Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Индиго“ ООД, чрез адв.Н. Г., упълномощена от управителя на дружеството Д. П. О’С., срещу решение №284/09.08.2021г. по гр. д.№618/21г. на Окръжен съд Бургас, с което е потвърдено решение №260886/16.12.2020г. по гр. д.№5760/19г. по описа на Районен съд Бургас, с което са отхвърлени предявените от дружеството срещу М. Т. И. искове за прогласяване нищожност на покупко-продажба на недвижим имот, собственост на дружеството и за установяване в отношенията между страните, че ответницата - приобретател по сделката не е станала собственик на същия.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност и необоснованост на въззивния съдебен акт. Твърди се, че съдът се е позовал на влязло в сила решение по гр. д.№8456/11г. на Районен съд Бургас, сочейки, че същото няма сила на пресъдено нещо; че не е съобразил, че по т. д.№617/13г. по описа на Окръжен съд Бургас са налице установени факти и обстоятелства с характер на съставомерност – подправка на документ /протоколно решение на ОСС/, от който съдружникът С. се е възползвал, за да се впише като управител на дружеството и да се разпореди с дружествения имот в полза на ответницата; че въззивният съд се е позовал на неприложимо към случая ТР №3/15.11.2013г. по тълк. д.№3/13г. на ОСГТК на ВКС, тъй като сделката на разпореждане с процесния имот е извършена на 25.03.11г.; че е допуснал смесване на фактическия състав и правната квалификация на предмета на правния спор, за да бъде в услуга на ответницата. Касаторът прави искане касационната инстанция да допусне решението на окръжния съд до касационен контрол, като го отмени и уважи предявените от него искове. Претендира разноски за въззивната и касационната инстанции.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът сочи, че съдът се е произнесъл по съществени материално-правни и процесуално-правни въпроси относно собствеността, респективно придобивните способи за недвижимия имот, а именно: 1.Налице ли е за страните по настоящото дело обвързваща сила от „констатациите, направени в мотивите към съдебния акт“ по друго дело /гр. д.№8456/11г. на РС Бургас/ според съда за „същите факти“ без да са събирани доказателства досежно тези факти и при липса на субективен идентитет на страните по двете дела? и 2. Налице ли е органно представителство на ищцовото дружество „Индиго“ООД в лицето на управителя Н. С. С., при положение, че с влязъл в сила съдебен акт – решение №129/25.04.2015г. по т. д.№617/13г. по описа на ОС Бургас, е прието за установено, че всички вписани на 24.02.2011г. в търговския регистър по партидата на дружеството обстоятелства по взети решения на ОСС на „Индиго“ООД от 06.01.2011г. /в т. ч. и Н. С. С. като управител/ не съществуват? Касаторът счита, че така формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото –основание за допустимост по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК/. С оплакване за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение – приемане от една страна, че решението по гр. д.№1978/13г. на ОС Бургас /с което е потвърдено решението по гр. д.№8456/11г. на БРС/ не се ползва със СПН, поради липса на субективен идентитет, а от друга – приемане, че мотивите му се ползват с обвързваща сила спрямо страните по делото касаторът пита 3.Има ли произнасяне с краен съдебен акт по спорното право? и 4. Налице ли е хипотезата веднъж решен правен спор между същите страни не може да бъде пререшаван? По-нататък в изложението са наведени твърдения за допуснати от въззивния състав процесуални нарушения и формирани от него правни изводи в несъответствие с доказателствата по делото и материално-правните норми, но конкретен процесуално-правен или материално-правен въпрос във връзка с изложените оплаквания не е поставен, като е посочено единствено, че „неправилното прилагане на правната норма по време и място е от съществено значение за развитието на правото – касационно основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК“.

В депозирания чрез адв.Р. И. писмен отговор, ответницата по касационната жалба М. Т. И. изразява становище за липса на осъществени с депозираната касационна жалба и писменото изложение предпоставки за допускането до разглеждане по същество и за правилност на обжалвания съдебен акт. В този смисъл излага съображения за неоснователност на наведените с тях оплаквания и искания и прави искане за недопускане на касационното обжалване, евентуално – за отхвърлянето на подадената касационна жалба, като с акта на ВКС бъдат присъдени направените за участието в производството разноски.

Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

С атакуваното пред настоящата инстанция въззивно решение Бургаски окръжен съд е приел за установено, че: дружеството е регистрирано през 2004г. с двама съдружници - Д. П. О’С. /с 80% дялове от капитала му/ и Н. С. /с 20%/ и е придобило процесния поземлен имот през 2005г.; на 24.02.2011г. по партидата му е извършено вписване промяна в обстоятелството по представителството му, като за негов управител, освен съдружника Д. П. О’С., е вписан като такъв и Н. С. въз основа на решение на ОСС от 06.01.2011г.; на 25.03.2011г. дружеството, представлявано от С. се е разпоредило с недвижимия имот чрез покупко-продажба, извършена в полза на ответницата; с решение №129/25.04.2014г. по т. д.№617/13г. по описа на БОС е прието за установено, че вписаните на 24.02.11г. обстоятелства не съществуват, като това решение е влязло в сила на 07.06.2016г.; с влязло в сила решение, постановено в предходно производство по гр. д.№8456/11г. по описа на БРС /потвърдено от въззивния съд и недопуснато до касационно обжалване/ са отхвърлени предявени от Д. П. О’С. срещу „Индиго“ООД и М. И. искове за установяване нищожност на същата разпоредителната сделка /чиято валидност е оспорена и в настоящото производство/ на основания липса на съгласие, противоречие със закона и накърняване на добрите нрави. С оглед последното обстоятелство съдът е споделил приетото от първоинстанционния съд, че предявените искове са допустими, а възражението на ответницата за наличие на сила на пресъдено нещо - за неоснователно, като се е обосновал с липса на субективен идентитет по двете дела, но доколкото страните по настоящото производство са участвали в предходното като ответници в условията на обикновено другарство, е намерил, че същите са обвързани от силата на мотивите по влязлото в сила съдебно решение по гр. д.№8456/11г. по описа на БРС.Въпреки това и с оглед наведените във въззивната жалба оплаквания, съставът на окръжния съд е изложил съображения и за неоснователност на наведените в исковата молба основания за нищожност на сделката.Посочил е, че по първото от тях – противоречие с нормата на чл. 137 ал. 1 т. 7 ТЗ, според която за отчуждаване на недвижими имоти от дружеството е необходимо решение на Общото събрание на съдружниците, е налице задължително тълкуване на закона, извършено с ТР №3/2013г. по тълк. д.№3/13г. на ОСГТК на ВКС, с което се приема, че извършените от управителя сделки без да е налице такова решение, са действителни поради наличие на воля при сключването им, а липсата на решение на ОСС е от значение за вътрешните отношения между управителя и дружеството. Оплакването във въззивната жалба за допуснато от първоинстанционния съд нарушение по доклада с неправилно разпределение на доказателствената тежест не е споделено от състава по съображения за неоснователност на поддържаната от въззивника теза, че ответната страна е носител на тежестта да представи протокола от ОСС от 06.01.2011г., доколкото ищецът е този, който следва да установи твърдените от него пороци на разпоредителната сделка, като същият не е поискал своевременно ответната страна да бъде задължена да представи този протокол при направеното от него твърдение, че липсва такъв. По възражението, че сделката е била сключена при липса на валидно учредена представителна власт у Н. С. по отношение на дружеството, обосновано с последващо извършеното, въз основа на съдебното решение по т. д.№617/2013г. по описа на БОС, заличаване на вписването му като управител на дружеството, съдът е изложил съображения за неоснователност, като е посочил, че заличаването на вписаното несъществуващо обстоятелство въз основа на съдебното решение по т. д.№617/13г. на БОС има действие занапред, с оглед придаденото с нормата на чл. 10 ЗТРРЮЛНЦ защитно действие на вписването спрямо трети добросъвестни лица – същото поражда действие спрямо тях от момента на вписването, което в случая е извършено преди изповядването на сделката. Констатирал е, че по делото е останало и недоказано заявеното от ищеца едва в хода на делото /вместо още с исковата молба/ твърдение за недобросъвестност на ответницата, поради фактическото съжителство с Н. С.. От оплакването, направено във въззивната жалба на ищеца, че съдът не е разгледал евентуално направеното възражение на ответницата за придобиване на имота по давност, съдът е намерил, че същият няма правен интерес, доколкото чрез навеждането на такова възражение ответницата цели защита на твърдени от нея собственически права върху имота, на различно от оспореното с иска основание, а тези права дружеството не е легитимирано да защитава.

Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Съгласно чл. 280 ал. 1 ГПК и възприетото с т. 1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от касационната инстанция се допускат въззивни съдебни решения, във връзка с чиито, обуславящи крайния постигнат с тях резултат, разрешения касаторът следва да формулира съответни конкретни въпроси, тъй като именно с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. От значение за осъществяването на достъпа до касация е, че въпросите следва да са от правен характер, което означава да са обусловили решаващите изводи на въззивната инстанция, като същевременно разрешението им, което касационната инстанция дължи да даде с отговора си, да има общоважимо и общоприложимо към други случаи значение. Въпросите не могат да са хипотетични, а да са от непосредствено значение за изхода на делото, но същевременно да не са от фактологичен характер и по правилността на постановения съдебен акт. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

Не осъществява това общо изискване за допустимост нито един от формулираните от касатора въпроси. Всички те са по правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като по начина, по който са поставени, изискват преценка на конкретните доказателства по делото и проверка на направените въз основа на тях правни изводи на въззивната инстанция. Първият от тях, освен това съдържа невярно твърдение, че по делото не са събирани доказателства за твърдените факти, тъй като, видно от данните по делото, правото на страната да ангажира доказателства във връзка с твърдените от нея факти не е било ограничено, а изрично е била указана доказателствената тежест; ангажираните от нея доказателства във връзка със сочените основания за нищожност са били обсъдени, независимо от констатацията за наличие на съдебни мотиви, с които страните са обвързани. Субективният идентитет е предпоставка за приложимост на нормата на чл. 299 ГПК, която води до недопустимост на иска, което не е в интерес на ищеца-касатор, поради което третият и четвъртият от въпросите дори да могат да бъдат преформулирани, по начин, удовлетворяващ изискването на чл. 280 ал. 1 ГПК, отговорът им не би могъл да ползва защитата на касатора, т. е. не биха променили по благоприятен за него начин крайния резултат от спора. Вторият от въпросите, освен че е от фактическо естество, а не с правен характер, е обвързан с хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, без да държи сметка за наличието на задължителната съдебна практика, формирана с ТР №1/06.12.2002г. по тълк. д.№1/2002г. на ОСГК на ВКС, според мотивите на чиято т. 3 несъществуващото обстоятелство /и в хипотезата на липсващо, невзето решение на орган на дружеството, и в хипотезата на по-късно установената му нищожност/ има действие по отношение на третите добросъвестни лица от момента на вписването до момента на заличаването му. Наличието на съдебна практика, постановена в контекста на поставения въпрос /включително установената такава от въззивния съд с посочените от него решение по гр. д.№3860/15г. и определение по гр. д.№1485/21г. на второ г. о. на ВКС/, е достатъчно основание да бъде отречена приложимостта на допълнителния критерий за допустимост по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, останал и необоснован от касатора в изложението му, съгласно задължителните указания в т. 4 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Във връзка с наведените в изложението допълнителни оплаквания за допуснати от съда процесуални нарушения и неправилно прилагане на материално-правни норми касаторът не е формулирал изобщо относим правен въпрос, което само по себе си е достатъчно основание за отказ въззивното решение да бъде допуснато до контрол по същество.

Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за положителен за касатора изход от първата фаза на касационното производство. С оглед това в полза на ответницата по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените за настоящото производство разноски, представляващи заплатено възнаграждение за представлявалия я адвокат в размер на 3000 лв., разписка за извършването на който разход е представения със списъка за разноски договор за правна защита.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №284/09.08.2021г. по гр. д.№618/21г. на Окръжен съд Бургас.

ОСЪЖДА „Индиго“ООД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] [улица] офис 5 да заплати на М. Т. И. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място] кв.Летището №62 сумата 3000 лв., представляваща разноски за производството пред Върховен касационен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: