Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано по касационна жалба на К. В. П. и В. В. П., двамата чрез адвокат Д. Т. от АК-Варна, срещу решение № 143 от 21.12.2021 г. по в. гр. д.№ 511/2021 г. на Апелативен съд Варна, с което се потвърждава решение № 1318 от 22.07.2021 г. по гр. д.№ 3770/2020 г. на Окръжен съд Варна и е уважен иск на „ХЪС“ ООД против К. В. П. и В. В. П., на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, по отношение на собствената на К. В. П. 1/2 идеална част от апартамент №. , [населено място], [улица], етаж. , ведно с прилежащото избено помещение и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху имота.

В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност поради нарушения на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост на решението, а в изложение към нея се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, по въпросите: 1.Следва ли съдът, при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор, да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства и факти, както и доводите и възраженията на страните във връзка с тях? 2.Когато качеството кредитор по предявен отменителен иск е твърдяно от ищеца с наведени две самостоятелни вземания, следва ли съдът да изследва дали това качество е налице за ищеца и по двете наведени основания? 3.Длъжен ли е съдът да следи служебно за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност? Поставени са и материалноправните въпроси: 4.Приложим ли е институтът на несеквестируемост по отношение на единствен имот, върнат в патримониума на длъжника по отношение на кредитор и ищец по чл. 135 от ЗЗД, при сключен договор за прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане и при наличие на запазено пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху същия имот от страна на прехвърлителя? 5.При наведени две самостоятелни вземания, обуславящи качеството кредитор по предявен отменителен иск, следва ли съдът да изследва качеството кредитор и по двете вземания и как се отразявана на качеството кредитор обстоятелството, че по едното от двете вземания падежът не е настъпил? Според касатора, разрешението на първите три въпроса е в противоречие с практиката на ВКС, а последните два са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Отделно се иска и спиране на производството до произнасяне с решение по тълк. дело № 1/2020 г., ОСГТК на ВКС.

От „ХЪС“ ООД, чрез адвокат Д. П. от АК-Пловдив, е подадена писмен отговор, с който оспорват доводите в касационната жалба, като считат, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и претендира разноски по делото.

За да постанови решението, въззивният съд е приел, че с договор от 12.02.2020 г., нотариален акт №. .., том. .., рег.№. .., дело №... г. на нотариус с рег.№... в регистъра на Нотариалната камара, К. В. П. и съпругата му прехвърлят на своя внук В. В. П. притежавания от тях в режим на съпружеска имуществена общност имот в гр. Варна, [улица], етаж 5, ап. 9, със застроена площ от 64,17 кв. м.,ведно с прилежащото избено помещение и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху земята срещу задължение за гледане и издръжка. Съдът е установил, че К. В. П. е съдлъжник на „ХЪС“ ООД по рамков договор от 28.06.2019 г. за продажба на метали, въз основа на който са издадени фактури от 09.01.2020 г. и 07.02.2020 г., товарителници с кантарни и екпедиционни бележки за предаване на стоките на купувача. В договора е уговорена и неустойка при забава на плащането на цената в определения срок, за което наред с купувача се е задължил солидарно и ответника К. В. П.. Съобразявайки заключение на вещо лице, за полученото от застрахователя обезщетение, съдът е приел, че непогасената част от дълга на купувача по издадените две фактури е за 2443,47 лева и 2599,95 лева, а неустойката по договора е в размер на общо 38 740,20 лева.

Според мотивите на въззивния съд, ако длъжникът се разпореди със свой недвижим имот, преди да погаси задълженията си, действията му винаги увреждат кредитора поради това, че се намаляват възможностите на неговия кредитор да се удовлетвори от стойността на този имот. По делото не се оспорва, че първият ответник е длъжник, а разпоредителната сделка е в полза на низходящ, поради което знанието за увреждане на приобретателя се предполага съгласно чл. 135, ал. 2 ЗЗД и прехвърлянето на собствеността не може да се противопостави на кредитора. Когато увреждащата сделка има за предмет прехвърляне на право на собственост върху недвижим имот, притежаван в режим на съпружеска имуществена общност, за относително недействителна се обявява само частта на съпруга – длъжник, с оглед на което са налице всички предпоставки за уважаване на предявения иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД.

При тези мотиви, въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички твърдения, доводи и възражения на страните по делото не обуславя допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като в случая съдът е направил самостоятелна преценка на събраните доказателства, като е посочил, че с оглед възмездния характер на сделката е необходимо да се докаже знание за увреждане на кредитора, но поради липсата на преки доказателства или факти, които да обосноват несъмнен извод за такова намерение, презумцията за знание на приобретателя не е оборена. Изводите на съда в обжалваното решение са в съответствие с формираната съдебна практика на ВКС – напр. решение № 68/22.02.2012 г. по гр. д. № 748/2011 г. на ІІ г. о., решение № 392/10.01.2012 г. по гр. д. № 891/2010 г. на І г. о., решение № 470 от 16.01.2012 г. по гр. д. № 1318/2010 г. на ІV г. о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ІV г. о., в които се приема, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК съдът постановява решението си, като преценява доводите на страните по свое вътрешно убеждение, върху приетите за установени обстоятелства и в рамките на твърдените по делото факти, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици, поради което поставеният процесуалноправен въпрос не дава основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вторият въпрос е фактически, тъй като отговорът му е свързан с конкретната преценка на доказателствата за възприетите от въззивния съд релевантни за делото факти и обстоятелства, затова дали е доказано всяко едно от вземанията на ищеца, респ. качеството му кредитор по отношение на ответника, за да е налице хипотезата на чл. 135 ЗЗД, т. е. по своята същност този въпрос представлява оплакване срещу фактическите и правни изводи на съда, които не може да бъдат проверявани за необоснованост в производството по чл. 288 ГПК, а само след като бъде допуснато касационно обжалване на решението по конкретно поставен от касатора правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, въззивната инстанция е възприела изводите на първоинстанционния съд, като се е съобразила изцяло с установената съдебна практика на ВКС, че оспорване на качеството кредитор на ищеца, в производство по предявен отменителен иск, може да уважи само ако неговото вземане е отречено със сила на пресъдено нещо /решение № 639/06.10.2010 г. по гр. д. № 754/2009 г., ВКС, ІV г. о./.

Отговор на третия въпрос се дава с ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК на ВКС, с което се приема, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В случая, обаче, въззивният съд не се е произнасял по нищожността на правната сделка или на отделната клаузи за неустойка, тъй като вземанията на ищеца спрямо длъжника /първия ответник/ не са били отречени с влязло в сила решение, за може да се оспори качеството му на кредитор. В този смисъл, въпросът не дава основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС и липсва основание за спиране на производството по настоящото дело.

Четвъртият поставен въпрос за несеквестируемостта на недвижим имот, с който длъжникът се е разпоредил преди да изплати дълга си към своя кредитор е без значение за изхода на делото по предявения иск на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, поради което е неотносим.

Последният материалноправен въпрос също не дава основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие със съдебната практика на ВКС, тъй като даденото от въззивният съд разрешение, че всяко разпореждане, с което се засягат права на кредитора, води до неговото увреждане, когато се препятства възможността той да се удовлетвори от прехвърленото имущество на длъжника, а при възмездно действие, както в случая, ако е налице знание за увреждане на двете страни по сделката. Даденото разрешение е съответствие с формираната съдебна практика на ВКС – напр. решение № 320/05.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1379/2012 г., ІV г. о., в което се приема, че увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. Така, увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора, в т. ч. извършено опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и пр.

След като съдебна практика на ВКС е била съобразена от въззивния съд и липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона, не може да се приеме, че материалноправният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Когато се твърди, че правната уредба е непълна или противоречива и липсва съдебна практика по определен въпрос също е необходимо да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, поради което не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

От „ХЪС“ ООД, чрез адвокат Д. П. от АК-Пловдив, са поискани разноски, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 12.04.2022 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 143 от 21.12.2021 г. по в. гр. д.№ 511/2021 г. на Апелативен съд Варна.

ОСЪЖДА К. В. П., ЕГН [ЕГН] и В. В. П., ЕГН [ЕГН], да заплати на „ХЪС“ ООД, ЕИК 115259725, чрез адвокат Д. П. от АК-Пловдив, разноски пред касационната инстанция в размер на 1900 (хиляда и деветстотин) лева.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.