926/08, І ГО, реш.№.158/19.07.11 по г. д.№.1146/10, ІІІ ГО, евентуално чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК/; 4.“Допустимо ли е съдът без да е проведено насрещно пълно доказване от ответниците да приеме, че не е налице умисъл при извършване на действия, съгласно акта за начет? Налице ли е презумпция за виновност на начетените лица в акта за начет? При какви условия презумпцията за истинност на фактическите констатации в акта за начет следва да се считат за опровергани?“ /реш.№.449/3.07.06 по г. д.№.2732/04, ІV ГО, реш.№.226/ 18.03.09 по г. д.№.926/08, І ГО, реш.№.158/19.07.11 по г. д.№.1146/10, ІІІ ГО, реш.№.163/18.06.15 по г. д.№.6292/14, ІІІ ГО/.

Настоящият състав намира, че предпоставките на чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.

Първите три въпроса нямат самостоятелно значение за изхода на спора. Това е така, защото въззивният съд е приел, че искът е неоснователен не само защото процесният акт за начет не е редовно издаден при спазване на изискванията на ЗДФИ – при изначалната опороченост на процедурата по издаването му, вкл. защото не е конкретизирано каква част от вредата се търси на основание чл. 21 т. 1 т. 1 ЗДФИ и каква на основание чл. 21 ал. 1 т. 2 ЗДФИ, а и защото, дори да се приеме, че е редовно издаден и установява нанесена вреда на кооперацията в размер на 60294,46лв., то търсенето й от ответниците като пълна имуществена отговорност на основание чл. 21 ЗДФИ е неоснователно поради недоказване наличието на умисъл при причиняването на вредата. Доколкото решаващите изводи не са основани само на поставените от касатора три въпроса, последните не съставляват годно общо основание и не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение в някоя от хипотезите на чл. 280 ал. 1 ГПК.

Съгласно цитираната във връзка с четвъртия въпрос практика предвид разпоредбата на чл. 22 ал. 5 ЗДФИ фактическите констатации в акта за начет се смятат за истински до доказване на противното; оборването им може да стане от ответника само при условията на пълно доказване-съмнението във верността на констатациите в акта за начет не е достатъчно, за да се приеме, че те са опровергани. Въззивната инстанция не е отрекла горните постановки, които са относими само към третата част на въпроса. Изрично е отразила, че предмет на законната доказателствена сила на акта са фактическите констатации относно непозволеното деяние на начетеното лице, вредите и техния размер, причинната връзка между деянието и вредите, като съдът е длъжен да приеме, че те са се осъществили така, както са удостоверени, тъй като фактическите констатации на акта за начет се считат истински до доказване на противното-чл. 22 ал. 5 ЗДФИ. Намерила е, обаче, въз основа на данните по делото, в това число за манипулации на системата и от трето лице, че не е доказано наличието на умисъл като предпоставка за ангажиране на имуществената отговорност на ответниците за твърдяните вреди. Изрично е посочила, че само фактическите констатации на акта за начет се ползват с доказателствена сила - не и изложените в него правни изводи относно формата на вината; вината на лицето по чл. 23 ЗДФИ се предполага до доказване на противното /чл. 45 ЗЗД/, но при деликтна отговорност, каквато е по характер и отчетническата, се предполага не всяка вина, а само небрежността; умисълът не се предполага и подлежи на доказване; вредата е причинена умишлено, когато работникът или служителят осъзнава, че поведението му е противоправно, осъзнава вредните последици, които ще настъпят от него, и иска или допуска тяхното обективиране чрез поведението си. Тези изводи са в съответствие с наличната практика на ВКС, цитирана и в самото въззивно решение, която и настоящият състав споделя /в този смисъл и реш.№.85/ 13.03.09 по г. д.№.219/08, ІІ ГО, реш.№.69/21.05.12 по г. д.№.516/ 11, ІV ГО/. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл. 280 ал. 1 ГПК.

Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК/, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.

С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответните страни се дължат направените разноски пред касационната инстанция в размер на по 2600лв. платен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, ВКС, състав на Трето гражданската отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.83/28.01.22 по г. д.№.1506/21 на Бургаски окръжен съд.

ОСЪЖДА ПК „Л. К“, [населено място], общ.Р., обл.Б., да плати на М. М. Х. и М. Х. А. по 2600лв. /две хиляди и шестстотин лева/ разноски на основание чл. 78 ал. 3 ГПК.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: