Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „БГ-Е. К“ ЕООД против Решение № 675 от 08.11.2021г. по в. т.д. № 746/21г. на Апелативен съд – София, с което е отменено Решение № 1600 от 26.07.2018г. по т. д. № 4047/2015г. на Софийски градски съд, с което „Б. П. Б“АД е осъдена да заплати на „БГ-Е. К“ ЕООД на основание чл. 57, ал. 1 ЗПУПС отм. сумата от 100 000 лв. – стойност на неразрешена парична операция с вальор от 26.11.2014г., ведно със законната лихва на основание чл. 86 ЗЗД, считано от 26.03.2015г. до окончателното изплащане на сумата, вместо което е постановено отхвърляне на иска.

В касационната жалба се поддържат оплаквания за наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – материална и процесуална незаконосъбразност, както и необоснованост на обжалваното решение. Касаторът излага доводи за неправилност на приетата от въззивния съд основателност на възражението на Банката за неотговорност на основание чл. 55, ал. 1 ЗПУПС отм. по причина несвовременното й уведомяване за неразрешената операция. Изразява несъгласие с изводите, че управителят на дружеството е бил уведомен за движение по сметката и наличността по нея, както и че безспорно бил узнал за процесната неразрешена платежна операция. Позовава се и на допуснато процесуално нарушение от въззивния съд, преразгледал извод на първоинстанционния съд без да е сезиран с оплакване.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран отговор от ответника по касация „Ю. Б“АД, който изразява становище за недопускане на обжалваното решене до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Отговор не е депозиран от третото лице помагач.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивното решение е постановено по реда на чл. 294 ГПК, след като предходното такова е отменено с Решение № 60067 от 21.07.2021г. по т. д. № 729/2020г. на ВКС, І т. о., поради допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в служебно, без оплакване в жалбата или в отговора на жалбата, приемане, че първоинстанционният съд неправилно е разгледал преклудирано възражение на ответната банка.

В посоченото решение касационният съд при осъществяване на проверка за законосъобразност на обжалвания въззивен акт е обсъдил всички доводи и възражения на страните и събраните по делото доказателства, свързани с предмета на спора, като е върнал делото за ново разглеждане единствено за обсъждане от решаващия съдебен състав на оплакванията във въззивната жалба за необоснованост на първоинстанционното решение относно възражението, че банката-ответник не носи отговорност за възстановяване стойността на неразрешената платежна операция, тъй като не е своевременно уведомена за нея съгласно чл. 55, ал. 1 ЗПУПС и е налице потвърждаване чрез конклудентни действия на преводното разпореждане, считано от 17.12.2014г., когато ищецът е узнал за извършеното разпореждане чрез справка от АТМ устройство.

При новото гледане на делото в изпълнение указанията на ВКС въззивният съд е разгледал и е приел за основателно възражението на ответната банка за неотговорност по причина несвоевременното й уведомяване за неразрешената платежна операция. За да достигне до този извод решаващият съд е приел, че процесната неразрешена платежна операция е осъществена на 26.11.2014г., както и че от представено извлечение по банкова сметка е видно, че на 05.12.2014г. управителят Й. П. Й. е изтеглил на каса в брой съответна сума пари от същата сметка. Съставът на Апелативния съд е приел за безспорно по делото, че след като на 05.12.2014г. титулярът е бил уведомен за движението по сметката и наличността по нея, не се е противопоставил на процесната платежна операция. Отново поради липса на спор съдът е приел, че при извършена справка за наличността по процесната банкова сметка чрез АТМ устройство и теглене на сума в брой на 17.12.2014г. управителят на ищцовото дружество е узнал, че е извършено разпореждане със средства от банковата сметка и не се е противопоставил на това. Изложени са съображения за липса на твърдения и на ангажирани доказателства по делото, че ищецът е изпълнил задължението си да подаде уведомление по чл. 55, ал. 1 ЗПУПС отм., за да започне да тече 21 дневният срок за възстановяване на претендираната сума / чл. 57, ал. 2 ЗПУПС отм., От този факт е изведен аргумент в подкрепа на извода, че до датата на подаване на исковата молба, респ. получаването й от банката, уведомяване по смисъла на закона не е направено. Също така е посочено, че дори и да се приеме тезата на ищеца, че за процесната платежна операция е узнал в по-късен момент, а именно към момента на подготовката на годишния счетоводен отчет /т. е. преди подаване на исковата молба/, то и в този случай не е направил необходимото за да уведоми банката за възстановяване на сумата.

При тълкуване нормата на чл. 55, ал. 1 ЗПУПС отм. въззивният съд е изходил от разбирането, че обичайното уведомяване от търговеца-ползвател на платежната услуга е директното уведомяване на доставчика. За ноторно известно е прието, че уведомяването по пътя на иницииран съдебен процес би забавило неоснователно информирането на доставчика на платежната услуга. Въззивният съд е заключил, че банката е узнала за твърдяната неразрешена платежна операция едва с получаване на препис от исковата молба – на 25.03.2015г., от което е направил решаващия извод, че „банката без основание не е била уведомена своевременно за неразрешената платежна операция“, поради което е изключил отговорността й за възстановяване на средствата.

Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, както и на самостоятелния селективен критерий по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

В изложението касаторът формулира следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът в мотивите на решенето да обсъди всички доводи на страните, които имат отношение към предмета на делото, и да посочи защо приема едни от тях, а други не приема?

2. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност и може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля?

Допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първите два въпроса е основана на противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, а имено: Решение № 445 от 02.11.2011г. по гр. д. № 1733/2010г., ІVг. о.; Решение № 443 от 25. 10.2011г. по гр. д. № 166/2011г., ІVг. о.; Решение № 217 от 09.06.2011г. по гр. д.№ 761/2010г.,ІVг. о.; Решение № 218 от 03.11.2016г. по гр. д. № 2217/ 2016г., ІІІ г. о.; Решение № 292 от 20.01.2016г. по гр. д. № 952/2015г., ІІІ г. о.; Решение № 411 от 27.10.2011г. по гр. д. № 1857/2010г., ІV г. о.; Решение № 24 от 28.01.2010г. по гр. д. № 4744/2008г., І г. о. и Решение № 160 от 26.07. 2017г. по гр. д. № 60244/2015г., ІVг. о.

3. Прилага ли се срокът по чл. 55, ал. 1 ЗПУПС отм. когато доставчикът на платежни услуги не е изпълнил задължението си да предостави информация на ползвателя на платежни услуги за платежната операция съгласно глава трета на ЗПУПС отм., предвид разпоредбата на чл. 55, ал. 3 ЗПУПС отм.?

4. Освобождава ли се доставчикът на платежни услуги от отговорност към ползвателя на платежни услуги за възстановяване на сумата по неразрешена платежна операция, поради това че не е уведомен без неоснователно забавяне за нея, ако доставчикът на платежни услуги е уведомен за неразрешената платежна операция в срок до 13 месеца от извършването й?

5. Уведомяването от страна на ползвателя на платежни услуги на доставчика на платежни услуги за неразрешена платежна операция в рамките на 13 месеца от извършване на операцията, но със забавяне, което не е основателно, основание за изключване на отговорността на доставчика към ползвателя на неразрешената платежна операция ли е или вместо това е основание за отговорност на ползвателя към доставчика за вреди от несвоевременно уведомяване?

По въпроси № 3,4 и 5 касаторът се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради липса на практика на ВКС по същите, като решаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.

6. Освобождава ли се доставчикът на платежни услуги от отговорност към ползвателя на платежни услуги за неразрешена платежна операция на основание чл. 58 от Директива 2007/64/ЕО, поради това, че не е уведомен своевременно за неразрешената платежна операция, ако доставчикът на платежни услуги не е предоставил или осигурил на разположение на ползвателя на платежни услуги информацията за тази платежна операция в съответствие с дял ІІІ от Директива 2007/64/ЕО?

7. Има ли задължение ползвателят на платежни услуги на основание чл. 58 от Директива 2007/64/ЕО да уведомява доставчика на платежни услуги за неразрешена платежна операция, ако доставчикът на платежни услуги не е предоставил или осигурил на разположение на ползвателя на платежни услуги информацията за тази платежна операция в съответствие с дял ІІІ от Директива 2007/64/ЕО?

8. Освобождава ли се доставчикът на платежни услуги от отговорност към ползвателя на платежни услуги за неразрешена платежна операция на основание чл. 58 от Директива 2007/64/ЕО, поради това, че не е уведомен своевременно за неразрешената платежна операция, ако е уведомен за нея в срок до 13 месеца от извършване на операцията?

Допълнителната селективна предпоставка по въпроси №№ 6,7 и 8 е обоснована с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК - противоречие на обжалваното решение с акт на Съда на Европейския съюз – Решение по дело С-337/20 на СЕС.

9. Счита ли се, че ползвателят на платежни услуги е изпълнил задълженията си по чл. 57, ал. 1 ЗПУПС отм., съответно по чл. 58 от Директива 2007/64/ЕО да уведоми доставчика на платежни услуги за неразрешената платежна операция, ако ползвателят на платежни услуги е подал искова молба, в която заявява, че дадена платежна операция е неразрешена, и исковата молба е връчена от съда на доставчика на платежни услуги в рамките на 13 –месечен срок от извършването на неразрешената платежна операция?

10. Предвидена ли е задължителна форма или задължителна процедура за уведомяването по чл. 57, ал. 1 от ЗПУПС отм., съответно по чл. 58 от Директива 2007/64/ЕО?

11. Следва ли ползвателят на платежни услуги да разполага с информация за датата на неразрешената платежна операция, за сумата по нея, за нейния референтен номер, за платеца и за получателя на операцията, за да се счита, че е узнал, по смисъла на чл. 55, ал. 1 от ЗПУПС отм., за операцията и липсата на информация за някое от тези обстоятелства, означава ли, че ползвателят не е узнал по смисъла на чл. 55, ал. 1 от ЗПУПС отм. за операцията?

По въпроси № № 9, 10 и 11 касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради липса на практика на ВКС по същите, а решаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.

12. Може ли извод на първоинстанционния съд, който не води до нищожност или недопустимост на решението и не е резултат от неправилно приложение на императивна норма, срещу който извод няма оплакване във въззивната жалба, да бъде преразгледан от въззивния съд?

13. Непротивопоставянето от страна на ползвателя на платежни услуги на неразрешена платежна операция веднага след узнаването й означава ли, че ползвателят на платежни услуги я потвърждава?

Допълнителният селективен критерий по въпроси № №12 и 13 е обоснован с чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие на обжалваното решение с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС / по първи въпрос/ и с Решение № 239 от 21.04.2017г. по т. д. № 2733/2015г. на ВКС, ІІ т. о. /по втори въпрос/.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, по следните съображения:

Първите два процесуално правни въпроси, относими към задължението на съда да обсъди всички доводи на страните, които имат отношение към предмета на делото, и всички доказателства в тяхната съвкупност, принципно са значими при решаването на всеки спор, в който смисъл са и посочените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Въпросите са предпоставени от несъгласието на касатора с извода на съда, че на посочените дати – 05.12.2014г. и на 17.12.2014г. управителят е узнал за извършената на 26.11.2014г. неразрешена платежна операция от банковата сметка на дружеството. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил доводите му, че при тегленето на суми от каса на 05.12.2014г., като и при извършената на 17.12.2014г. справка за наличността по сметката чрез АТМ устройство и теглене на суми от процесната сметка поначало не се дава информация за предишни платежни операции по сметката, както и че наличността по процесната сметка към 17.12.2014г. не би дала информация за неразрешената платежна операция, тъй като в същия ден 26.11.2014г. сметката е била заверена със сума от 107 000 лв. и задължена със суми в общ размер от 106 998 лв., т. е. промяната в наличността е 2 лв., каквато разлика при справка на салдото по сметката не може да разкрие неразрешеното теглене. Не било обсъдено и представеното извлечение на процесната банкова сметка, установяващо, че в един и същи ден сметката е била задължена и заверена с почти еднаква по размер сума, както и документите от електронното дело на „К. П. Т“ЕООД, от които се установява, че към 26.11.2014г. едно и също лице С. С. – подпомагащата страна по делото, е бил едноличен собственик на капитала на това дружество.Следователно, и двете платежни операции от 26.11.2014г. са извършени от едно и също лице, от което следвал изводът, че нито на 05.12.2014г., нито на 17.12.2014г. управителят на ищеца е установил или е могъл да установи, че на 26.11.2014г. по сметката на дружеството е била извършена неразрешена платежна операция на стойност 100 000 лв. Изводът, че управителят на дружеството е узнал за процесната платежна операция на 05.12.2014г., респективно на 17.12.2014г., е направен въз основа установеното от въззивния съд неоспорване от ищеца на твърдяното от банката узнаване за процесната платежна операция на посочените дати, което очевидно е обусловило необсъждането на доводите в този смисъл, заявени за пръв път от ищеца при разглеждане на делото след връщането му за повторното разглеждане от нов състав на САС. Ищцовото дружество не е оспорило своевременно заявеното твърдение на банката за узнаване за платежната операция на посочените две дати, както в хода на първоинстанционното производство, така и в отговора на подадената от банката въззивна жалба и в хода по същество, включително липсват доводи в този смисъл и в отговора на подадената от банката касационна жалба. Освен по съображения за неоспорване факта на узнаване за платежната операция на посочените две дати, в условията на евентуалност въззивният съд е приел, че такова е налице в по-късен момент – към момента на подготовката на годишния счетоводен отчет, което е преди подаване на исковата молба, срещу който извод няма касационен довод, респективно формулиран въпрос. Дори и да се приеме, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение като не се е произнесъл по доводите на ищеца, заявени след връщане на делото за ново разглеждане, но произтичащи от очертания от първия касационен състав предмет на спора, въпросите нямат целяното действие, доколкото изводът, че ищецът не е изпълнил задължението си да подаде своевременно уведомление по чл. 55, ал. 1 ЗПУПС отм., е направен и въз основа на факта на узнаване за неразрешената платежна операция към изготвяне на ГФО. Между впрочем самият ищец не сочи датата, на която е узнал за процесното задължаване на сметката му, което обаче безспорно се е случило преди подаване на исковата молба по настоящия спор, както е заключил и съставът на Апелативния съд, в подкрепа на което е и приложеното към исковата молба извлечение от процесната банкова сметка, изготвено на 18.02.2015г. Следователно, дори и да се приеме, че въпросите са значими за настоящото дело, с оглед гореизложеното не се преценяват като обуславящи решаващия правен извод на въззивния съд.

Не може да бъде обоснован извод в посока на удовлетворяване искането за допускане извършването на касационен контрол по същество на въззивното решение по отношение на трети, четвърти и пети въпроси, по съображения, че нямат характеристиката на правни, съгласно задължителните постановки на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, а именно да са от значение за изхода на спора, като изхождат от решаващ мотив на въззивния съд в обосноваване на крайния му извод. Въпросът, дали ответната банка, в качеството на доставчик на платежни услуги, е изпълнила задълженията си за предоставяне на информация за платежната операция съгласно чл. 55, ал. 3 ЗПУПС отм., не е обсъждан от въззивния съд, срещу което липсва касационен довод, както и формулиран в изложението процесуален въпрос. Аналогични са съображенията по отношение на четвърти и пети въпроси, които смислово са идентични, тъй като приемайки липсата на надлежното по смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗПУПС отм. уведомяване, а именно без неоснователно забавяне след узнаването за неразрешената платежна операция, въззивният съд не е обсъдил, съответно не е придал правно значение на факта, че с получаване на отговора на исковата молба – 25.03.2015г. банката е била уведомена от ползвателя на платежни услуги, което е в рамките на 13- месечния срок от датата на задължаване на сметката на последния.

Освен че въпросите не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият състав не констатира наличие и на посочената от касатора допълнителна предпоставка за извършване на селекцията по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Същата не е обоснована, съобразно постановките на т. 4 от ТР №1/2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, с необходимостта от създаване на практика за попълване на празноти в закона, отстраняване на неяснота в конкретно посочени правни норми, промяна на създадена неправилна съдебна практика или нужда от промяната й поради изменения в законодателството или обществените условия. Обосноваването на допускането до касация по третия въпрос със сочената противоречива практика, обективирана в решения на Софийски градски съд – Решение № 261704 от 08.12.2020г. по гр. д. № 3610/17г. на І-17 състав и Решение № 6782 от 04.10.2019г. по в. гр. д. № 2707/2018г., на ІІ В с-в, настоящият състав преценява за недоказано, поради липса на соченото противоречие по тълкуването и приложението на разпоредбата на чл. 55, ал. 3 ЗПУПС отм., С първото от посочените решения е прието за приложима нормата на чл. 55, ал. 3 ЗПУПС отм., според която срокът по чл. 55, ал. 1 от закона не се прилага, поради прието с оглед данните по делото неизпълнение от доставчика на платежни услуги на задължението му по т. 11 от Общите условия за предоставяне на платежни услуги на физически лица за уведомяване за извършената платежна операция, а по второто е приета неприложимост на нормата на чл. 55, ал. 3 ЗПУПС отм. поради установеното за безспорно по делото своевременно уведомяване по чл. 55, ал. 1 от закона – в деня на узнаване за неразрешената платежна операция, т. е. решенията са постановени при съществени различия в относимите за прилагане на разглежданото изключение на чл. 55, ал. 3 ЗПУПС отм. факти,

Въпросите под №№ 6,7 и 8, като макар и формулирани отделно, първите два са идентични по своето съдържание, се припокриват с обсъдените по-горе 3,4 и 5 въпроси, при различно селективно основание – чл. 281, ал. 1, т. 2 ГПК – поради противоречие с Решение по дело С-337/20 на СЕС. С вътрешноправните норми на чл. 55, ал. 1 и ал. 3 ЗПУПС отм. е транспонирана разпоредбата на чл. 58 от Директива 2007/64/ЕО, съгласно която: „Доставчикът на платежни услуги коригира платежната транзакция единствено ако ползвателят на платежни услуги го уведоми своевременно, че е установил неразрешената или неточно изпълнена платежна транзакзция, която поражда възможност за предявяване на правата му, включително и по смисъла на чл. 75, и не по-късно от 13 месеца след датата на задължаване на сметката, освен ако, когато е приложимо, доставчикът на платежни услуги не е предоставил или осигурил на разположение информацията за тази платежна транзакция в съответствие с дял ІІІ“. Със соченото Решение по дело С-337/20 на СЕС е направено тълкуване на чл. 58 от Директива 2007/64/ЕО, като е прието, че не се допуска ползвател на платежни услуги да може да ангажира отговорността на доставчика на тези услуги въз основа на режим на отговорност, различен от предвидения в тези разпоредби, когато ползвателят не е изпълнил задължението си за уведомяване по чл. 58. В мотивационната част по първи въпрос е разяснено, че режимът на отговорност на доставчика на платежни услуги в случай на неразрешено плащане е поставен в зависимост от уведомяването на доставчика от страна на ползвателя на тези услуги за всяка транзакция, която не е разрешена, както и че отговорността на доставчика на платежни услуги в случай на неразрешена транзакция да не може да бъде ангажирана извън срока по чл. 58. Акцент на решението на СЕС е, че извън посочения в чл. 58 от Директивата 13-месечен срок, не може да се ангажира отговорността на доставчика, включително въз основа на общия правен режим, и следователно не може да получи възстановяване на средствата по тази неразрешена транзакция. Предмет на решението на СЕС не е било тълкуването на поставения въпрос, а именно - дали спазването на максималния тринадесетмесечен срок за уведомяване е достатъчно основание за ангажиране отговорността на доставчика, независимо дали е спазено специфичното изискване за своевременност на уведомяването спрямо момента на узнаването по смисъла на чл. 58 от Директива 2007/64/ЕО. След тези уточнения, и предвид гореизложените съображения по аналогични на поставените шести, седми и осми въпроси, намира за неустановени както общата предпоставка, така и допълнителната такава за допускане на касационното обжалване по същите, поради недоказано противоречие с посочения акт на Съда на Европейския съюз.

Касационно обжалване не следва да се допусне и по поставените в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 въпроси №№ 9, 10 и 11, по съображения, че не са обусловили решаващия извод на въззивния съд, а именно - за недоказаност на предпоставката по чл. 55, ал. 1 ЗПУПС отм. за уведомяване на банката без неоснователно забавяне след узнаването за неразрешената платежна операция. Както се установи по-горе, въззивният съд не е обсъждал факта, че получаването на отговора на исковата молба от банката на 25.03.2015г. е станало в рамките на предвидения в същата разпоредба 13 месечен срок от датата на задължаване на сметката. Деветият въпрос е предпоставен от довода на касатора, че банката не се освобождава от отговорност щом уведомяването й за неразрешената платежна операция е настъпило в рамките на 13 месечния срок от датата на задължаването на сметката, какъвто извод не се следва при тълкуване на разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗПУПС отм., тъй като не отчита специфичната за уведомяването характеристика да е без неоснователно забавяне след узнаването. В обжалвания акт не са излагани и съображения за спазване на задължителна форма или процедура за уведомяването, както и за необходимост ползвателят на платежни услуги да разполага с информация за дата, сума, референтен номер и др. на платежната операция, за да се счита, че е узнал за нея по смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗПУПС отм., поради което нямат характера на правни по смисъла на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Освен това, не е налице и допълнителният селективен критерий на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като разпоредбите на чл. 55, ал. 1 и чл. 57, ал. 1 ЗПУПС отм. са достатъчно ясни и пълни, като не са изложени конкретни доводи съобразно разясненията по т. 4 от посочения акт на нормативно тълкуване, доколкото не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Посочената от касатора практика на СГС е постановена по сходни, но не идентични случаи, при различие в релевантните за изхода на спора факти.

Въпрос № 12 е обусловен от оплакването на касатора, че въззивният съд е приел основателност на правоизключващото възражение на банката, без да съобрази, че банката не е направила оплакване във въззивната жалба срещу извода на първоинстанционния съд, че срокът по ал. 1 на чл. 55 ЗПУПС отм. не се прилага, когато доставчикът на платежни услуги не е изпълнил задълженията си за предоставяне на информация за платежната операция съгласно глава трета от ЗПУПС отм., От позоваване на разпоредбата, чрез възпроизвеждане на съдържанието й, не следва извод, че първоинстанционният съд е приел за установен по делото факта, че банката не е изпълнила задължението си за предоставяне на информация за платежната операция. Следователно, налице е несъответствие между твърдяното в касационната жалба и данните по делото, което е достатъчно да обоснове недопускане на касационното обжалване.

Последният тринадесети въпрос не удовлетворява общата предпоставка за допускане до касация, тъй като при обосноваване на решаващите мотиви, въззивният съд не се е позовал на разпоредбата на чл. 301 ТЗ. Терминът „непротивопоставяне“ на платежната операция е използван вместо законовия термин „уведомяване“, което неминуемо съдържа възразяване или противопоставяне на неразрешеното плащане, а не в посочения от касатора смисъл на противопоставяне, обосноваващо потвърждаване по смисъла на чл. 301 ТЗ. Следователно въпросът не е обуславящ, съответно сочената практика на ВКС не е релевантна.

Не се установява и поддържаното самостоятелно основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая всички доводи, изложени от касатора, съставляват основания по чл. 281 т. 3 ГПК, а не такива по чл. 280, ал. 2 ГПК, и не могат да обусловят уважаване на искането за достъп до касационна проверка.

Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Поради непредставяне на доказателства за сторени за настоящото производство разноски, искането на ответника по касационната жалба за присъждане на такива е неоснователно.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 675 от 08.11.2021г. по в. т.д. № 746/21г. на Апелативен съд – София.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.